9 Юли, 2008

Ана Кочева

Да ме прощават култовата австралийска банда AC/DC и нейните фенове, че използвам заглавието на най-големия им хит, за да онагледя положението по концертните ни стадиони, но само, който не е ходил на концерт или на мач, той не знае на какво приличат тези места. С други думи – несведущите са малко, за разлика от почитателите на музиката и на спорта, на които им се налага периодически и стоически да преглъщат нелицеприятните условия, за да се посветят по 2-3 часа на любимите си групи или отбори. А това, че страстта им ги прави непретенциозни към околната гадост, не е извинение за отговорните фактори, които, образно казано, трябва да си подредят градинката. Оставям настрани болезнения факт, че това заключение има всъщност по-голям мащаб и е валидно за градовете, за пътищата, за цялата държава ... И се връщам към темата за стадионите с уговорката, че правя заключенията само за софийските, пък вие ще кажете, дали и във вашите градове случаите не са аналогични.

Преди всичко столичните стадиони „Академик” и „Локомотив” са тези, които обичайно приютяват меломаните за концертите на техните любимци. Това са хора, за които музиката е начин на живот, хора, които са готови да прежалят немалки суми, за да видят на живо групите, с които е била свързана младостта им, а сега вече могат да ги изживеят, независимо че повечето са в залеза на кариерите си. Публиката на концертите и аудиторията на футболните мачове е много различна. Вярно - и едните, и другите прегракват след събитието, но първите пълнят стадионите до пръскане по шевовете, без да трошат седалки и да се трепят помежду си, докато видът на съоръженията е грохнал и неугледен и заради невъздържаността и недотам високата култура на вторите. При това те са по-малобройната група, не защото футболът е останал без фенове, а просто поради факта, че по мачове напоследък ходят предимно най-твърдите агитки.

Дори не ми минава през ум да противопоставям двете групи, помежду им сигурно има и пресечни точки. И едните, и другите заслужават емоциите си, но заслужават и друго: стадионите им да имат европейски вид, те да се чувстват комфортно на тях, да седят удобно, да не ги вали дъжд, да имат достатъчно химически тоалетни, да не газят в боклуци и дупки. Защото всичко това събрано накуп, представлява произволно взет софийски стадион, с изключение на националния „Васил Левски”.

Тъкмо по тези нашенски коптори пристигат и се раздават по сцената световни мега групи и изпълнители като KISS, Whitesnake, Def Leppard, Ерос Рамацоти, Лени Кравиц ... Слава богу, те едва ли виждат истинското дередже на съоръжението. То е препълнено и хората, плътно застанали един до друг, скриват щръкналите, ръждясали и на места опасни конструкции, порутените седалки, които тук-там съвсем липсват и неизчистените с месеци боклуци. Артистите от сцената виждат ръцете им, очите им, чуват гласовете им и вероятно не разбират съвсем точно къде са попаднали. След това се качват в колите, които ги чакат зад сцената и заминават към хотелите или летището.

А публиката дълго и тягостно започва сагата с напускането на стадиона, която 2-3 часа по-рано е била предхождана от също толкова протяжното и мъчително влизане. Обикновено то става през 2-3 места, независимо от факта, че хората са десетки хиляди и би било редно охраната да ги облекчи, като ги пропуска поне от няколко входа. (Преди две лета на концерта на Стинг на несебърския стадион излизането беше още по-драматично: то ставаше само през един-единствен изход, а достигането му минаваше през апокалиптични кратери по терена, заради които пропадащи на всяка втора крачка ирландци и англичани, дошли да попеят със Стинг, не спираха да се дивят къде точно са попаднали).

И все пак стопаните на тези терени отнасят далеч по-малко недоволство, отколкото наистина заслужават, защото публиката все още е под въздействието на музиката и макар и за кратко се намира в друг, много по-приятен свят, от този, през който ежедневно гази. А и рокаджиите не са войнстващо съсловие, независимо от митовете и легендите за тяхното бунтарство. То е повече състояние на духа, отколкото на тялото, затова феновете на музикалните банди не проявяват агресия към стадионите. Тяхната емоция се изразява преди всичко във висок адреналин, крясъци и куфеене, но не и в рушене. Те просто заслужават да имат едно място, на което да се събират с удоволствие и да пеят заедно с любимите си групи. Защото цената на билетите на такива концерти е между 30-40 и 100 лв, част от които със сигурност отиват за наем на стадионите. Това също е една от причините, заради която собствениците им са длъжни най-сетне да ги застопанисват подобаващо, още повече че и Европа едва ли ще ни търпи спортните съоръжения в ръждясалия, порутен и мръсен облик, в който те битуват още от края на 80-те. Да не говорим за невъзможността да се паркира нормално край стадионите, отделно от това пък, падне ли дъжд, калищата по околните неравни поляни стават невъобразими, а колите затъват понякога и до калник.

И в такива моменти се сещам за невероятното бижу, което комшиите ни построиха в Белград и заради което най-големите рок-титани като Rolling Stones например, не само че не подминават сръбската столица, както процедират със София, ами най-закономерно си я включват в рутингите. А на нас не ни остава нищо друго освен да хващаме магистралата към Белград и да пълним техните стадиони. Защото нашите са „магистрали към ада” (Highway to Hell). Нищо чудно някой ден да чуем AC/DC на живо именно там!

--------------------------------------

* Highway to Hell = магистрала към ада