29 Август, 2008

Спортистите поначало са любимци на народа. Между тях и обикновения човек разликата е тънка. Не е да речем като тази между съселяните на Гена Димитрова от Беглеж и световната прима. Или между Николай Гяуров и велинградчани... Да тича може всеки. Да рита футбол - също. Козарчетата и говедарчетата са се борили по поляните от сутрин до здрач. Не е случайно, че именно от такива среди са най-големите ни шампиони. Затова и борбата е български национален спорт, защото сме имали много пастирчета с яки мускули, тренирани по поляни и планини. По-странно е, че имаме Христо Бръмбаров, Катя Попова, Борис Христов, Райна Кабаиванска, Гена Димитрова, Никола Гюзелев, Емил Камиларов, Минчо Минчев, Емил Табаков, Теди Москов и Александър Морфов. Те май са изключението, което доказва правилото. Разбира се, списъкът е много по-дълъг, но и този е достатъчен за тезата, която ще се опитам да защитя. Струва ми се, че тези имена щяха да се случат, да извояват успеха си независимо от обществения строй и държавните и партийните ръководители. Талантът на всеки от тях освен, че е ярък, е в област, която не зависи от конгресни решения и тезиси. Освен това повечето от тях може и да са възпитаници на български училища и консерваторията, но са специализирали в големите световни центрове на Италия, Франция, Германия, Русия... Защото в областта на изкуството държавните граници и флагове отдавна не играят съществена роля.

В спорта обаче е друго. Без държавна помощ няма как таланта да пробие до световния връх. Едно дете трябва първо във физкултурния салон да покаже, че е гъвкаво на халките, че тича бързо между пейките, че въобще играта му доставя удоволствие. После в училищния двор ще цели баскетболния кош, ще прави първите си стъпки край волейболната мрежа, ще спринтира или гони топката. В училищния басен може да покаже, че плува като риба. Ако даскалът по физическо е забелязъл у няколко деца качества, ще звънне на треньорите от съответните клубове и те мигом ще дойдат да огледат талантите. Нещо повече, треньорите ще се оглеждат в училищния двор още преди някой да им е звъннал. Защото така се прави, когато някой има мисъл за спорта, за здравето на нацията.

Спортът е единствената алтернатива на дрогата и алкохола. Много изтъркана фраза. Точно колкото и „Не карай пил, ако искаш да стигнеш жив". Верни са, но никой не им обръща внимание. Здрав дух в здраво тяло също е девиз от нафталина изречен преди векове от Аристотел. Но пък е верен и проверен в живота.

Олимпиадата в Пекин мина според очакванията. Китайците са на върха, а ние долу ниско. Няма какво да се правим на огорчени, ядосани и излъгани. Всички знаехме, че няма как държава, която изгони над 1 млн от децата си, да отгледа шампиони. 

Неотдавна прочетох, че примата Райна Кабаиванска провежда поредния майсторски клас в НБУ. Новина, която половината от медиите у нас пренебрегнаха дори в скучния откъм събития летен сезон. Защото да пробиваш на оперната сцена не емодно, както не е модно да се слушат Верди, Берлиоз, Моцарт - малко е сложно, нали разбирате. И скучно. Такава новина няма да вдигне и с три бройки тиража на вестниците - „жълти" и „сериозни". Докато повтарянето, за кой ли път, че боксьора Кубрат Пулев и гаджето, фолк звездата Андреа, са най-сексапилната българска двойка, продължава с невиждано настървение. Дори шампионката Румяна Нейкова остава в сянка, когато пулевци властват из медиите. Излиза, че ако Нейкова иска да е известна и търси популярност, не бива да разчита много-много на медалите си. По-скоро трябва да зареже децата и мъжа си, да се хване с някой сексимвол, да врътне кючек по масите в Син Сити, в Биг Брадър да оскубе Катето Евро или да се напие като талпа, а след това в „Горещо" да „сподели" пред цялата нация коя поза и е най-любима и дали го е правила в лодката, докато е тренирала за европейското... Да ме извини шампионката за препратките, но точно те са, които вълнуват болния от години български мозък. Навсякъде цъфтят снимките на Пулев, бръкнал в гащите на своята изгора, на Никито Михайлов и голите му приятелки, на голата еди коя си фолк фурия, която пише мръсни думи на Мартин Стоев в интернет и пр. и пр. Нито ред за децата във физкултурния салон. Нито думичка, че този физкултурен салон вече е „база" на кварталните наркомани. Салонът на много места дори вече го няма, както го няма и държавническото мислене за здравето на нацията, т.е. за масовия спорт. „Масов спорт" у нас е мръсна дума. Отъждествява се с някакви работнически колективи, които насила участват в градски и селски прояви. В училище пък вече е срамно да си в отбора по нещо, защото на дневен ред е тревата, бирата с водка и екстазито. Важното е да попаднеш в клип как ди духа съученичка в кенефа, а не да пориш вълните на състезания с други училища в кварталния басейн. Култово е да се надрусаш и да пребиеш съученик, може и да го разфасоваш, а не да си по планинските пътеки с колело или пеш. Престижно е да се насвяткаш като казак и да гепиш колата на тате, да я напълниш с потни тийнейджърки с халка на носа, пъпа, езика и устните, сами знаете кои, и да се забиеш в първото крайпътно дърво като снаряд. Който оцелее - оцелее. Живот на бързи обороти. Живот като на сън, живот в безсъзнание. Дали не бягат от нещо всички тези момчета и момичета? Дали не бягат от нас, от себе си, от държавата? Всички ние обаче подкрепяме именно тях, а не тези, колкото и малко да са, които искат здрав дух в здраво тяло.

Така стигаме и до ролята на президента. Няма да коментирам как изглеждаше посещението му в Пекин, фанелката „M-r President" и как бе отразен от някои медии. Ще кажа само, че нескопосаният ПР можеше и да се преглътне, ако M-r President Първанов (да не го сбъркате с Дж. Ф. Кенеди) преди това бе обикалял училищата, спортните площадки, стадионите и залите. Ако бе видял развалините, в които се е превърнала цялата спортна база в България и бе провокирал дискусия, спорове и законодателни инициативи за спорта. Ако бе подсетил феновете си от клуб „Съзидание" вместо да громят идеологически врагове на соцпартията, да бяха тръгнали от град на град, от село на село да проповядват класическото „здрав дух в здраво тяло".  

Разбира се, не е винавен само Първанов. Той дори може и да е помогнал тук-там. М-r President Първанов обича да е до спортистите, но не си пада по проблемите, свързани със спорта. Ето това прави спортните му пристрастия не на място и дори лицемерни. Той е държавен глава, а не запалянко. Подобно е и отношението на премиера Станишев, който без особен ентусиазъм посрещна и изпрати олимпийският огън с изречени банални пожелания за успехи. Това не е майсторски клас. Нито дори Музик айдъл. Защото нацията може да оцелее и без всички да сме царе на канцонетите и блуса - акапелното пеене в банята ни стига. Но без спорт е обречена.

Иначе Първанов обича да бъде сниман като играе мач с Бойко Борисов или други именити съперници от новия български елит. Негови колеги политици вече позират и със стикове за голф. Други са в залата за скуош. Трети греят на тенис-турнирите на медии и дипломатически клубове. Има дори запалени по супер-мото, заради хайвера и шампанското в Монако. Престижно е, а и снимките красят камината в новата къща или резиденция. Докато българският спорт бавно умира пред очите ни. Нацията има нужда от здрав дух  в здраво тяло. След това и от M-r President  в официалната ложа. Не се ли вижда и с просто око? Или пастирчетата забравиха борбите по поляните...

Огнян Стефанов