26 Май, 2008

Така и не стана ясно обаче, защо поканените от шефа на БТА Максим Минчев българи се събират точно в Мадрид. Че градът е красив, не е някаква новост, но би трябвало и някакъв друг аргумент да има. Колеги се сетиха, че в Испания има много българи. Други предположиха, че е заради Симеон. Но и това не се връзва много. Бачкаторите ни в Испания едва ли ще си умрат от вълнение, че има журналистическа среща и големци, от които те по същество са се спасили. Самите докладчици колкото и да се правеха на Евита Перон им личеше, че нощния живот в испанската столица им е по-насърце. А дали не можеше срещата да е във Велико Търново, например? Хем патриотично, хем по-евтино за БТА, където казват влязла Сметната палата... Освен това всички вкупом можеше да наминат в домовете за сираци в Трън и Могилино (ох ВВС, ах „Великолепната шесторка"). Също и до морето - сами да видят що е нов български туризъм, а не Поли Карастоянова да им го обяснява със свои думи. Можеше да попътуват и по родните пътища, като алтернатива на проваленото рали Париж - Дакар. В хладни кръчми нашенци от САЩ, Австралия и Гърция можеше да ударят по няколко ракии със събратя по перо от Козлодуй, Перник и Бургас на сладка приказка. Можеше, но не стана. Данъкоплатците и спонсорите платиха един масраф, полезен единствено за участниците в него.

Имаше в навечерието на срещата и подписка на български журналисти срещу участието в нея на президента Първанов. Подписаха я над 300 души. Големи медии обаче си направиха пас по въпроса.  В официалните съобщения от Мадрид преобладаваше възторга. Президентът обаче приземи участниците, като разкритикува медиите, че не били големи патриоти. Трябвало повече да пишат за българите по света. И това ако не е перестройка... Или пароструйка. Обърках се вече. Както и да е, важното е, че човекът е бръкнал направо в раната, напипал е слабото място на родната журналистика. Това опипване на пулса на нашата професия ме накара да се замисля кои ще са първите, които ще понесат на раменете си повелята на вожда и учителя? Сетих се: същите, които мълчаха по антоновски за отсъствието му в Червен бряг и присъствието му в Симитли. Благодарен съм обаче на президента, че заговори за патриотизъм, защото това ми дава повод да спомена Ботев преди 2 юни, както сме свикнали. Той също е написал това-онова по темата в стихотворението си "Патриот".

Връщаме се в София, където кипи организацията по тържеството за наградите „Черноризец Храбър". Номинирани са знайни и незнайни колеги, някои дори талантливи. Не знам кое поред е това награждаване. Самият аз бях номиниран преди четири години и замалко да получа статуетката. Но не я получих, което разстрои единствено няколко роднини. Всяка година кратка реч произнася президентът. Тази година сигурно също. Не знам каква ще е червената нишка този път, но няма да мине без „Свободата на словото е сред най-големите завоевания на българската демокрация". Или нещо от този род. Мисъл, съизмерима единствено с летящите пухчета от тополите и също толкова досадна... Защото какво общо има свободното слово с мешането на шапки между властта и медиите? Все едно да говорим за ползата от тийнейджърския моден микс от мастика, мента и бира, последиците от който са пияни до оскотяване идиоти. Не че на някой му дреме, де. Чувал съм да казват, че по марките коли в двора на една болница може да се разбере кои са собствениците: хирург, педиатър, анестезиолог и пр. По материалите в медиите пък можеш да разбереш главният редактор с кого вечеря, с кого ходи на лов и с кого се поти в сауната. Затова е все по-неуместно да говорим на висок глас за свободно слово.

Първата година, когато бяха раздадени наградите „Черноризец Храбър" нито един журналист от  „24 часа" не бе удостоен от журите с тази чест. Главният редактор на в. „Дневен Труд" Тошо Тошев показа на Венелина Гочева, шеф на „24 часа" кой кара влака, бе мнението на гилдията. Гочева преживя тежко този удар. Публикува един текст по повод очевадната несправедливост, който макар и остър, не бе това, което можеше да бъде. Тя спази някакъв бон тон, който журито не заслужаваше. В крайна сметка реши на следващата година хора от вестника да не бъдат номинирани, за да избегнат униженията. Мнозина в бранша знаеха също, че едни от най-активните инквизитори и манипулатори в решаването на наградите са били и издатело-социолого-бизнесмените А. Райчев и К. Стойчев. За да ги спечелят на своя страна някои шефове на редакции сключили договори с тяхната агенция за социологически проучвания. На това Акира Куросава казва „платено лицемерие". Шон Пен допълва, че в подобни ситуации има много страст и неизказана омраза. На следващата година Гочева се отказа от бойкота: заради правото на всеки журналист да участва в надпреварата, а и такова беше мнението на германските издатели на Вестникарска група - България, които не обичат конфликти в собствената си империя. Уговорките, теслите и уредени мачове обаче продължиха с променлив резултат. За да финтират обществото медийните босове създадоха т. нар. Академия за определяне на наградите. В нея набутаха свои хора, които с известността си трябваше да придадат морален облик на мероприятието. Това обаче не стана, тъй като много от тях не отбират нищо от журналистика, а и отдавна никой не ги свързваше с морала. Защото „сега" е равно на „преди" и сегашните са все още предишните. Споменах по-горе, че самият аз играх заблудена пешка в една такава партия през 2004 г. В един разговор тогава Гочева ме убеди да представя материалите си в две от категориите. Смяташе, че имам някакви шансове. Пътувайки към Народния театър ми се обади колежка от БНТ, за да уговори участието ми в сутрешния блок. Попитах я как така ме кани, като още не са ясни победителите. Тя се засмя и каза, че резултатите се знаели отпреди петнайсетина минути. Учуди се, че не знам и дори предположи, че нарочно не казвам, за да изглеждат нещата по-истински. Притесних се, но ми стана приятно. Веднага след като приключихме разговора ми се обадиха още двама души, които научили резултатите и бързаха да ми честитят. В този момент си спомних, че един от издателите преди седмица ми каза да не се надявам много-много, защото май ме нямало в уредените предварително имена. Помислих си, с доза задоволство, че веднъж и този човек се оказа не съвсем осведомен... По-късно разбрах, че съм избързал с извода. Когато на церемонията започнаха да четат листчето за наградата в моята категория, колежката, която трябваше да произнсе името спря и изрече неволно пред микрофона, че има някаква грешка. Пишело едно име, а трябвало да бъде друго. И каза правилното. После разбрах, че на листчето било моето, останало от гласуването. Така наградата в последния момент взе друг колега, който вероятно я е заслужавал поне колкото мен, а може и повече. На другия ден Гочева се опита да ме успокои като ми разкаже какво и как се е случило. Тогава мислех, че не ме интересува, но след време осъзнах, че ако си в професията тези неща имат голямо значение. Не заради статуетките, а заради тези, които са си присвоили правото да ги раздават. Тези хора решаваха кое е журналистика и кое не е, кой е кадърен и кой не е, каква е важната новина, кой трябва да бъде омърсен и кой елейно възхвален. Взеха се толкова насериозно, че започнаха да дават съвети на политици и президенти как да управляват държавата. И когато дойде време за награди те ни дават това, което не са могли да изядат. Затова и никой в гилдията не се учуди на твърденията, че еди коя си колежка колежка е спечелила наградата, защото е любовница на 20 години по-стария еди кой си главен редактор. Друг корифей пък поставял условие, че ще напусне Съюза на издателите, ако неговите хора не бъдат удостоени с наградата. Трети „натискали" за журналистка, чийто баща бил дал много на службите. Четвърти собственик пък щял да се обиди, ако неговия човек не станел призьор, защото... Една дама от занаята дори взе наградата за един единствен написан материал през годината, но за точния човек. Заради някои пък бе вкарана в последния момент допълнителна категория, създадоха се и специални награди за хора, които нямат нищо общо с журналистиката, но обичат да пишат антрефилета. Това оцапа наградите. Да, има добри журналисти, носители на „Черноризец Храбър", но е тъпо черноборсаджиите в журналистиката да налагат правилата. Защото на тях наградите са им нужни единствено, за да си доказват кой е по-силен. Затова ни е все по-трудно да си отговорим на въпроса какво ни свързва с професията - любов или омраза. Заради малцината, които я купуват и продават като сутеньори малолетна циганка. От което журналистиката ни така и не достигна зрялост, но затова пък изгуби своята невинност. Безумието продължава и до днес, представяно на обществото като триумф на професионализма и свободата на четвъртата власт. С лека ръка наградите са наричани български „Пулицър", а на професията се приписват качества, които тя не притежава. Странното е, че всички се правим, че вярваме. Толкова ли ни се иска да бъдем лъгани?

Тази вечер ще има отново слова, сълзи и драматургия. Ще чуем и обичайните благодарности. Всеки заслужава подобен миг или поне има право да се стреми към него. Да получиш оценка и награда за труда си е велико чувство. Но огледайте се, колеги и кажете, не е ли журналистиката просто фон на един повтарящ се и нагъл спектакъл. Притихнали в хватката на икономическата и бог знае още каква зависимост, не се ли превръщаме в жертви на Стокхолмския синдром? Нима сме забравили думите на Ноам Чомски, че „Това, което хората искат да научат, няма да го намерят във вестниците"? Нима не се знаят имената на виновниците за това? В крайна сматка плащаме всички: медии и общество, а цената е истината и достойнството ни. Младите в занаята и извън него са на път да решат този въпрос в интернет. Те вече не желаят дискусия по въпроса, защото няма с кой да я водят. В интернет обаче те ще кажат своята истина със своите си думи и изрази, които на нас все още ни изглеждат груби и недодялани. Но в тях има много красота, защото са истински и лицемерието още не ги е попъплило. Надявам се никога да не ни простят за страха...  

Огнян Стефанов