12 Април, 2008

Скандалът в МВР е нещо повече от скандал, нещо надхвърлящо дори балканските представи за допустимост. Бих го нарекъл политически стриптийз – тъй като чрез него станаха видими срамотиите на политическия ни елит. Измеренията на нравственото уродство на основните му участници разголиха най-сетне дълго пазената тайна: че няма вече граница между институциите на властта и мафията – и следователно няма вече държава: обитаваме територия, в която важат законите на джунглата.

Какво научихме от този скандал? Че антимафиотите и мафиотите най-спокойно „си папкат” от една чиния; че офицерската чест и високите отговорности, поети от служителите на МВР, струват колкото един лаптоп и една скъпарска ловджийска пушка; че вместо да преследва мафията, вътрешният министър играе ролята на арбитър в нейните спорове, присяда с „оперативно интересни лица”, които не могат да си поделят наркопазара – и като връх на всичко се опитва да оправдае това си непростимо поведение с грижата за приемане на България в ЕС. Че ветерани от времето, в което се наливаха основите на българската организирана престъпност, от години се ползват с абсолютната защита да се водят като дълбоко засекретени оперативни работници на вътрешното министерство – и, разбира се, използват старите си връзки, за да развеждат министъра си по мафиотски седенки така, както циганинът развежда мечката си. Че от службите за сигурност тече информация, като да са гръмнати от президента с вълчи сачми – благодарение на което например нелегалния алкохол в страната е повече от легалния, от което държавния бюджет губи милиарди.

 Научихме доста скандални и недопустими неща, които направо ни заставят да се питаме какво правим още в забатачената територия, която се явява наша родина. За мен обаче е от по-голямо значение друго – какво научиха от този скандал тези, които го забъркаха и които би трябвало да носят цялата политическа отговорност за моралните и материални щети, които той нанесе на България и не всеки българин. Отговорът се изчерпва с една дума: нищо. И този отговор е истинския скандал. За министър-председателя например ставащото било оздравителен симптом. За президента Румен Петков бил доказал, че може да се справи с реформата в МВР. Нерегламентираната среща с лица, „оперативно интересни” по линия на наркотиците, не била правно уязвима. С една добавка за поведението на вътрешния министър: „Морално, може да се каже, че е укоримо”. Ерго – за българския президент неморалното поведение на един министър е допустимо, щом не прекрачва правните норми – и изглежда, няма кой да му каже, че това е възможно най-абсурдната за един президент реакция.

Това казване е същинският скандал – и това общо съгласие Румен Петков да продължи реформата в МВР – въпреки мнението на повечето българи, че същият трябва незабавно да си подаде оставката. То издига одиозния вътрешен министър до равнището на символа – на простащината, егоизма и корупцията като основни белези на управляващата тройна коалиция; то превръща неговото белязано с тъпа ярост лице в колективен лик, който вече покрива и Станишев, и Първанов, и политическите им партньори, и партиите, и депутатите им. Несъмнено те ще платят политическата цена за своя инатлък – но реалната цена ще я плащаме ние, българите. Защото този скандал казва едно в съвсем пряк текст – че България е страна, в която корупцията, лъжата и политическата наглост са норма, която определя всички аспекти на обществения живот, че нямаме нищо общо с ценностните критерии на цивилизования свят и приемането ни в ЕС е грешка. И за съжаление никакво оставяне или махане на Румен Петков вече не може да изтрие това впечатление, което ни позиционира в най-крайното предградие на ЕС, под непрестанната заплаха от спиране на парите от присъединителните фондове. Хак ни е между впрочем, като избираме и търпим такива управници. Може би е време да се въведе понятието „замразяване” на членството в ЕС – и да ни тикнат във фризера, докато не се научим поне на основните граждански реакции и не засричаме азбуката на моралните ценности, валидни в съвременния свят.