8 Август, 2008

Елизабет Дафинова

Сравнително наскоро отмина кампанията за избор на български символ, който да сложим на гърба на еврото, когато му дойде времето. Сред състезаващите се роза, Рилски манастир, кирилица, хълмът Царевец и други, като хляб и сол например, победи кой знае защо Мадарският конник. Асоциациите, които предизвиква името България у чужденците, обаче се оказаха съвсем различни и нямащи нищо общо нито с розата, нито с кирилицата. Техните предложения варираха от романтичната мартеничка през мутрите и секси момичетата до домашната ракийка и салатката, гарнирани с цигарен дим, и съвместното съжителство на мощни скъпи джипове с конски каручки по родинте пътища. Всички изброени до тук неща характеризират по някакъв начин страната ни и странностите на българския характер - някой са по-дълговечни, други по-преходни, свързани с определена епоха.

На мен обаче ми се струва, че сред всички идеи и предложения е пропуснат един наистина непреходен и ярко изразителен символ на нашенската душевност и народопсихология - българският казан от преизподнята. Нали се сещате за онзи популярен анекдот защо пред казаните, в които врат грешниците от другите държави и народности, винаги стои по един дявол с тризъбец и ги варди да не избягат, а само пред българския казан няма пазач. Така е, защото ако някой случайно тръгне да излиза от котела, то моментало останалите го хващат и започват да го дърпат надолу към врящата вода. Чудно ми е само как би могло да се изрисува на гърба на еврото такова изображение - казан с горящ под него огън,  над него облаци пара и човек, мъчещ се със сетни сили да излезе от купела, а десетки ръце, вкопчили се в нещастника го дърпат надолу...

Опитвам се да си представя и друго. Какво би станало, ако пред другите казани не стоеше по един рогат с вила в ръка. Може би всички, които могат, независимо от горещината и болката, щяха да помогнат на първия да се измъкне от котела, а той да подаде ръка на следващия - и той да излезе. Вторият би подал ръка на третия, той на четвъртия - и така докато накрая всички се спасят от огнената геена. Кой знае, може би така да са мислили и действали германците, щом успяха за броени години да изправят на крака родината си, срината почти до основи през Втората световна война. Предполагам, че ако човек се зарови в историята - хайде, да не е световната, а само европейската - ще намери стотици примери за потвърждение на тезата, че в трудни моменти нациите захвърлят индивидуалните си различия под миндера и се обединяват, та с общи усилия да преодолеят проблемите и всички заедно да измъкнат отечеството си от кризисната ситуация. Защото ако държавата е стабилна, нормална и просперираща, всеки нейн гражданине ще живее добре.

Това, всъщност, е азбучна истина, която всеки разбира, поучавайки се от собствените си или чуждите грешки. Има обаче и още една азбучна истина - че човекът е единственото живо същество на земята, което може да се спъне в един и същи камък два пъти (да не говорим примерно за седем или повече пъти). Втората ни пасва идеално на нас, българите.

Ехото от оглушителния плесник на Европейската комисия още не е заглъхнало и ушите ни продължават да пищят със страшна сила. Но какво правим ние? Най-добре го изрази един обикновен човечец, возещ се в таксито на БНТ: „България не ми харесва - половината хора правят, половината развалят. Всеки гледа да намери кусур на другия и да се похвали колко той е добър. Всеки гледа да вземе многото пари и да не свърши работа". Това е. Май няма какво повече да се добави.

Но всъщност има. Нека да припомня, че още през миналия век неподражаемия Елин Пелин е формулирал прозрението, че ако в България някога се роди гений, той ще бъде геният на завистта. А в днешни дни можем да добавим - и геният на пакостта, и на безотговорността, и на бездушието.

Точно такива „гении" са онези 350 бездарни чиновници, за които говори лидерът на ДПС Ахмед Доган и които оплескаха комуникацията с Брюксел. Които от висотата на собственото си самомнение за величие и непогрешимост и благодарение на придобития мързел по бюра и канцеларии, решиха, че могат да отговарят на европейците в стил „Абе, ти ли ще ми кажеш на мене" и „Що не си гледаш работата" или пък изобщо да не отговарят на писмата им, като ги захвърлят в най-далечния ъгъл на най-долното чекмедже. За тези писарушки смисълът на живота се заключава в еснафската житейска философия ден да мине, друг да дойде, да си получавам редовно заплатата и да избутам до пенсия.

Такива „гении" са и управляващите от високите етажи на властта - министри, депутати, висши държавни служители. Те не се различават по манталитет от подчинените си. Единствената отлика е тази, че с изкачването по йерархичната стълбица расте и възможността им за своеволия, злоупотреби и високомерие. Тези същите хора, които би трябвало да бъдат мотора на промените и на модернизацията на държавата, след влизането ни в ЕС на 1 януари 2007 г. се успокоиха, че най-после сме хванали големите пари, връщане назад няма и сега без нищо да се прави нещата ще се движат и развиват от само себе си. А те, без да мръднат и пръста си за каквото и да било, ще легнат под европейската круша и плодовете под формата на евробанкноти сами ще падат в джобовете им. Това програми, това проекти, чрез които парите трябва да достигнат до обикновените български граждани, за да им помогнат за развиване на бизнеса и за стандарта им на живот - абе, кой ще се занимава с такива глупости и бумажтина! Още повече, че Брюксел е далече и я види какво става тук, я не.

Да, ама не!, както казваше един известен журналист. ЕС не е СССР. И ако партийните ни и държавни ръководители по времето на социализма можеха и си позволяваха да си играят дребни игрички в своя полза под плътната сянка на великия Съветски съюз, за което получаваха общо взето само приятелско подръпване на ухото от Големия брат и много рядко по-строги наказания, то с европейските ни партньори работата се оказа доста по-дебела. Защото не те измислят правилата, както им е угодно за момента и според „малката правда" на властващите приятелски кръгове, а правилата вече са измислени отдавна, железни са и се спазват от всички безапелационно. А неспазването им, което нито един европейски мозък не може дори да си представи, камо ли да разбере, шикалкавенето по балкански, се санкционират също така безапелационно. Очевидно за Брюксел водеща е „голямата правда" за просперитета на цялата държава и всички нейни граждани, а не „малката" такава, облагодетелстваща само отделни индивиди, техните роднини или фирмените им обръчи. И след като години наред ние с шопски инат и проклетия отказвахме доброволно да си сменим чипа, учейки се от нашите и чуждите грешки, то ЕК е на път да ни го смени с взлом, с хирургическа намеса без упойка и без да ни пита дали ни боли или не.

Интересното е, че след звучната брюкселска плесница, която отнесоха най-вече управляващите, изведнъж се оказа, че цялата държава е пълна с еврофенове, блюстители на европейските норми и правила, които възмутено започнаха да сочат с пръст правителството и отделни министри, и с менторски тон да назидават и обвиняват. И човек започва да се чуди - ако всички тези почитатели на европейския ред го спазваха така ревностно, както говорят за него, откъде тогава се взеха всичките безобразия, заради които Еврокомисията строго ни порица.

Най-гръмогласна и креслива в това отношение се оказа опозицията, която поради факта, че в момента не е на власт попада в полусянката на общественото внимание, втренчено в далече по-добре осветените върхове на държавната машина. А това й дава известна възможност да навира в очите на медиите и гражданите само онова, което тя иска те да видят и умело да прикрива другото, което не е за гледане.

По-време на дебатите по последния вота на недоверия не се чу нито една алтернатива, нито едно предложение, което би могло да бъде от полза на управляващите да решат някои от проблемите на държавата. Впечатлението, което се нагнети след повече от петчасовата говорилна беше: „Хайде, махайте се! Вие вече се накрадохте. Сега е наш ред. Искаме и ние да покрадем, докато кранчето не е окончателно затегнато". Нито грам държавническо мислене, нито капка истински патриотизъм, с който иначе много се спекулира на улицата и на площада.

Докладът на ЕК просто стана удобен повод за родните опозиционери, окопали се от години в политическото блато, да излеят върху опонентите си цялата си злоба и завист, че не те са на власт и не те имат достъп до златните брюкселски ябълки. Странно на какво точно се надяват лидерите на опозицията след като всичките идеи, които лансират в общественото пространство са разрушителни - напускане на парламента, бойкот на централната и местна власт, неплащане на данъци, протести и стачки до дупка...Човек слуша и се чуди - тази държава те искат да я управляват ли или да я изравнят със земята, камък върху камък да не остане в нея. Изглежда е второто - та дано под срутените отломки загине омразното правителство на тройната коалиция. И никакво значение няма, че под грамадата ще остане затрупан и цял един народ - той и без това не е техен, защото не е от тяхната партия, не адмирира френетично водачите и не желае да се жертва в името на политическото им его. Пък и не иска да ходи да гласува на избори.

Магистратите ни също години наред се спотайваха с надеждата вятърът на промените да отмине. А докато това стане тихомълком се грижеха за собствения си джоб и жизнен стандарт, като правосъдието и правораздаването станаха последната им грижа. Сякаш хората, които идваха при тях с молба за справедливост, не бяха техни сънародници, съграждани, съседи и близка, а смъртните им врагове или някакви чуждоземни аборигени. Парите бяха издигнати в култ, а цената на човешкия живот напълно девалвирана. Мутрите и чадъродържателите им във властта си купуваха безпроблемно спокойствие и беззаконие от Темида, която може и да е сляпа, но не е глуха и не издържа на звонковото изкушение на монетите и прелъстителното шумолене на банкнотите. А в същото време всички онези българи, на които размахването на бухалката не им идеше отръки или не им се удаваха далаверите и бяха сиротни откъм политическа закрила, ронеха кървави сълзи от безизходица, обида и унижение. Тези хора, които бяха, а и сега са мнозинство, сякаш живееха в друга България - не тази на политиците, магистратите, бандитите и измамниците. И днес положението не се е променило. Пак една хомогенизирала се по специфичен начин прослойка просперира и цъфти на гърба на масата обикновени хора, които продължават да се борят ежедневно за оцеляването си. Сякаш едните са българи, а другите не са, сякаш населяващите територията България са от различни породи, сякаш не живеят в една държава, а на двата земни полюса. И на първите и през ум не им минава да подадат ръка на вторите, за да се измъкнат заедно от руините на прехода.

Още по-тъжното в цялата ситуация е, че като сведем поглед от върховете към низините, пак ще видим същото - тези, които би трябвало да се хванат за ръце и да се спасят заедно, с настървение се прецакват един друг, крадат се взаимно и се мразят неистово. Преди време ми разказаха една история за възрастен човек от провинцията, който пристигнал в София, за да отиде в реномирана болница на преглед и изследвания. Очевидно старецът не е дошъл от добро да даде мизерната си пенсия за лечение, но това изобщо не попречило на един таксиджия да му вземе 40 лв. за разстоянието от Централна гара до лечебното заведение. А когато човекът си тръгнал от там и пак взел такси до гарата, то му излязло 10 лв. Той първоначално си помислил, че има някаква грешка, но след като шофьорът го уверил, че сметката е точна...старецът се разплакал. Няма да коментирам тази случка. Само ще прибавя още една - през зимата в най-големия студ и виелици друг шофьор, този път на училищен автобус, изостави децата насред път да се прибират сами, защото не можел да троши рейса по неизчистеното шосе. Да споменавам ли за десетките изобретателни мошеници, които измислят все по-фантастични начини, за да приберат оскъдните левчета, отпуснати скъпернически от държавата, на хората от третата възраст. Да говорим ли пак за „удрянето в кантара" на Женския пазар, а и не само там, където ходят да пазаруват предимно хора, които си броят стотинките. Да не забравяме и виртуозните измамници, които източват дебитните карти на работещите граждани. Може още да се изброява, но няма смисъл. Фактът е неоспорим - мамим се и се крадем един друг, сякаш сме кръвни врагове. Чувството ни за съпричастност, за солидарност, за взаимопомощ, както и за справедливост (разбираме справедливостта само за нас, но не и за другите) е дърварски ампутирано като гангренясал крайник.

И докато всичко това продължава - ще живеем не в цивилизована, нормална европейска държава, а в дяволски казан насред преизподнята.