17 Юни, 2008

Флиртът с обществото

Тази втора изява за толкова кратко време показва, че Първанов разполага със слаб екип по въпросите на комуникациите. Липсва фантазия, липсват нестандартни идеи и хрумвания. Препоръчаното му поведение предизвиква размисъл и емоция, колкото куклата Барби - сладуреста фасада, но без сърце. Прическата а ла Кенеди не е достатъчна, защото автентичността трябва да дойде отвътре. Споменах Кенеди и се сетих за доста популярен момент от американската история. Проучване на „Галъп" от 1961 г. установява, че популярността на Джон Ф. Кенеди се е повишила многократно, въпреки неуспешния опит на САЩ за нахлуване в Куба. Операцията се счита за една от най-големите политически грешки на янките и е кръстена „Провалът в залива Кочинос". След нея, като по чудо, хората започват да харесват още по-силно своя президент. Първите предположения са, че причината е в „прекалено съвършения" Кенеди. Ситуацията е описана в „Човекът - социално животно" на Елиът Арънсън. Според Арънсън президентът е „млад, красив, интелигентен, остроумен, чаровен и с атлетично телосложение; чете ненаситно, идеален политически стратег, герой от войната, търпеливо понася физическа болка; има красива съпруга, две сладки деца и надарено, сплотено семейство". В такава ситуация някоя грешка, дори и от такъв мащаб, го прави по-реален, по-близък до хората. Така е било през 1961 г. Ако върху подобна теза се крепи опита за превръщането на Първанов в „човек от народа", трябва да разочароваме всички от екипа му, които мечтаят сънищата им да станат действителност. Реалният живот е нещо друго, това го знае всеки българин, излязъл от хлапашката възраст. Знаели са го още преди 40 и нещо години и американците, защото анкети са показали, че все пак рейтингът на Кенеди не се е вдигнал единствено от обаянието му. Той е спечелил народното сърце, защото е признал грешката си, не се е опитал да прехвърли вината на друг, поел е цялата отговорност. Неща, които го приближават плътно да представата за морал. Точно тук е заровено кучето. Посредственият човек в подобна ситуация би изклинчил, би организирал черен ПР срещу опонентите, би дал интервюта, сочейки други виновници за кризата. Това също е вид политическо поведение, но Кенеди не е използвал него. И е успял. Знам, знам, после са го гръмнали. Но понеже стана дума - и край нашият президент не е съвсем безопасно...

Според мен телевизионният опус е просто флирт с публиката. Пак по бТВ Първанов опита подобен флирт по време на „Великолепната шесторка" - помпозно шоу, което трябваше да покаже загриженост за децата в Могилино. Парите се събраха, но какво стана с тях - не е ясно и до днес. Президентът обаче изкара няколко часа на първия ред в компанията на едрогърди певачки. Напомням тази изява, за да се разбере, че има неща, които не се забравят лесно. Тук искам да напомня, че флиртът е форма на комуникация, която се подчинява на неписани обществени правила. Едно от тях е да се отправи посланието: "Аз те харесвам, а ти мен?". От двете последни изяви на президента обаче имам усещането, че ни питат само дали ние го харесваме. А на мен ми се иска да разбера, дали Първанов харесва нас, такива каквито сме: рендета, мърморковци, клатикурци, с неясни претенции и необосновано самочувствие. Само че не идва при нас да си говорим тет а тет, а слуша някакви модератори. Те са на светлинни години от действителността.

Все пак можем ли да сравним ситуацията у на сега, с тази през 1961 г. в залива Кочинос? Защо пък не. Опитът ни да превземем ЕС и неговите програми се оказа също такова фиаско. Уж сме приети, но никой не ни долюбва. Спират ни парите по програми, инфлацията набъбва като на бременна жена корема, но какво ще се роди - никой не знае. Пред очите ни се пазаруват избиратели, милиони за пътища изчезват в посока партийни каси и джобове на функционери. Политиците направиха всичко възможно българина да се демотивира, за изгуби представа за ценностите си. И ако Кочинос е бил все пак външно-политическа криза, то у нас сривът е вътрешно-политически. От такъв срив няма как да излезеш на бял кон, колкото и да ти се иска.

Вместо „корпоративните цени" на горивата, президентът ни обяснява дали ще прави партия или е зад Бойко Борисов, сякаш това интересува някой друг извън партийните върхушки. Говори и за правомощията си, но не споменава за лостовете на влияние, които е овладял до съвършенство. Не пропусна и темата за правителството. Докато в „Труд" бе строг, но справедлив, този път се ограничи с похвали, че кабинетът имал потенциял да си изкара мандата. Освен това нямал алтернатива. Чак пък толкова... В „Труд" и критиките срещу Станишев бяха по-остри. Голямо място бе отделил и на Стефан Гамизов, който с изявите си очевидно го беше изкарал от равновесие. „В каква държава живеем, щом президентът се занимава толкова обстоятелствено с мен". Това ми каза миналия петък самият Гамизов. Струва ми се прав да зададе такъв въпрос.

В нито един момент, по нито един въпрос Първанов не пое вина за каквото и да било. Даже съпричастност не показа. Това го отдалечава доста от онзи Кенеди, на който той вероятно дори не иска да прилича. Вероятно уроците на Далас и Мерилин Монро са му по-ценни от тези за Кочинос...

След сутрешното препитване Първанов - Бареков може да няма емоционални коментари, каквито имаше миналата седмица. Няма какво да ги провокира. Дори фразата „Ако искам да вляза в политиката няма да е през задната врата", бе лишена от оригиналност. Но пък допълнението, че няма да оглави партийка, която да се бори да прескочи бариерата за парламента като Иван Костов идва да покаже, че нещо голямо се крие от нас, което ще научим, когато той реши. Първанов спомена и за кръга от бизнесмени, с който го свързват хорските приказки и кулоарната клюка. Разбрахме, че хора като Георги Гергов от Пловдив и Валентин Златев от Правец са направили големия си удар в бизнеса по времето на СДС, а не по негово, разбирай откакто е президент. Може, но тя тази история е дълга и все някога ще бъде разказана. Опитът му да „скастри" съветника си Венцислав Димитров за изречени мисли на глас, бе наистина водевилен. Що се отнася до мълчанието около изстреляните куршуми по Емил Кюлев и Манол Велев, както и около обвиненията срещу Румен Петков, овъртанията му за корупцията по високите етажи, неспоменаването на Борис Велчев, мъглявите обяснения около мажоритарните промени в закона за изборите - такъв формат на говорене би пратил в джаза дори Делфийския оракул... 

Неискреността поражда неискреност

По време на кампанията си Хилъри Клинтън заяви, че куршуми летели над главата й, когато пристигнала преди години на летището в Сараево. Архивнти телевизионни кадри показаха, че лъже. Клинтънови наистина са били в Босна и Херцеговина, но са ги посрещнали засмени румени дечица с букети в ръце.

Подобни примери има и нашата история. Някога представяха Тодор Живков като приказен герой от бригадата „Чавдар". Той бе и спасителят на българските евреи. Също и митичният борец срещу култа към личността. Всички знаеха, разбира се, че това е фон дьо тен за сбръчканата идеология на управляващата партия. Подсмихвахме се и си траехме. Липсата на откровеност поражда недоверие и скепсис. Тази болест ни мъчи и днес. Затова, когато дойде време онзи режим да си плати за золумите и лъжите - плати с нас...

Британският политолог Антъни Смит дава шансове на онзи политик, който може да признае, че е бил посредствен ученик, че не му е вървяло в любовта, получавал е шамари от по-големите и не е бил включен в отбора по лека атлетика на училището.

В изявата си пред Бареков Първанов забрави това правило. Номерът може и да мине, но ще е за сметка на взаимното доверие. Няма как Първанов да не е откровен с нас и да очаква да бъдем такива към него. Никой няма власт над истината. Заради подобно поведение тиражите на жълтите вестници у нас чупят рекорди. Не е лошо президентските съветници да се поровят и интернет форумите. 

Покрай европейското първенство по футбол много българи си пият заедно бирата и ракията пред телевизора. Пийват, мезят и си хортуват. Темите са едни и същи от години: матурите, побоищата в и покрай училищата, дрогата по улиците, мутрите и политиците с техните коли и откраднати милиони, корумпираните ченгета, дебелогъзите митничари, нахалните контрольори в транспорта, алчните министри, подкупните медии, жалките пенсии... Нищо ново, както се казва. Герои в тези разговори често са Емилия Масларова, Асен Гагаузов, Ахмед Доган, Симеон Сакскобургготски и други приказни персонажи. Президентът обаче не говори за тях. Ако ги спомене, винаги ще прибави към името „опитни политици и държавници", „отговорни фактори", „доказали се професионалисти" и пр. Никой не му вярва. А той вярва ли си?

Първанов би трябвало да знае, че човек, който споделя мнението на хората по даден въпрос, дава своеобразно потвърждение на техните убеждения, създава у тях чувство, че са прави. Все едно им е дал някаква награда, което ражда симпатия. Но той не прави това, а отправя послания единствено към ощастливените с власт. Отказът да разговаря разбираемо с народа го причислява към групата на моралистите: не ме гледай какво правя, а ме слушай какво ти казвам. Не съм му светил, но чувам всякакви работи. Нека не забравя, че както той, така и всеки друг българин има нужда бъде чут и вероятно харесван. Поне за малко, при това без претенции да става президент.

Иначе Първанов демострира спокойствие. Леко подръпва ушите на този или онзи бивш съпартиец, говори за партиотични каузи, договорености, постигнати лично от него - всичко в името на България. Нямал обаче идея дали в правителството са научили за историческия му принос. Доста странно, при положение, че твърди какви приятели били със Станишев.

Но да не злоупотребявам с търпението ви. Първанов бе при Бареков, това е факт. Изреченото от него със сигурност ще възхити който трябва и ще вбеси този или онзи. Както е казал Фердоуси, ако човек мечтае за кочина, от злато да я построи, тя си остава кочина. Ако се е стремял към дворец, и само кочина да е успял да направи, пак е похвално, защото стремлението е важно.

В тази връзка ми се иска да попитам, дали президентът е виждал напоследък в София се нароиха шарени билбордове, на които пише: „Тюркоазът ви зове!"? Едно изречение, но от него разбираме, че ако отидем в Турция, ще си изкараме прекрасно. Може ли да кажем същото за собствената си Родина? Аз лично се затруднявам с отговора и интервята като тези на президента от последните дни не ми помагат.

И последно: Днес Първанов връчи орден „Кирил и Методий" на скулптора Вежди Рашидов. Може ли някой да каже има ли все още някаква награда, която той да не е закачил на доблестните гърди на Вежди? Ако има - не е справедливо, да знаете...

Огнян Стефанов