След демонстрацията на таксиметровите шофьори, всъщност стана ясно, че всеки, достатъчно силен, за да организира масови и продължителни протести, може да стигне до успеха. При евентуален предсрочен вот, БСП ще претърпи всички удари, които са и спестявани до момента от некадърната опозиция.
Любомир Огнянов

Знаете за онази поговорка “страх лозе пази” нали? Е, оказа се, че не националните приоритети, не дори далаверата, скрепя любовта на обгрижващите се партньори. Оказа се, че е страхът. Тежък, параноичен, надигащ се като вълна страх. Избухващ в нервни изблици, и то във фигури, които уж са призвани да управляват и раководят държавата с хладнокръвие. За какво става въпрос?
Вече две седмици страната се тресе от народно недоволство. Всъщност „тресе” е силна дума, защото както винаги протестите са концетрирани в столицата. То не бяха таксиметрови шофьори, не бяха пенсионери, не бяха производители на домашна скоросмъртница, та накрая и лекарите заедно с медицинските сестри. За да разберем генезиса на всеки протест, трябва сериозно да се замислим върху трите “к” – кой, къде, какво, но да не забравяме и най-важния въпрос – защо. Първи бяха таксиметровите шофьори. Десет години по-късно разбеснелите се водачи на жълтите коли отново обградиха парламента с викове „оставка”. Отново, както преди десет години, правителството е доминирано от БСП. Наглед справедливите искания за повече сигурност, претърпяха чудовищна метаморфоза и се разбра, че всъщност таксиметровите шофьори настояват за повече привилегии – единствени да преминават по пешеходните зони, единствени да се движат без колани дори при липсата на клиенти, единствени да карат в бус-лентите и да не забравяме – единствени да имат пожизнени права върху лиценза за таксиметрова дейност. И „единственото” ни правителство клекна, за да не използваме по-миризливи глаголи. При вида на протестиращите отново изникна спомена за онези времена, когато недоволството избухна за часове – вече далечната 1997 г. И в петъчния ден, 9 февруари 2007 г., при очакваните 20 000 души в подкрепа на българските медици, ситуацията можеше да бъде изпусната от контрол. Затова правителството абдикира.
Каква обаче беше основната движеща сила при приемането на жълтите ултиматуми, обилно гарнирани с викове “оставка” и “мафия”? Страхът. Страх от новия провал, който можеше да бъде последен в историята на управлението на БСП. Соцпартията изпитва неистов страх от управлението – затова и се опира на партньорите си, оправдавайки недотам популярните решения с тройните коалиционни споразумения. И забрави, че спечели изборите, защото обещаваше повече социални, отколкото капитални мерки. Затова предпочете да остави данъците на обикновените българи все така високи, а намали данък печалба. Затова въведе единствената диференцирана ставка на ДДС при хазарта, а не разшири облекченията върху стоките от първа необходимост. След демонстрацията на таксиметровите шофьори всъщност стана ясно, че всеки, достатъчно силен, за да организира масови и продължителни протести може да стигне до успеха. Така пенсионерите принудиха кабинета да се качи чак на Белмекен и да измъдри 10% скок на пенсии, така лекарите скоро ще постигнат своето и цените по клиничните пътеки ще бъдат предоговорени. Сега остава само след желанието да се изработи закон за проституцията 3000-4000 жрици на любовта да обхванат в обръч депутатите (не такъв, какъвто си мислите) и да ги откажат от идеят да ги облагат с данъци. Защо не – може да се измисли там някаква клинична пътека, за лечение на стреса например. Така хем вълкът сит, хем агнето цяло. Проблемът е обаче в механизмите по вземането на решения.
На практика в България е приета парламентарната форма на управление. Депутатите, водени от своята съвест и морал, приемат законите в страната. И ето на, заедно с протестите, дори част от самите управляващи взеха, че “протестираха”, премахвайки възможността за изборен туризъм. Тогава обаче, започнаха да се отправят заплахи за предсрочни избори и то не от кого да е, а от премиера Сергей Станишев. Защо? Вероятно от страх, че може властта да се изплъзне. Отново. Но този път за последно. Не може министър-председател да си позволи толкова лековато да подхвърля идеи за провеждане на извънредни избори. Не само защото ще постави под съмнение тежестта на страната пред Брюксел. А защото няма как да защити собствените си позиции вътре в страната, та дори и в собствената си организация. Никой – нито от управляващия троен съюз, нито от насипното дясно пространство - няма интерес от провеждането на извънредни парламентарни избори, освен може би „Атака”. При евентуален предсрочен вот БСП ще претърпи всички удари, които са и спестявани до момента от некадърната опозиция. Социалистите ще трябва да изпият докрай горчивата чаша от затварянето на трети и четвърти блок на АЕЦ “Козлодуй”, липсата на адекватно здравеопазване и социална политика, и най-важното – ще оберат всички пасиви от повишаването на цените след влизането на България в ЕС. На другата страна на везната стоят непокътнатите еврофондове, които само чакат да бъдат присвоени, пардон, усвоени. Партноьори, с които вече си се уговорил за квотното разпределение 8-5-3. Защо тогава е този страх? А може би не е страх. А само една комедия за наивници, в която всички ние сме зрители. Въпросът е, дали когато представлението свърши ще ръкопляскаме или ще се съберем на жълтите павета и ще поискаме да ни върнат парите.