31 Май, 2008

По изкорубените тротоари неловко пристъпят опръскани с кал глезени на високи токчета. Довчерашните лолитки с голи пъпове се препъват в пищните тафти, а прическите тип "Мария-Антоанета" ги запращат във възрастта за пенсия.

Зад момичетата остава ефирен шлейф от предозиран парфюм. Една след друга турбо-пепеляшките от випуск 2008 слизат от хищни лимузини, каквито – шегата настрана! – у нас притежават само инвалидите. Сборният пункт е пред гимназията. Ако се съди по автопарка, това не е абитуриентски бал, а национален конгрес на хората с увреждания. Уви, наоколо е пълно с неотразими девойки в цветущо здраве, впрочем и те по своему увредени, но поне засега безгрижни. Сълзи на умиление и разорение проблясват само в очите на любуващите им се издалеко родители. Тук са и кабрио-принцовете. Болшинството облечени в зле скроени, но порядъчно скъпи костюми. Кабрио-принцовете проявяват повече въображение и пристигат развели гелосаните си прически не само в спортни автомобили, но и на каросерията на ЗИЛ-ве, в москвичи пикапи или от прозорците на зрелищно нашарени трабанти. Хъшлашки разхлабват възела на вратовръзките си, но му хвърлят по едно око, че поглеж се развързал, а няма кой да го оправи.

При все че пристигат често по двойки, момчета и момичета спонтанно се групират. Турбо-пепеляшките имат час по аритметика: всяка мълком изчислява цената на чуждите тоалети - рокля, чанта, обувки, прическа, аксесоари – и търси своето място в ранглистата. На момчетата не им остава друго, освен да съжаляват, че са проспали часовете по шев и кройка. Кабрио-принцът е предпочитаната безпомощна жертва на шивачите. На негов гръб се експериментират сака без шлицове, яки тип Мао, тиролски ловджийски ревери с копчета и прочее скъпоструващи посегателства над личността. Сконфузените момчета се оглеждат с любопитство. В плен на адреналина кабрио-принцът изневерява на ролята си на костюмиран мъж и ръга съседа в ребрата, скача в обятията му и прави "зайче" зад главата на съученика си на официалната снимка. "Лудо-младо, що си тъй... изкрейзило?" чете се в объркания поглед на класната в центъра на фотоса. Веселият хаос се допълва от присъстващия цигански оркестър, който зорлем надсвирва бумтящите от лимузините уредби. Преди години метълите считаха за недостойно да се ръкуват с дискарите. Днес сектантството е преодоляно. Едва катапултирани от хип-хоп ритъма на возилата си кабрио-принцовете и турбо-пепеляшките хвърлят по един ритуален гюбек пред оркестъра: няма лошо! Важното е да е весело. Няма не искам, няма недей! Щастието е императив и толкоз.

В годините на соца абитуриентският бал ознаменуваше превръщането на униформените какавиди в пеперуди, краят на училищното еднообразие, потискащата дисциплина, престилките и белите гуменки. Балът бе празник на свободата и свенлива демонстрация на еснафската представа за шик. Големите изхвърляния будеха подозрения и не се препоръчваха. А оптимизмът си бе част от доктрината.

Днес нещата са по-различни и оптимизмът изисква доза самовнушение. Кабрио-принцовете и турбо-пепеляшките са от многозначителния набор 1990 – това са зрелостниците на прехода...

За да не пострада настроението й от вида на градобитна България, турбо-пепеляшката е принудена да се скрие в автомобил със затъмнени стъкла. Пред романтичното ухание на липите, тя залага на по-сигурния мирис на ароматизатора. Пред непредвидимото майско слънце предпочита доказания комфорт на климатика. Стихиите я плашат, залага на платеното в брой. Времената са озъбени, народът неприветлив. Затова най-сигурно е да надуеш децибела, та да вземат минувачите равнение по теб. Въпрос на въображение е да съзреш възторг в очите им.

За да е сигурен, че ще стигне навреме за бала, кабрио-принцът се осланя на високопроходимия клас возила, които не се плашат от дупки и локви. Животът във фолкотеките го е научил, че турбо-пепеляшките са далеч по-романтични от приказната девойка. Да, те обичат конете, но... да са поне 200. Кабрио-принцът е осъзнат мъжкар и като такъв търси да установи авторитета си: гороломно реве и тресе автомобилите. Понякога дори се самоубива в някое крайпътно дърво: "от възторг", както би предположил Достоевски. За жалост безмилостните катаджии вече втора година им отнемат възможността да се провесват на вратите на колите си, задължителен атрибут на автоджигитските умения на кабрио-принцовете от последните набори. Но те са находчиви. Лани един от тях проведе самостоятелна операция "Респект" с личен състав и техника от местното РПУ. Не остана незабелязан.

Връстниците на свободата са индивидуалисти по рождение. За разлика от форматираните им от соца родители, които търсеха да блеснат с разни ми ти подривни книги и пиратски аудиотеки, те са пъстри и уникални. Пиърсингът може да е на езика, а татуировката... къде ли не.

Ако за поживелите българи цигарата е нещо като шести пръст, то новите млади не се поддават току тъй на порока. Кабрио-принцовете са еколози, презират катрана и пушат индийски коноп. Турбо-пепеляшките не са многословни като своите каки. Едно "йес" с рязко свиване на ръката в лакътя е къде по-изразително. "Уау" е почти универсално. Ако токът се заклещи между плочките или застъпиш роклята си, казваш "упс" и толкоз. Чувството не се нуждае от думи. Когато нямаш думи, минаваш в цифри. В нощни доби комплексите се разтърсват от ритуалното броене от 1 до 12, емоцията обладава всички ни, ликуването достига своето кресчендо и се питаме: от затвора ли са ги пуснали или от "дизела червен"?

Най-сетне връстниците на прехода встъпват в активния живот с хуманитарен жест: заплащат с дружни усилия куверта на своите даскали. Навремето се отмятахме със стихотворни обяснения в любов и уважение: "Учителко любима, как хубава си ти...", ама то кувертът е с пари. Чисти сметки, добри преподаватели – това го знаят още от частните уроци.

А инак празникът минава по старата схема. Ревюто в училище, ресторантът, клубовете, незаръчаните серенади под панелките и по някоя сълза на раздяла. Ама защо ли? Очакват ги наситено лято на емигрантски изпращания. Животът едва започва...

Същото мислеха и техните родители в бурната есен на 89-та година, разнежени от бебетата и опиянени от свободата. Тогава политиката превзе дори опашките за мляко. Но ентусиазмът бе до време. Сетне някой си спомни Библията и с мъдро смирение заключи: то се видяло, че ние не можем, но ТЕ ще променят нещата. А НЕЩАТА промениха и едните и другите... Упс! Връстниците на демокрацията израснаха в атмосфера на огорчено примирение и спасяване поединично. Те не очакват нищо от държавата, за чието съществуване смътно се догатват и се уповават на родителите си. Турбо-пепеляшките "искат своето", а родителите плащат: това е старият нов пакт на конформизма. За разлика от младите европейци, които прекрояват света по два пъти дневно, те сменят охотно дрехите си, бюста, устните, колата, а когато се налага и държавата си, но не помислят да променят обществото, защото не се чувстват част от него. Като повечето други българи. Обществото е абстрактен сбор от омерзения, опасности и незадоволства, които произтичат от средата, в която живеем. Родителите се оставиха животът да им наложи това разбиране, а децата го възприеха като даденост. Но надеждата остава. След поколението на потребителите може бе ще се появи това на гражданите. Все някога...

Иво Христов, ide.li