6 Януари, 2012

Стефан Стойчев е „пъвият обикновен човек, който оглавява класацията” в досегашните й провеждания. Така описват нещата всички медии. Има елементи на почуда в тази констатация. Обикновен човек, пък станал „Мъж на годината”. Как така?

Има поне две неща, които трябва силно да ни притесняват от този факт. Първо това е понятието „обикновен човек”. 29-годишният Стефан не е обикновен, а нормален, добре възпитан от родители си човек, за който моралните качества имат смисъл без да се налага да го обяснява. Така е действал и на магистралата, спасявайки хора от огнен ад, в който загинаха осем души.

От второто трябва наистина много да ни е срам: досега наградата е давана все на известни мъже. Такива, които се въртят в политиката, светските хроники и присъстват натрапчиво в публичното пространство чрез медиите. И традицията сякаш се е превърнала в правило.

Смутен и развълнуван Стефан успя да каже и нещо, което политиците ни, а и всички следващи кандидати и номинирани за титлата трябва да запомнят. Той заяви буквално: „За мен по-трудното е да стоиш отстрани и да гледаш хората как се мъчат. По-лесно е да влезеш и да спасиш хора, отколкото да стоиш и да ги гледаш.”

Още един път поздравления за Стефан Стойчев. Поздравления и за семейството му.

6369 гласа делят актьора Христо Мутафчиев от победителя. Разлика, която би могла да мине с едно no comment. Но коментар все пак е нужен. Мутафчиев бе връхлетян от тежък инсулт, оцеля и продължава да се бори, възстановявайки се от коварната болест. Написа и книга. Чест му прави. За протокола обаче ще отбележа, че миналата година около 26 000 българи са имали вземане-даване с мозъчния инсулт. Единствено обаче за Христо Мутафчиев бе изпратен правителствен самолет, да го докара от Бургас в София. Да, той е добър актьор, шеф на Съюза на артистите, част от културния живот на страната и се полза с по-особен статут. Но опитайте да обясните това на семействата и на самите пострадали 26 000 души. Каквото й да им кажете – няма да ви разберат.

Преди няколко години друг актьор – Йосиф Сърчаджиев също бе ударен от инсулт. Но не бе номиниран за „Мъж на годината”? Той по-слаб актьор ли е от Мутафчиев? Не ги противопоставям, но въпросът сам се натрапва. „Аз съм мъж под чехъл”, шегува се Сърчаджиев. Това го прави друга категория човек.

В момента с инсулта се бори и големият Георги Черкелов. Само споменавам, да се знае. Дано успее!

Има някакъв парадокс. Номинираме жертва на инсулт, но не и тези, които се борят с болестта всеки ден и спасяват стотици. Става дума за всичките неврохирурзи, реаниматори и лекари въобще. Те в някаква друга класация ли трябва да кандидатстват?

Треньорът Симеон Щерев май е усетил за какво става дума и заявява пред медиите: „Мъж на годината за мен е човек, който не го е страх да влезе и да спасява хора. Това е мъжеството. Това, че аз си върша работата не ме прави повече мъж. Мъжеството се показва там, където рискуваш.”

А какво ще кажете за Станчо Станев? Него май никой не го помни, защото и той е „обикновен човек”. Станчо е охранителят от Сливен, който бе прострелян смъртоносно, когато се опита да защити служителите на банков клон от въоръжен нападател. Този човек прояви не по-малка воля да се върне към живота и благодарение на екипите от ВМА го постигна. Станчо едва ли иска да го спрягат в някакви класации, стига му, че е жив, макар и с тежки последици от раните. Той е разбрал едни други истини, които остават скрити за част от обществото ни. Ако Станчо бе някой известен българин, сега щеше да е е-хее. Но не е, слава Богу.

Сещам се и за Боян Стоянов. И него никой не го помни, а би трябвало. Преди няколко години Боян спаси 32-ма души по време на невижданите наводнения в Софийско. Пет денонощия този млад мъж не излезе от ледените води, разнасяше хляб и лекарства. Една от спасените, Зинка Зафирова, изрече знаменателни думи пред дотичалите камери и микрофони: „Страшно съм благодарна на това момче, аз даже не знам как се казва... Рядко има такива човеци”. Боян не стана „Мъж на годината”, но ще се съгласите, че е мъж на място.

Такъв е и плувеца Петър Стойчев, който от години е на световния връх. Боксьорът Кубрат Пулев също. Световна титла при професионалистите в категория, където са записани имената на Мохамед Али, Джо Фрейзър, братята Кличко...

През зимата на 2011 други едни мъже, тези от Гражданска защита, спасиха в преспите на Върбишкия проход 7 души – двама българи и петима румънци от „бялата смърт”. Но и те не са номинирани, сигурно защото това им е работата. Като на лекарите.

Сещам се и за един друг българин, 72-годишен. През лятото той изгоря в пожар край Садово, спасявайки своя верен приятел и помощник - коня. Животното бе спасено, но стопанинът изгоря. Някой психолог би могъл да стане поне доцент с този случай на демонстиран морал, ако се сети да го изследва.

Специално искам да спомена и 18-годишният Ангел Петров от Катуница. Момчето, което бе убито от микробус, пълен с цигани, докато се опитваше да помогне на свои съселяни, нападнати от други цигани. В коя класация, според нас, гражданите на тази страна, трябва да влезе Ангел? Ангел можеше да избяга, да се скрие, но не го направи.

Въпросът не е да бъдат противопоставяни едни на други достойни българи, а да си поговорим за това как се правят класациите. Както и как да имаме по-малко проблеми със съвестта и критериите.  Ако нещо не се връзва със спонсорите и рекламодателите (някои от номинираните доста добре се справят с осребряването), нека се направят две класации – за известни и за обикновени българи. България и без това отдавна е разделена по този принцип...

Димитър Попкутуев