21 Септември, 2008

Дали ситуацията е кризисна или - не, е твърде спорно. Напрежение обаче има и това е очевидно. Процесът обаче не е стихиен, а дирижиран. Кукловодите по традиция ескалират емоциите чрез медиите, палят фитила на заплахите и чакат резултатите да паднат като узрели круши.

Малцина сигурно помнят нощните опашки пред бензиностанциите, където срещу купони се отпускаше по една туба гориво за месец. За да е пълен екшъна ни спираха тока през два часа. Премиерът Луканов тогава игра драматично и драматургично, като използва страстите около политическата криза за икономически облаги на кръга, от който той самият произлизаше. Така бе извършено голямото ограбване на държавата, наречено първоначално натрупване на капитала. От гледна на останалия свят обаче това си бе публично изнасилване на Демокрацията. Брутално озлочестена, тя се сви в ъгъла, а нямаше и на кого да се оплаче, тъй като новите центуриони бяха старите центуриони, отпреди 10-ноемврийският преврат. Извършеното тогава насилие и до ден днешен не се разследва, защото в районното полицейско управление няма постъпило оплакване. Голямата криза по Луканово време обаче си свърши работата: освободените цени литнаха до небето и джобовете на партийните мачовци се превърнаха в Дядови ръкавички за дебелите пачки...

В следващите години пиесата „Криза" бе играна много пъти и винаги с успех. Всеки път ни се внушаваше, че сме проявили разум и търпение или пък сме демонстрирали волята си по един категоричен начин. Сиреч, вдигнал се народът и натирил некадърниците от Жанвиденовото правителство, което е направо революция, Пражка пролет, Унгарската 1956-а, Париж от 1968 - нещо такова. Не липсваха и задължителните за случая запалени гуми, студенти по покривите на университета, разбити носове и репортажи като от Чечня. В резултат, половината от тогавашните мишени на народния гняв сега пак са във властта и ни се обясняват в любов,  преяждайки с блага.

При Костов паролата бе: „овладяване на кризата" и „ликвидиране на последствията". Глабежът бе наречен приватизация, а ние си мълчахме гузно, защото му бяхме дали доброволно доверието си от площадите.

Отмъстихме му  посрещайки Симеон като Спасител. Вместо цар той се оказа пътуващ порповедник с лоша комуникация. Между периоди на мълчание и многозначителни фрази успя да вземе това, което сам смяташе, че му се полага. С лихвите. Немалко хора покрай него също взеха. Не ги смутиха нито снимки на яхти, нито причудливи сделки като тази, в която БТК бе продадена „успешно", а след това препродадена с 1 млрд лв разлика. Всеки опит да узнаем какво точно става, получаваше отговор, че важното е да ни приемат в ЕС.  

Е, приеха ни. Но кризите не останаха в миналото. Днес сме в епицентъра на такава с боклука и топлото. Също и с европейските фондове. Тези кризи обаче не са природни, като ураганите Густав, Рита или Доли, а творение на българските управници. И масова евакуация няма да ни помогне. Кризите менте са предназначени да отвлекат вниманието ни от истинската, тази между власт и общество. Изразява се в тотална липса на доверие: хората не вярват на управляващите, а те от своя страна не вярват, че е така. 

До изборите остават около 9 месеца. Цената на властта расте, независимо от световната финансова криза. Какво ни чака нас обаче? Все същото - увъртания и нови „кризи", които да печелят време. С натрупания ресурс политиците разчитат да си купят място и в следващото управление. Вероятността да успеят е много голяма. Защото сме по-склонни да приемем тезата защо ни е парно, когато има глобално затопляне, отколкото да търсим отговорите и виновните.

За да е пълно объркването, ни се поднася достолепно честване на 100-годишнината от обявяването на Независимостта. Не че поводът не е подходящ за тържества, но не ви ли звучи малко пресилено да се хвалим, че сме "свободни, силни и независими вече цял век!"? Нали 45 от тях минаха в тоталитаризъм, преди това няколко смазващи войни, въстания, набучени партизански глави, кървави атентати, застреляни премиери и министри, а последните двайсет - демократичен преход, който ни разката фамилиите. Да се чуди човек на гробищата или на площада да отбележи 22-и септември...

А може би наистина не трябва да разваляме празника, а да се заслушаме в прочувствените слова на държавниците, от които струи топлина, сякаш ни говорят ВЕЦ, ТЕЦ и АЕЦ едновременно...Да се издигнем над инфлацията, проституцията, мизерните пенсии, корупцията, гадните пътища и неосъществени магистрали, престъпността, убиващото здравеопазване, лошото образование, циганията, хаосът в строителството, прецаканата природа, спрените пари от ЕС, агресията в училищата, сираците, хилядите алкохолици, лудите, емигрантите, парното, опасните храни, горящите гори, падащите сгради... Да гледаме напред и нагоре, за да не потънем като Джорж Клуни в „Перфектна буря". Или по-точно в "перфектна криза"!  

Огнян Стефанов