17 Юни, 2008

Ана Кочева

Спекулациите с македонската идентичност и нейното отстояване въпреки съседските попълзновения към нея беше един от не дотам политическите, поне на пръв поглед, акценти от отшумялата току-що кампания в югозападната ни съседка Македония. Той премина някак не особено забележимо сред купищата предизборни обещания, които се изсипаха в икономически план, по отношение на еврпоейското бъдеще на Македония и във връзка с уреждането на спора с Гърция.

Въпреки това обаче за пореден път на избирателите не им беше спестена тезата за себеосъзнаването на модерния македонец, което започнало още от средата на 19 век и станало преди всичко поради жестоката гръцка и българска асимилаторска политика, а не заради изведнъж открития континуитет с “античния” македонец. Това писа наскоро и “Утрински вестник” , обяснявайки как македонецът осъзнавал своята идентичност. Във форума по повод нищенето на въпросната идентичност обаче прочетохме и различно мнение, пропуснато от бдителните адиминистратори: “Каква българска асимилилация в средата на 19 век. По време на братя Миладинови не е имало нито българска държава, нито Българска екзархия. Но в песните, събрани в днешна Македония, се говори за българи, гърци, турци, власи, всякакви, но не и македонци. Този примитивен антибългаризъм ни пречи да се договорим с българите да ни признаят като нов отделен народ и да ни бъдат най-близките съюзници. Тогава веднага ще решим проблема с гърците, а албанците ще знаят, че не сме сами”.

Въпросният сборник, озаглавен „Български народни песни“ е сборник с текстове на народни песни от различни части на България, съставен от братята Димитър и Константин Миладинови от Струга. Той е издаден през 1861 г. в Загреб под заглавие „Бѫлгарски народни пѣсни. Собрани отъ братья Миладиновци, Димитрıя и Константина и издадени отъ Константина. Въ Загребъ. Въ книгопечатница-та на А. Якича, 1861“. Точно с тази българска книга са правени най-едни от най-големите спекулации, включително до наши дни, като се започне от заглавието, което съседите модифицират, за да избягат от издайническия народностнен етикет „Бѫлгарски”. Преиздават го често, но преименуван като „Зборник” и така скриват от македонската общественост „себеосъзнаването” на братя Миладинови – едни от най-ярките интелектуалци на българското Възраждане.

Този подход е постоянен в науката, историята, литературата на македонците, той отдавна вече не изненадва никого. 35-годишният Виктор Канзуров от Скопие, който е журналист, обяснява: „Хората в Македония мислят, че България краде тяхната история. Че Гоце Делчев, Даме Груев, Григор Пърличев, братя Миладинови са етнически македонци. Ако някой им каже, че тези личности са били с българско самосъзнание, ще трябва около минута преди изобщо да започнат да го мразят, първо ще се чудят дали е паднал от Марс или от Юпитер. Толкова са погрешни знанията им!”

Факт! Средностатистическият македонец е подложен на здрава антибългарска пропаганда още от началните класове на школото, така че, завършвайки го, да знае, че оттатък границата дреме враг, който не прави нищо друго, освен да краде от дългата, започнала още от античността македонска история, през която, след праисторическия човек, открит естествено по тези земи, препуска „самиот” Александър Македонски на коня си Буцефал, пасъл тучна македонска трева и пил вода от бистрите охридски извори. Дългата българска ръка посяга и към светите братя Кирил и Методий, също безпрекословни македонци, които са създали македонска азбука, дето и папата понастоящем я тачи и слави навръх 24 май като свидно македонско достояние; тая ръка краде от най-славните средновековни македонски владетели, хеле пък от най-юначния Самуил, дето в пристъп на умопомрачение вероятно се е нарекъл „български цар” (което все пак не се напомня много-много). След векове българско робство" през 971 г. македонският народ пък се вдигнал на въстание срещу българската власт, воден точно от на цар Самуил. След като се освободили от българско робство, македонците влезли в люта схватка с Византия, но след дълга война Първата македонска държава паднала през 1018 г. под гръцко владичеството. ...По-късно пак по тия земи пък е бродил и Итар Пейо (Хитър Петър) - популярен герой естествено от македонските приказки... Ех, жална македонска

история, при това дълга като народна песен...

Впрочем тезите, формиращи т.нар. македонска идентичност, се налагат с такова упорство, че в резултат на него по форумите в македонски сайтове се открива последователно и ясно изразено недоволство от факта, че в югозападната ни съседка все пак има хора, чиито мозъци явно не са така промити от антибългарската пропаганда. Очевидно възмущение е предизвикал „уредникот на програмата на Македонското радио Симјон Симев”, който „ ја преправаше македонската литература во бугарска... Симев удри со тупаница на маса и ни рече да престанеме да тврдиме дека Константин Миладинов е македонски, бидејќи тој е бугарски поет.” Браво на въпросния Симев, намерил се е един достоен човек, който вместо да изопачава историческата и литературна истина, е предпочел, въпреки опасностите, да назове фактите такива, каквито са. Дано ние да не му навредим, като го вадим на светло, въпреки че за „волнодумството” му най-вероятно веднага е било докладвано, където трябва.

Така наречената македонска идентичност всъщност е продукт на македонизма. Той е политическата и научна доктрина, обосноваваща съществуването на „самостоятелна македонска нация, език и култура”, различни от българската. Разбира се македонизмът е официална идеология в Република Македония, независимо от щенията й скоро да стане член на ЕС. В югозападната ни съседка все още май не са разбрали, че историческите, културни и всякакви духовни посегателства към съседите не строят, а рушат мостовете, които са най-голямото европейско достояние. Останалото е равносилно на изолация – от съседите, от Балканите, от Европа и от света. От който впрочем май македонците не изпитват особена нужда, те са си самодостатъчни, а пък градовете им отдавна са минали и задминали европейските. Нали знаете онзи виц за македонеца, който отишъл до Лондон. Отседнал в хотел на брега на Темза, вечерта имало пълнолуние, той гледал дълго от балкона, па накрая въздъхнал и рекъл: „Ех, Лондон, Лондон, сущи Кукуш!”