Мистериозният трети е интригата на излизането на Първанов от президенството. Никой не го е назовал, като герой от света на Хари Потър няма лице, но вече има характеристики:„млад, но доказал се в люти парламентарни битки, показал, че може да генерира идеи, отворен към другите, към партии, синдикати, граждански структури”.

Защо толкова тайнственост? Защо тази обсесия към третия? Към фигурата на тройката?

Тройката не беше измислена от Първанов, а му се случи. Случи се като голям политически шанс, като уникално стечение на обстоятелствата през 2001 г., което го вкара с летящ старт в президентството. Магическото действие на тройката така допадна на президента, че той го превърна в свой любим инструмент. To make the long story short, ще резюмирам десетгодишната сага в три действия.

 

Действие първо

Третият в надпреварата като първи в президентството

Петър Стоянов се беше вкопчил в люта битка с ген. Богомил Бонев – учебникарски пример за тотална неспособност да идентифицираш основния си опонент. След победоносния му поход към първия мандат, вторият беше хаос, обърканост, безпомощност. Още тогава Тошо Тошев с „Труд” репетираше днешната роля на „преса”, оказваше натиск върху надпреварата, като възхваляваше вътрешния министър като победоносен претендент. Медийният тътен заглуши социологията, която – макар често несъвършена, а понякога купена – все пак мери настроенията на избирателите, не на вестникопритежателите. Политическият арсенал на кампанията също насочваше към героични сблъсъци и позорни загуби и отвличаше вниманието от задкулисните играчи. В архетиповия дебат, който и днес изучаваме със студентите като пример как не трябва да се държат кандидат-президентите, Петър Стоянов направи всички (не)възможни грешки и гафове, Богомил Бонев се радваше на звездния си миг да бъде произведен като главен конкурент, а третият доволно наблюдаваше зад кулисите как народната мъдрост „двама се карат,...” прерастваше в революционната максима, че последните ще станат първи. Така (не)видимият трети Първанов влезе в Президетството.

Действие второ

Тройката – първият прийом на президенстването по първановски

2005 г. БСП печели с малко и не завинаги. Избирателят е пожелал нееднопартийно управление. Коалицията е неизбежна. Но не е неизбежна като тройна. БСП може да управлява само с един партньор, Първанов я орисва на два (НДСВ и ДПС). Тройката вече така е харесала на президента, че никаква политическа рационалност не може да го отдели от нея. Комбинацията социалисти – монархисти – етнически турци – е сложна и крехка. Това не е просто резултат, а преследвана цел: хем отношенията в конфигурацията са толкова сложни, че непрестанно имат нужда от медиатор, хем противореичията не позволяват на никой от партньорите да се еманципира и да стане независим от тройната формула. И от нейния демиург.

Действие трето

Загадъчният трети

На тройката беше възложена високата мисия да подготви победоносната постпрезиденттска политическа кариера на Първанов.

Първият опит беше институционален – АБВ. Заглавието е повече от несръчно, но пък има достойството да е трибуквено. Целта беше аморфно дефинирана политически. Така се и очакваше: АБВ на Първанов не е „третият път” на Блеър, а политическа схема и конфигурация с размити очертания: между партиите и гражданските сдружения, между ляво и дясно, между професионална политическа дейност и симулирана спонтанност. АБВ замря в зародиш.

Първанов вкара новата тройна комбинация, този път в индивидуален вариант – загадъчният трети.

Още в първо действие на президентската кариера се очертават трите принципа, които обясняват привъзраността на Първанов към тройката: не влизаш в битка, а обираш позитивите от загубата на другите. Първанов днес предлага един наратив, който цели да легитимира пасивността като победа: „аз не се предлагам, а в трудни моменти винаги съм бил издиган......”. Не позволяваш битката да се превърне в дуел, защото там се кръстосват идеи, визии, имиджи, харизми. Първанов не беше убеден, че ще спечели откритото противоборство нито срещу Стоянов, нито днес срещу Станишев. Вкарването на третия отмества действието от авансцената към кулисите, защото там се разчертава сценичното пространство, подготвят се персонажите и им се приписват ролите. В дискретната сянка на кулисите важни са режисьорът и сценарият, не актьорите и изпълнението.

Първанов още не разбира, че публиката порастна. Прекалено е гледала представлението, знае интригата, не харесва финала, не иска да има епилог.

Време е Станишев да се събуди. Такъв ПР, какъвто уморената интрига на Първанов му прави, никой не може да му поднесе. Няма трети, който да затъмни престижа на председателя на ПЕС. Няма публика, която да се хване на поредната тройна комбинация на Първанов.

Президент, който за 10 години не може да измисли една политическа иновация, е истински новогодишен подарък за Станишев. На фона на пост-президентския Първанов Станишев изведнъж започна да изглежда поумнял и политически понатежал.

Анна Кръстева