17 Август, 2008

Темата ще бъде нищена дълго време. Дали някога ще разберем истината - не е ясно. Ако се осланяме на българската традиция - по-скоро не. На всички е ясно, че ако Пламен се включи в оставащите срещи и постигнем заветната цел - олимпийски медал, скандалът ще се размие в радостните възклицания на всички участници в него. Обществото в такива случаи е склонно да прощава на съчинителите на отровни саги. Ако пък се провалим, което изглежда все по-вероятно, тогава шефът на федерацията Данчо Лазаров ще заяви патриотично колко сложна е била ситуация и как той е взел единственото правилно решение. На него и през ум няма да му мине мисълта, че понякога е правилно да сгрешиш. След Ватерло Наполеон признава: „Загубихме, но аз бях императора и трябваше да взема това решение. Бе грешка, но бе единствено".  Затова е твърде претенциозно, без особени аргументи да решаваш еднолично за кариерата на един от най-добрите ни спортисти през последните години, както и за единствения ни отбор (плюс ансамбъла на художествената гимнастика), който воюва като равен с отборите на държави като САЩ, Русия, Бразилия, Китай, Япония и често превръща сънищата им в кошмари. Ако следваме логиката на световната конспирация дори съм склонен да приема, че велики сили са замесени в този тъй български, тъй традиционен скандал: свои - свои да погубват! Защото другото обяснение е мнооого мрачно...

Бъдете сигурни, че независимо от развоя на олимпийските събития виновни за ситуацията няма да има. Както няма виновни за окончателното размазване на щангите ни. Нито за допинг новините от леката ни атлетика, които са по-чести от стартовете с българско участие...

Да, истината е, че нямаме пари, а съвременния спорт се прави с много пари. Но нямаме ли поне мъничко достойнство? В Пекин българския бокс бе представен от двама състезатели, което само по себе си е драма. Единият от тях, Кубрат Пулев, тръбеше, че е готов за титлата. Този му оптимизъм бе твърде странен на фона на честите му своеволни напускания на лагери, претенции към треньори, апетити за повече пари и безброй светски изяви и интервюта за сексуалния му живот с някаква „фолк фурия". След провала му разбрахме от самия него, че ще мисли дали да продължи в професионалния бокс или в свободните боеве. Истинската му лице обаче се видя, когато се изрепчи пред медиите, че ако били на улицата с противника му в Пекин, щял да го пребие от бой. Какъв ли срам е изживял треньорът му, олимпийският шампион Петър Лесов. Очевидно момчето може и да има талант, но не за спорт!

Друг наш наперен момък от сектора за гюле пък се обиди на нещо си и направи муцунки, сякаш някой друг му е виновен за непопадането във финал. Георги Иванов от Сливен дори не пресметна, че квалификационната норма е 20,40 м, а най-доброто му лично постижение е с 40 см по-ниско. Затова вместо да поскача от радост, че все пак е сред големите на олимпиадата, той взе, че се нацупи.

На другия полус е Руми Нейкова. Достатъчно е да я наблюдаваш половин минута, за да разбереш, че е посветила живота си на спорта. Е няма как да се размине титлата на такъв човек! Не е само тя, вероятно, но на нея много и личи...

На фона на изявите и поведението на някои наши родни „звезди" си мисля, че ако Стефка Костадинова бе загряла двайсетина минути в сектора за висок скок, щеше да влезе в минимум в шестицата. Не е лошо Пулев, Иванов и някои други като свършат игрите да я поканят на кафе и да я питат как стават тези работи. Ако не са заети със светски изяви, де...

Но думата ми сега е за Пламен Константинов. Гибона трябва да играе, дори да е останал само един гейм на нашия отбор. Дори да паднем на нула в срещите до края. В един от култовите сръбски филми за войната героят Леши казваше: „Капитанът никога не пада на колене!" Времето е друго, мястото - също. Но тази фраза приляга на Гибона и отбора. Резултататът вече не е толкова важен. Но и да паднеш мъжки е привилегия само за силните характери. Българският спорт понесе толкова удари в последно време, че страхът от още един е направо смешен. Преди време Лили Иванова беше казала, че човек трябва да оценява собствените си възможности, за да си спести много конфузни моменти, а и да не измъчва публиката. В този смисъл е очевидно, че волейболът ни може да мине и без Данчо Лазаров. Но без Матей Казийски (длъжник до момента на отбора и запалянковците), Пламен Константинов, Евгени Иванов, Владо Николов, Мартин Стоев  и останалите от дримтийма не може. Такива са законите на спорта. България отдавна не е символ на спортно могъщество. Както и на чистотата в спорта, нито на феърплея. Отделни проблясъци на наши състезатели и отбори сгряват душата на омърлушения и озлобен нашенец, подвигат духа му, дават му сила да прегърне съседа и дори непознати, за да изживеят заедно все по-редките мигове на радост и национална гордост. Нещо като компансация от Бога за премеждията, които ни се налага да преодоляваме. С провалите и лошите новини вече свикнахме, но сякаш трудно понасяме победите и победителите. Хем много ни се искат, хем червейчето на завистта ни човърка отвътре. Комплекси обаче се надживяват, когато почнем да оценяваме победата като плод на изнурителен труд и лишения, а не като трамплин към пари и суета.

Така че девизът днес е: Пламен в игра! Друга алтернатива няма. Всичко каквото можеше да се загуби - го загубихме. Оттук нататък можем само да победим - волейболистите, другите ни спортисти и ние покрай тях...  

Огнян Стефанов