8 Май, 2008

Константин Павлов е между най-талантливите български поети и кинодраматурзи. Роден е на 2 април 1933 г. в с. Витошко, област Перник. Следва право в СУ „Климент Охридски". Работи като редактор в Радио София, в издателство „Български писател", във в. „Литературен фронт", в САФ „София"; драматургически консултант е в СИФ „Бояна".

По-известни негови произведения са: „Сатири", „Стихове", „Появяване", „Агонийо сладка", „Убийство на спящ човек", „Елегичен оптимизъм", „Репетиция за гала танц", „Спасение". Стиховете му са преведени на много европейски и други езици.  Автор е на пиеси като „Табу" (в съавторство със Стефан Цанев), „Птици", „Персифедрон" и др. Редица филми, създадени по негови сценарии, са получили престижни награди на национални и международни фестивали. Сред тях са „Спомен за близначката", „Селцето", „Чуй петела", „Илюзия", „Масово чудо", „Бяла магия", „Памет", „Без драскотина", „Нещо във въздуха". Сценарист е на анимационните филми „Птици", „Стари басни" и „Внимание, червено".

През 1989 г. за първи път след дълго прекъсване печата стихотворения във в. "Литературен форум". На  3 февруари 1989 г. напуска СБП, чиито член е от 1980 г. Никога не е членувал в други организации или партии.

В средата на миналия месец кабинетът предложи на Народното събрание да отпусне на поета пенсия за особени заслуги към държавата и нацията.

Хладна изповед

Късно е вече.
Лекомислено пропилях живота си -
нямах воля дори за престъпник.
А талант -
точно такъв! -
беше ми дал,
Господи.
(Твоят поглед не ме смразява.)

Късно е вече.
Нито Ти,
Господи!
Нито -
Дявола!
Идвам при вас,
както в старчески дом:
по-младият старец -
на посещение.
(Твоят поглед не ме изгаря.)

Нито топъл,
нито студен
се явявам пред Тебе,
Господи.
Пожали хладния.
(А ми е все едно.)

1988 г.

Полувек

Полудостойно
и полуобратно,
за своя
и за чужда изненада,
аз доживях до полувек.
С което огорчих мнозина,
а не зарадвах себе си, уви.

Наздраве, колебливи врагове
и вие, истински приятели.
Не притежавам дар за равносметки -
било каквото е било...
А по-натам?
Ще продължавам,
както съм живял -
приемам бъдещите скромни дни
като подарък, даден на шега.
И нищо повече не си въобразявам.
Ще бъда, просто, най-любезен зрител
на, просто, най-бездарната пиеса.
Без ръкопляскане обаче.

1983 г.

На Л. Левчев

В една лодка се возим.
И какво значение има -
дали ти въртиш кормилото,
дали аз въртя веслата,
щом лодката потъва?
Потъва, потъва...

Обърни се за миг
и ще видиш
как най-верният плъх
ококорено рони сълзи,
маха с мокра лапичка -
сбогом!

02.1989 г.

Сбогом, спасителю...

На Румен Леонидов

Освен моите стъпки
усещах и други стъпки.
Усещах -
но не ги чувах.

Дребно, черно, с кафяви петънца
от никъде -
кученцето връхлетя с тънък вой.

Не срещу мен -
срещу другия,
с Другите стъпки,
когото усещах само.

Кратка беше борбата.
Агонията - с квик -
също.
Кученцето изпъна крачка.

И тогава чух стъпките.
И тогава видях -
Смъртта победителка бягаше.
Бягаше -
накуцвайки.

1988 г.

Монолози на Орон П.

Не ми е сладък
и не ми е интересен
собственият ми живот.

(Искам да се преродя в куче.)

*

Живея заради морала,
предхождащ днешния морал.
Това е моята полезност.

(Ще отгледам поне едно куче.)

*

Отвращават ме чужди съвести,
които искат да бъдат мои съвести,
да ме превърнат в техен медиум.

(Само в такива случаи хапя.)

*

Не желая да бъда особен,
защото наистина съм особен.
Но понякога преигравам... и ...

(Сам си хапя опашката.)

*

Аз съм рудиментарен отломък
от едно много далечно бъдеще,
изхвърлен поради непригодност назад - при вас.

(Моят вчерашен ден е светлинни години напред.)

1988 г.

Прозрение на врабче

На всички Нини Андрееви
плах опит да ги разбера

Кукувицата на сталинизма
снася яйцата си
в най-демократичните гнезда.
Ние -
дребните социалистически врабчета -
мътим!
(Мътим.
Мътим.)
Мътим кукувичите яйца.
(О, непосилна майчинска любов.)
Размножаваме.
Възхваляваме. -
Инстинкт на родител.
(С подменено дете.)

Убийство на спящ човек

Вярно е, че проспах дните си.
Но какви сънища, Боже!
Какви сънища...
И колко лек ще бъде преходът КЪМ.