10 Януари, 2012

Д-р Мирослав Дърмов, Лексингтън,  САЩ,
 януари 2012 г. 

Популярната история на всяка една държава е създадена преимуществено от митове и наложената от медиите картина за изминалите 22 години преход в България не прави изключение. Това се отнася и за събитията от 10 януари 1997, когато, съобразно всеобщата представа, „народното недоволство“ помете управлението на БСП и премиера Виденов.

Този ден е запомнен с масови протести в София пред Народното събрание, които завършиха с не особено лицеприятни сцени, и независимо, че на фокус беше Виденов, целта на организаторите беше формиране на рамката на политическата реалност за следващите 20 години.

Но да се разбере случилото се, следва, както при всяко едно интелектуално занимание, да се започне анализ от самото начало. И независимо от странната логическа последователност на събитията, да се стигне до ясна визия за противоречията в историята на прехода - оставката на Виденов, отказът на БСП от реализирането на мандат и последващите управленци на страната - И. Костов, С. Сакс-Кобурготски, С. Станишев и Б. Борисов.

Днес, 22 години след началото на промените, едва ли някой все още вярва, че десидентските групи и масовите митинги сложиха край на идеологическата схема, използвана от елитите на т.н. “социалистически“ държави, както и насочиха завръщането им към схемите на хищническия капитализъм. Трикът беше в това, че за да запази управленческия си статус и обсеби икономическите структури като основа на бъдещата си власт, номенклатурата бракува абсурда „марксизъм-ленинизъм“ и чрез подставени лица се представи като двигател на „демократичните“ процеси.

И както стана в Съветския съюз, така стана и в България. Ужасяващо неграмотният Тодор Живков (имах възможността да се запозная с партийното му досие, където документите са писани лично на ръка и ужасно съжалявам, че спазих договорката с Кольо Добрев да не се копират документи, представени в комисията) бе заменен с доста по-образованите П. Младенов, А. Луканов и Ал. Лилов. В тази връзка, учудващо е упорството на някои български медии да наложат в общественото съзнание образа на Живков като предхождащ промените „демократ“, базирайки се на подметнати фрази в разговор с Франц-Йозеф
Щраус. Очевидно реабилитацията на Живков е своеобразен израз на благодарност от страна на номенклатурата не само за това, че ги направи членове на управляващата класа, но и затова, че не изваждаше семейството от списъка на „богоизбраните“, дори и когато сваляше някого.

В началото на промените Андрей Луканов, свързан от поколения с Коминтерна и съответните съветски служби, се възприе като еднозначния избраник на Москва, с благословия да извърши приватизацията, игнорирайки номенклатурата от живково време и заменяйки я със собствено творение. Точно тази негова амбиция, по мое мнение, доведе до убийството му и съм дълбоко убеден, че поръчителите на убийството трябва да се търсят там, а не сред набедената група „Орион“, които в
сравнение с останалите „приватизатори“ са просто едни кокошкари, нямащи ресурсите за подобен акт. А и в последствие, след смърта на Луканов, неговото медийно демонизиране като виновник за всички страдания на българския народ постави извън фокуса на внимание бившето Политбюро, чиито членове и наследниците им са реалните собственици на България.

В ранните години след 10 ноември 1989 година БКП е във фрапираща нужда от нови лица и на 14 Конгрес през 1990 са представени поредица от подобни фигури, една от които е и Жан Виденов. Това е времето, в което БКП/БСП търси своето пропагандно-политическо лице. Луканов, отчитайки настроенията в Русия и близката до сърцето на Горбачов идея за социалдемократизиране на компартиите, лансира именно тази насока, докато Лилов, опитвайки се да излезе от схемата, предложи „модерна лява партия“. За съжаление, тази теза той или не можеше, или не искаше да доразвие, може би отчитайки мнението и целите на номенклатурата.

Очевидно е, че представители на управляващата класа при „социализма“ не предприеха рискования ход с „демократизацията“, за да подкрепят изграждането на нова лява партия, която да отрече съществуването й и да ориентира страната в друга посока, отричаща разграбването. За съжаление, в ущърб на интересите на народа, номенклатурата наложи своето в „многоликата“ българска политическа реалност. И понеже времето изискваше и нов лидер на БСП, след Лилов (този момент изисква признание на неговите качества, но очевидно той беше неудобен за номенклатурата или не искаше да поеме отговорността за евентуално противопоставяне) на 40 Конгрес през 1991 год. (необходима бе и нова номерация за подчертаване на връзката с БРСДП), кадровият въпрос бе поставен за обсъждане. Еднозначен фаворит бе близкият до Лилов Янаки Стоилов. В този момент Луканов просто не се интересуваше от реанимирането на БКП/БСП поради обсебването му от идеята за създаване на социалдемократическа партия чрез Чавдар Кюранов и разцепването на БСП. Но, може би поради добро познаване на целите на номенклатурата след началото на прехода, Лилов вероятно е посъветвал протежето си Янаки

Стоилов да стои далече от горещия стол, и за да го извади от неудобното положение на отказващ се да бъде лидер на левите, предлага Жан Виденов, който е извън номенклатурата, не познава механизмите за управление на партията и държавата, и няма лични (изграждани с поколения) връзки с управляващия елит на БКП.

Не случайно по този повод, в момент на откровение, Нора Ананиева едно към едно каза на Виденов.“Жан, ти не познаваш тази партия“. И може би е отправила тази реплика, защото беше очевидно, че Виденов възприемаше БКП/БСП, като партия на тези, които гласуват за нея, но в реалността тя е партията на управляващия по времето на Живков номенклатурен елит, отразяваща неговите олигархични интереси. И като „нелирично“ отклонение искам да обърна внимание на факта, че именно оглавяваната от С. Станишев БСП, по време на своето управление прие така наречения „плосък данък“, нещо, което дори Републиканците в САЩ не смеят да предложат, поради очевадната му цел да обогати богатите.

В последствие, след встъпването в длъжност на новия лидер, Лилов представи и стратегическия си материал, в който заяви, че „БСП е уморена да управлява“ и, дешифрирайки целите на номенклатурата, че управление от типа „Беров“, при което не се знае кой пие и кой плаща (разбирай - кой приватизира и за кого приватизира) е най-точното, което отговаря на интересите на партията. Но независимо от цялото пропагандно облъчване, може би поради отвращение от така наречената „опозиция“- манипулирано СДС и контролирано от ДС ДПС, на изборите на 18 декември 1994 г. електоратът даде депутатски места на БСП, достатъчни за сформиране на самостоятелно правителство в коалиция с някои маргинали. Тези избори поставиха пред лидера на партията дилемата или да остане на поста си и да предостави сформирането на правителството на друга личност (какъвто беше съветът на Луканов, аргументирайки се, че лидерът на партията не трябва да се изхабява с пряко участие в управлението и че една партия може да излъчи няколко кабинета през мандата си), или сам да поеме министър-председателския пост.

Впрочем, мотивите на Луканов за подобен добронамерен съвет едва ли са сините очи на Жан Виденов, а по-скоро прагматичното прицелване в две точки. От една страна, да постави удобен за него премиер и от друга - отчитайки догматизма на Жан, да разцепи БСП чрез много по-образования и гъвкав проф. Кюранов. Както е известно, изборът на Виденов бе премиерския пост. И това, което еднозначно се вижда от дистанцията на времето като изходна позиция в неговата управленческа стратегия е сериозният му скептицизъм към желанието на номенклатурата за бърза и разбойническа приватизация, заявена независимо от модата на деня.

Ако се погледне кариерата на „корифеите“на приватизацията и банковата реформа, ще се открои, че Венци Банката (Венцислав Димитров) се оказа съветник на Президента (с изключителното недоволство използвам тази дума във връзка с това лице, но за съжаление това е изборът, макар и манипулиран, на българския народ) Георги Първанов, а Александър Божков пишеше икономическата част на програмите на БСП.

В този момент започнаха някои логически необясними действия от страна на Виденов. Вместо да си стои в кабинета с коалиционните партньори и техните кандидат управленци, той започна да се крие из разни явочни квартири и да интервюира кандидат-министри, които си въобразяваше, че сам избира. Но независимо от това, кабинетът, който Виденов представи, бе отражение на съотношението на силите на различните кланове в БСП, чиято единствена цел бе разграбването на собствеността, въпреки скептицизма на премиера.

В ситуация на управляваща партия, интерес представлява и съотношението на силите в БСП. Освен добре известните групи около Лилов и Луканов, които в този период вече започват да губят влияние, и „младите лъвове“ Краси Премянов и Кольо Добрев имат своите обкръжения. Загубата на влияние на Лилов и Луканов, от една страна, е следствие на изолирането им (макар и доста предпазливо) от страна на новия председател на партията, а от друга, е следствие на завръщане на влиянието на номенклатурата от живково време, която, шокирана от решението на Москва в началния период, започва да възстановява влиянието си в ръководството на БСП. Доказателство за това влияние са организираните гневните протести в края на 1989 година, когато уплашени „патриоти“ дойдоха в София под предлог да защитят родината от турците, с което поставиха началото на кариерата на Гинчо и Минчо, но като реалност това бе просто искане за гаранции, че в процеса на приватизация номенклатурата няма да бъде изолирана, премине се през подбора на зам.- министри в кабинета „Беров“ и се стигне до загриженото нашепване на ухото на Жан Виденов от „стари и заслужили другари“. И може би той
ги е разбрал като негови поддръжници....

От младата генерация лидери в БСП Красимир Премянов декларира еднозначна подкрепа за председателя, независимо че активността му е насочена към усвояване на икономически обекти, което породи един каламбур от това време, че на изток България граничи с Премянов, докато Николай Добрев имаше амбицията, която отчасти успя да реализира, да се утвърди като „сивия кардинал“ на БСП, от когото всичко да зависи, дори това което ще каже председателят. И може би осъзнавайки тази реалност, Жан Виденов определи безличния Георги Първанов да го замества в партията за периода на неговото министърпредседателстване.

Лицето, избрано за заместващ Виденов - Георги Първанов, заслужава допълнително внимание, за да се откроят декорите на пиеската „Български преход“. Разликата между декор и участник в миманса ми е пределно известна, ако това твърдение предизвиква въпроси. Но по мое убеждение Първанов е именно този декор, пред който номенклатурата разигра приватизацията след отстраняването на опърничавите участници в миманса като Виденов и тези, които смятаха, че нещата могат да изглеждат по друг начин. Впрочем, дори официалната биография на Първанов предизвиква доста въпроси. Така например, той завършва университет през 1981 година. И изведнъж получава назначение в института на ЦК на БКП по История на БКП като научен сътрудник. За по-младото поколение може би е полезно да знае, че този институт е с ранг на отдел на ЦК и научните сътрудници по заплата и допълнителни придобивки и са на позицията на инструктор в ЦК, приравнен на секретар на районен комитет на БКП от това време. Пак в неговата официална биография е заявено, че от същата година (1981) той е и член на БСП (това, че тогава подобна партия не съществуваше, си е един от допълнителните абсурди от политическото амплоа на лицето Първанов).

Мъгла е къде точно е станал член на БКП. В университета, където това беше почти невъзможно или след като е назначен на работа в ЦК на БКП. А за да се случи това, е необходима сериозна ракета-носител, и ако знаем кой стои зад този възход, много неща от последните 10 години ще се изяснят. Толкоз за епизода от живота на Георги Първанов преди 10 ноември 1989.

След началото на промените той е не успял кандидат на създадения от номенклатурата ОКЗНИ за депутат във Великото Народно Събрание, след което започва стремителната му кариера в БСП, независимо от пълното му безличие. И въпросът е дали неговото развитие е резултат от дефинирана насока за поведение или е илюстрация на негативната селекция на кадрите в БСП. Но в онези далечни години на председателстването на Жан Виденов, Първанов е по-тих от водата, по-нисък от тревата и Виденов явно не е чувствал никаква заплаха за поста си от подобен индивид, но за съжаление не е отчел факта, че хора като Първанов са удобни за манипулиране от задкулисни играчи с недекларирани цели. И, както се оказа, след отстраняването на Виденов изведнъж зад заместилия го Първанов застанаха не само генерали от бившия режим, но и позатаилата се номенклатура.

След парламентарните изборите през 1994 г. подобна перспектива все още бе тайна, а овластяването на БСП породи определени надежди. За избирателите това бе очакването за определена стабилност, а за номенклатурата - бърза и проведена от нея приватизация. Колкото до стабилността, заслужава да се отбележи, че след формирането на правителството „Виденов“ голяма част от водещите мутри заминаха на продължителна почивка извън пределите на България, а други сондираха готовността на управляващите да ги сложи на мястото им. По това време Иван Палчев, който заедно с бившия съветник на Желев Алексей Алексеев бяха нещо като душеприказчици на Слави Бинев (тогава все още не евродепутат, а една от софийските мутри) поиска среща с Добрев, за да попита дали не е по-добре просто Славейко да отиде зад граница...

Но вътрешен министър в кабинета тогава беше бохемът Любо Начев (лека му пръст!), когото номенклатурата беше издигнала, за да не прави нищо, и нещата тръгнаха по старому, както при кабинета „Беров“.  По-късно, когато Добрев стана министър на вътрешните работи, се опита да въведе някакъв респект към държавата, като изпрати баретите да понатупат Маджо и Маргините, и арестува публично Митко Джамов, но явно не беше отчел реакцията на покровителите им. Малко след пердаха на Маджо, един от братята Коцалиеви, мисля, че беше генералът, много яростно протестира пред мен срещу „беззаконието, което си позволява Добрев“ и  че баретите не само са били Маджо, но и откраднали часовника му за 30 000 долара, а тогавашният шеф на генералния щаб и впоследствие съветник на Първанов, Михо Михов, ми заяви в прав текст: “Предай на Добрев, че след тези изцепки е свършен..“

Основният проблем пред Виденов, още с встъпването му в длъжност бе натискът за ускорена приватизация, както впоследствие и натискът на Луканов и Илия Павлов и руските енергийни проекти, като и в двата случая се опитваха да го поставят пред свършен факт или в „цайтнот“. И по двата въпроса, както е известно, Виденов беше сериозно скептичен и  демостративно нежелаещ да действа. Наистина, под натиска на партията бе проведена „масовата“ приватизация, но очевидно това беше пределът на неговата толерантност.

Отчитайки този факт, всички кланове в БСП, заинтересовани от приватизацията, организираха повсеместна кампания за отстраняването на Виденов. Започвайки от медиите, преминавайки през откровен саботаж на министри и надолу в администрацията и стигайки до откровено разбойничество на банките и хората, които изнесоха житото. Партията на номенклатурата отхвърли лидера си.

В това време номинираният за изпълняващ длъжността отговарящ за партийните въпроси Г. Първанов като че ли бе изпаднал в безвремие (нещо характерно за неговото политическо амплоа) и основните разговори с икономически и политически субекти за времето след Виденов се осъществяваха от Кольо Добрев. Като отвърждение на този факт, може да се използва медийната активност от този период на Велко Вълканов, който си въобрази, че може да бъде „съвестта на тази партия“, в която лошият човек, предателят бе Добрев, а нито дума не се споменаваше за Първанов, защото Първанов просто не изразяваше отношение към нищо, ставащо в страната и в партията.

Но въпросът е: защо се състоя 10 януари 1997, след като Виденов подаде оставка и като лидер на партията, и като премиер още на 21 декември 1996 г., и как едно подобно безличие като Първанов не само оглави БСП, но и за два мандата бе Президент на Република България.  В периода на „междуцарствието“ след оставката на Виденов, разговарях и с Кольо Добрев, и с Любен Гоцев защо Александър Лилов да не оглави БСП. Разговорът и в двата случая приключваше с идентичен отговор: “Тези на ул. „Велико Търново“ № 10 толкова го мразят, че гледат през шпионката дали не е на стълбите, за да не са длъжни (от лицемерие) да му кажат „Добър ден!“. Другият вариант да оглави партията беше Кольо Добрев. 

Да, той беше лош оратор, не особено харизматичен (не приличаше на мъжка кукла Барби), но владееше политическите маневри, а и се ползваше с популярност извън БСП. Но това, което може би не се е харесало на номенклатурата е, че не им клъвна лесно на въдицата и имаше характер. След като стана министър, изведнъж се посипаха обвинения, че е българският Берия (държал орг. отдела на БСП и вътрешно министерство), а от друга страна - се посипаха подаръци, много от които той отказа. За съжаление, в България амбицията за власт не е добра характеристика за човек, нуждаещ се от одобрението на номенклатурата, за да продължи политическата си кариера.

А колкото до 10 януари 1997, целта на организаторите бе двузначна. От една страна, да представят на обществеността Иван Костов като бъдещ лидер, независимо, че се знаеше, че след смъртта на Луканов е взето решение именно той да бъде следващия министър-председател и това решение не е взето от СДС, както и да се утвърди Петър Стоянов, като президент, като се даде урок на всички опърничави индивиди и партийни дейци, които смятат, че могат да управляват в разрез с интересите на номенклатурата.

Във времето на януарските събития МВР организира охраната на Парламента по начин, по който и начинаещ нямаше да го направи, но щабът на министерството се ръководеше от Цвятко Цветков (и на него лека му пръст!), а Добрев не се съгласи с предложението ми в този ден - петък, Парламентът да не заседава, а до понеделник нещата щяха вероятно да бъдат други. Тези, които хвърляха камъни и трошаха коли, бяха момчетата на Слави и сикаджиите. Имаха да си връщат на
Добрев, а и при новия премиер -Костов се пласираха добре...

След Жан Виденов вече никой в БСП не изрази желание да се съобразява с интереса на избирателите. Винаги се управлява в коалиция по типа „Беров“, за да не се знае кой пие и кой плаща. Последното май е известно на народа чрез неговата бедност!

И въпреки че ми се искаше да завърша малко по-оптимистично с библейското „Познай истината и тя ще те направи свободен“, в съзнанието ми изплува песента на Дженис Джоплин “Me and Bobby McGee”, където тя, без да е философ, дава доста добро определение за свободата като синоним на „няма нищо за губене“ - Freedom is just another word
for nothing left to lose.