Секретар на БКП заиграваше с бащата на демокрацията, а началник на службите ходеше на Запад със скъсани чорапи. Разузнаването е почти на годините на сътворението на света. От дебелите книги, които чета, и в ЦРУ се знае, че първото оперативно-агентурно мероприятие е изпращането на агента на Сатаната – Змията, в Райските градини.
Използвайки ябълката като материална основа, тя вербувала Ева и унищожила доверието между Бог и Адам. Това е пример за класическо активно мероприятие за влияние. Ето защо и до днес всяка власт се е опитвала да контролира разузнавателните служби и да ги подчини на интересите си. През последните 22 години обаче у нас се води и друг дебат – при президента или към изпълнителната власт да е НРС? Той звучи превзето и безсмислено като спора за яйцето и кокошката. А всъщност цялата неразбория се пръкна през 1990 година на миналия век, когато работна група в Първо главно управление на ДС постави външното разузнаване при държавния глава, отчитайки обстоятелството, че тогава постът се заемаше от Петър Младенов.
 Личното ми мнение обаче е, че НРС трябва да бъде в системата на изпълнителната власт, тоест на подчинение към МС и премиера

Придобиването на специфична разузнавателна информация не е самоцел, особено ако е по каноните – секретна, достоверна и ценна. Въз основа на нея правителството може да взима решения, които реализира чрез своето външно министерство в сферата на външно-политическите си намерения. Сега разузнаването е към президента, но това е формално и той на практика не разполага с технологията да го управлява, нито пък с инициативата да предлага шеф на службата. Държавният глава само подписва Указа за назначаване на директора на НРС. Конституцията също го ограничава много по отношение на специалните служби. От тези неизяснени правомощия между институциите се генерират само напрежение и гафове, какъвто бе скандалът между министър Аню Ангелов и Георги Първанов. Най-странното сега обаче е, че след като подмениха ръководството на НРС и освободиха от поста ген. Кирчо Киров и заместниците му, лицемерно и с голяма доза демагогия
 бившите шефове на разузнаването Бриго Аспарухов и Димо Гяуров публично взеха да се натягат на Бойко Борисов и да твърдят, че мястото на външното разузнаване е при министър-председателя.

Странно е откога споделят това становище и защо, докато бяха директори в продължение на години, не защитаваха тази теза и не направиха никакви опити службата им да премине към изпълнителната власт. На фона на техните коментари идеите на друг голям роден разузнавач - ген. Тодор Бояджиев, направо граничат с глупостта и безсмислицата. Неговата ценна идея е, за да не се накърни авторитетът на държавния глава, да продължи да подписва само указите за назначаването на новите шефове. В края на краищата както и да се уреди законодателно този спор, важното е кой изготвя информационното задание и определя приоритетите на външното разузнаване. Защото в съвременната си история сме имали и случаи, когато са проспивани важни събития. През 1991 г. на посещение в Гърция пристигна тогавашният български премиер Димитър Попов, а от МС и МВнР не бяха поискали от разузнаването никаква специфична информация за южната ни съседка. За цивилизованите страни това е пълно безумие.

Попов пристигна в Атина неподготвен  и не можа да отиграе важни неща за страната си. За първите години на демокрация обаче такъв подход на работа бе оправдан и разбираем, защото всички виждаха в разузнаването скелета на БКП.
Но ако оставим лиричните отклонения настрана, НРС се нуждае от пет основни неща:
1. Законодателно да бъде уредено преминаването й към премиера.
2. Изработване и приемане на механизми за пряк парламентарен контрол върху работата на службата, за да не се допускат фалове и гафове, нито пък политически заигравания, които изобилстват. В началото на прехода  
секретарят на 102 партийна организация на БКП в ПГУ на ДС
 Бриго Аспарухов заигра с бащата на демокрацията Желю Желев. Години по-късно пък покойният генерал Кацаров, н-к на РУМНО, флиртуваше с Иван Костов и събираше вътрешнополитическа информация на територията на страната, което е недопустимо.
Ако има парламентарен контрол над тази служба, нямаше да се стигне и до либийския гаф, когато на придобита от нашето разузнаване информация не бе обърнато внимание и се стигна до ареста на шестте медицински сестри, в чиято невинност Костов публично се усъмни.
3. Преструктуриране на службата на фона на актуалните външнополитически приоритети за страната и новите й съюзници.
4. Сливане на военното и външното разузнаване в една служба.
5. Акцентиране върху кадровия подбор, кой и по какви правила го прави. В противен случай често ще изпадаме в комични ситуации и ще си задаваме абсурдните въпроси: Възможно ли е шефът на кадри в НРС по времето на ген. Аспарухов да прави качествен подбор на служители, след като самият той ходеше на работни срещи в чужбина със скъсани чорапи, а
западняците си правеха майтап с нас?

 Възможно ли е човек, на два пъти връщан от задгранична работа заради слабости и грешки, да бъде издигнат за шеф на оперативен отдел в НРС? Ако се въведат ясни правила за кадрите, ще се прекрати порочната практика служители на НРС да стават доброволно агенти на политически партии. Известен е случай как бивш директор на НРС, използвайки връзки в службите, е информирал ръководството на своята партия със секретна информация. Сега е моментът окончателно да се изчисти статутът на външното разузнаване, защото поне засега  между президент и премиер има разбирателство и единомислие.

Красимир Райдовски,
отец под прикритие, разузнавач