9 Април, 2008

Георги Иванов

Вече трета поредна седмица България се тресе от скандал. Казвам България, защото случващото се в последните дни отдавна излезе от рамките на обикновеното политическо риалити шоу, което неизменно съпътства ежедневието и проглушава слуховите органи на електората. Става въпрос за дълбока и всеобхватна криза на българската държавност, имаща колосални измерения - институционална анархия, административна хаотичност, политическа немощ и липса на мъжество, и не на последно място - тотална морална деградация, започваща от тези, които трябва да бъдат пример и модел за поведение на обществото. Защото проблемите не касаят само БСП, Сергей Станишев, Румен Петков, тройната коалиция, те засягат и нанасят удар върху цялата държава.

Сагата в МВР играе ролята на индикатор за диагностициране на много по-сериозни и дълбоки рани. Тя се оказа катализатор за излизане на бял свят на замитани под килима процеси, на дефицита на истина и справедливост, които се превърнаха в запазена марка на прехода, на отдавна пазени мръсни, миришещи тайни. Наяве излязоха неща, за които в обществото се говори отдавна, просто не бяха изговаряни така ясно и отчетливо публично. Участниците в скандала превърнаха медиите и обществото в неволни свидетели на виртуален филм за Secret Service, при това много зле режисиран. Ченгесарщината и похватите на работа в специалните служби се превърнаха в модел на действие и инструмент за медийни атаки и манипулации.

Конкретните измерения на скандала, както и детайлите не са толкова важни, пък и е невъзможно да бъдат обхваната в цялост. Но те дават повод за анализ на самата технология на скандалите, на тяхната политическа употреба и на ефектите, които произвеждат върху политическия процес и обществото. От хода на няколко поредни скандала, засягащи сегашното правителство, могат да се изведат някои общи черти при самото им протичане. Наблюдават се определени характеристики, които се повтарят при всеки скандал и чиято цел е да разфокусират и размият същността на проблема.

Първо. Отказ от категорично и адекватно  дефиниране на протичащите процеси. Пословично за българските политици е нежеланието да се наричат нещата с истинските им имена. Никога те не притежават и не успяват да съберат смелост да признаят, че нещо не е съвсем наред, че не са успели да разрешат въпросите, че са се провалили. Обикновено редовният дебат, който върви паралелно с другите, е свързан с желанието да се „разсъждава" какво точно се случва. Като при това политиците са склонни да измислят какви ли не определения. Започва се с дискусии - това скандал, проблем, криза, престъпление ли е или нещо друго. В публичните спорове се чуват, разбира се, невъобразими неща. Например според Сергей Станишев ситуацията в МВР е индикация за започване на оздравителен процес, пречистване, борба с корупцията на най-високо ниво. Също така министър-председателят изрази учудване, че когато се разкриват престъпления и се изнасят факти, действията на правителството и на вътрешното министерство се определят като скандал. Само че се забравя, че престъпленията се вършат не само от представителите на криминалния контингент, а от хора на ръководни постове в държавата.  Друг пример - шефът на парламентарната група  на БСП Михаил Миков определи случващото се като „шум в МВР". На фона на това стана ясно, че висши кадри на министерството си „лапкат" заедно с обектите, които трябва да разследват и залавят, министъра си урежда срещи със съмнителни „бизнесмени";  освен другите  си псевдоними Румен Петков има и още един - „Запалката", и въпреки очакванията му не „падна голям смях". Както се казва, ако не беше тъжно, щеше да е смешно. Разбра се, че управляващите  нямат  адекватна преценка за ситуацията, също така нямат и стратегическа подготовка за действие при кризисни ситуации. Освен това, когато е видим за всеки мощен кризисен процес, който ти наричаш оздравителен, още повече отблъскваш и създаваш усещане за отвращение у хората от политическото въобще.  Това е на нивото на елементарните човешки психологически реакции, които се оказа, че политиците не познават. Оздравителният процес е естествен изход от всяка криза и той може  да стартира, но на доста по-късен етап и не с тези хора и с методите, които те използват.

Второ. Друга черта от технологията на публичния скандал е дебата за отговорността, която трябва да поемат политиците. Наблюдава се смесване на категориите политическа, морална и наказателна отговорност. Всеки министър е политическа фигура и носи политическа отговорност.  Съществува колективна отговорност пред парламента на правителството като субект на управлението, и индивидуална на отделния министър за изпълнение на задълженията си. Колективната отговорност е институционализирана чрез процедурите за гласуване на вот на доверие и недоверие от парламента. Индивидуалната политическа отговорност е дефинирана в чл. 108, ал. 3 от Конституцията: „Министрите ръководят отделни министерства, освен ако Народното събрание не реши друго. Те носят отговорност за своите действия". Освен пред висшия представителен орган министърът е отговорен политически и морално пред министър-председателя, който го предлага за заемания от него пост; пред партията, която го издига; пред обществото.

В съвременния парламентаризъм отговорността, която се търси по парламентарен път е политическа. Наказателната отговорност на министрите е извън контролните функции на парламентарната институция. Затова е необяснимо защо когато някой политик бъде уличен публично в корупция, престъпление или друго обвинение, традиционната реакция е да се чакат разследвания, дела, съдебни решения и чак тогава евентуално да се предприема някакво решение. По този начин  самата идея за търсене на отговорност се прехвърля в полето на прокуратурата и разследващите органи, което е сигурен начин за отлагане във времето и търсене на начин за бягане от нея. Смесването на различните видове отговорност и публичното миксиране с тях е водело до недоразумения в политическия живот на България много пъти и продължава да ражда безумия, но не в спалните (както се изрази министър Петков), а в главите на тези, на които отговорността  тежи и които трябва да я поемат. Сбъркани са и критериите, с които политиците оперират, за да отчетат отговорността. Политическата и моралната отговорност не предполагат съизмеримост с категории като наказателно преследване, арест, наказателна вина, прокурорско постановление и т.н., а доверие, обществена подкрепа, чест, достойнство, политическа адекватност. Примерите и тук не липсват - тези въпроси се дискутираха при трагедията с влака, при спирането на финансирането по европейските програми, по време на ловно-лисичарските изпълнения на Първанов и т.н При сегашния скандал премиерът заяви, че вътрешният министър „поема цялата политическа отговорност за случващото се в МВР". Логичният въпрос е как, по какъв начин ще се случи това на практика? Със сигурност не като се даде задачка на Петков да пише доклади за работата на МВР. Другият виц беше, че министърът ще започне радикални реформи в системата, които да повишат ефективността й (интересно какво е правил той през трите си години в министерството и как сега за оставащата една година въобще ще свърши нещо). Самото решение за това е безсмислено и лишено от всякаква политическа и управленска логика, и показва неспособността на премиера за контрол над вътрешния си министър. Нормалната реакция в случая, която беше подсказана дипломатично и от европейски политици, и от коалиционните партньори на БСП, беше да се предприеме акт, в резултат на който българските граждани вече трябваше да са забравили, че страната им е имала вътрешен министър на име Румен Йорданов Петков. Но дори и за намерения от такъв порядък  въобще не става дума.

Може да се направи една аналогия по отношение на политическата отговорност със случая с Румен Овчаров. Тогава обвиненията бяха, че е собственик на държавата и други от този род. Той подаде оставка, не без натиск от премиера, но подаде. Тогава позицията на Станишев беше, че дори и при съмнения за корупция, е нормално министърът да връчи оставката си. Може би сега съмненията и фактите не са достатъчни за такава стъпка. Изводите може да си ги направи самостоятелно всеки.

Трето. Опит да изкараш опонентите си виновни за всичко и те да бъдат припознати като такива. Идеята е да излезеш чист или поне по-малко замесен в скандала. Тук на помощ идват шикалкавенето и склонността за замазване на проблемите. Примерите в този контекст са неизброими.

Четвърто. Използването и  боравенето със слухове. Слухът е PR-техника за манипулация и насочване на общественото внимание в определена посока. При използването му обаче трябва много да се внимава, защото веднъж пуснат в публична употреба, слухът се развива и е почти невъзможно да бъде управляван. Така той може да окаже неблагоприятно въздействие върху този, който го налага.

Пето. Стремежът да се търси отговор на въпроса кой има интерес и кой печели от раздухването на скандалите. И в тази група винаги има интересни версии. В случая със скандала в МВР тезата, която се налага от представители на управляващите е, че това е опозицията (ДСБ, ГЕРБ). Сигурно е така. Сигурно генералите и другите участници в скандала търсят дивиденти от него, много възможно е те също да имат вина за част от нещата, които излизат. Вероятно многозначителното мълчание на Бойко Борисов и Георги Първанов по темата не е случайно и в бъдеще ще произлязат интересни неща от него. Но покрай стремежа си да се оправдаят и да отложат вината си, управляващите забравят кой е истинският заинтересован от това кирливите ризи на политиците да се покажат. Това е обществото. Крайно време е българските граждани да разберат кой всъщност ги управлява и по какъв начин ги управлява. Така те ще са информирани, когато следващия път се изправят пред изборните урни.

Изходът от кризата не е ясен. Може би тя ще завърши както повечето скандали - ще бъде отложена във времето и заместена от следващия скандал. Ясно е само, че БСП е пред сериозен избор между запазването на коалицията или политическото си оцеляване и съхраняване в бъдеще. Защото оставянето на проблемите да се носят спокойно по течението е политическо харакири, което само БСП и лидерът й могат да преодолеят, ако желаят.