29 Септември, 2008

Атанас Ждребев, в. Новинар

Малко вероятно е да бъдат открити извършителите на побоя срещу журналиста Огнян Стефанов. Въпреки публичните реакции на възмущение от страна на държавните институции и основните политически сили, всеки опит за саморазправа с критично настроен към властта журналист носи съмнение за някакъв политически интерес, зад който би могъл да стои подобен акт. В момента, когато страната ни е постоянно критикувана за непреодолимите проблеми с корупцията и престъпността, незачитането на фундамента на демокрацията – правото на свободно изразяване на мисълта, ни вкарва в един специфичен контекст, стоящ твърде далеч от ценностите, които на думи споделяме. Физическата саморазправа с неудобни публични фигури за жалост не е прецедент. Всички си спомняме взривяването на апартамента на разследващия журналист Васил Иванов и убийството на скандалния писател Георги Стоев. Трудно е да се извеждат някакви общи характеристики между подобни случаи. Публичната информация за тях е доста оскъдна, защото излизат наяве факти, които е трябвало да останат скрити, застрашават се определени интереси, навлиза се в забранената територия на непубличното. Става възможно дори лансирането на напълно цинични твърдения като версията на депутатката Татяна Дончева, че инцидентът с Огнян Стефанов цели да дискредитира ДАНС. Публичното изказване на подобни предположения може да се тълкува като своеобразна легитимация на подозренията за действието на паралелна власт. Когато такива скандални интерпретации се вкарат в руслото на всекидневното политическо говорене, сякаш се изгубва същностният контекст на събитията. Пряката аналогия с други подобни инциденти е сложна, защото не могат да се поставят под общ знаменател.

Но всяка една позиция, която засяга тъмната част на определени среди с ресурси за влияние в обществото, независимо дали става дума за разкриване на корупционни далавери, на факти от живота на мутрите, или пък на скандални взаимоотношения във висшите държавни институции, се конфронтира с конвенциите на позволеното поведение, навлиза отвъд границите на злободневния обществен дебат, настъпва нечии интереси, предизвиква ответни реакции. Похватите за неутрализиране на противника включват целия арсенал от непозволени действия като компрометиране, оклеветяване, сплашване, убийство. Репресивната машина със своята задкулисна тежест действа паралелно с легалните методи за отстояване и защитаване на властови позиции. Затова става изключително трудно да се разграничи легитимната от паралелната власт, възниква съмнение за евентуалното припокриване на техните функции. Не е ясно дали става дума за симбиоза, или за някаква вътрешна битка за надмощие.

Случаят с Огнян Стефанов е особено труден за дешифриране. Идват абсолютно противоречиви информации за това дали той е публикувал в сайта Опасните новини, съмнителна е близостта във времето между закриването на този сайт и извършването на нападението, буди тревога и обстоятелството, че Стефанов е писал остри критични статии срещу президента и работата на МВР и ДАНС. Парадоксът е, че точно разследващите институции, които трябва да открият истината за инцидента, са обект на професионалната дейност на журналиста, която се очертава като най-вероятната причина за нападението срещу него. Възможната тясна взаимовръзка между равнищата на публичното и непубличното очертава цялата проблематичност на случая и го превръща в тежък казус на политическата действителност. Свободата на словото е положена в определени граници, отваря вратички за съществуването на нещо недоизказано, позволява и да се появят съмнения относно всяка личност. Именно наличието на симптоми за погазването на този фундамент на демокрацията консолидира журналистическата общност да предприеме протестни действия в защита на своя колега. Защото посегателството върху един журналист е потенциална заплаха за всички останали, поражда напрежение в средите на гилдията, загатва за съществуването на позволени и непозволени теми. Освен това възниква и въпросът за публичния образ на всеки един журналист. В този смисъл се появиха различни информации във връзка с издателите на сайта Фрогнюз. Дори една от водещите национални медии излъчи документален запис с намек за съмнителни връзки на Огнян Стефанов. Истината едва ли ще излезе на бял свят, тук остава и известна сянка на съмнение. Но по-същественият въпрос е за състоянието на медийната среда, за условията, в които е поставена да работи. Неизбежно възниква и аналогията със съвременния руски контекст, с придобилата печална известност практика да се извършват посегателства срещу журналисти. Тя е продукт на определен тип манталитет, който приема силовия подход като средство за запазване на политическо влияние, използва репресивни задкулисни прийоми, индиректно шантажира свободната журналистика.

За щастие България е поела по един път, който налага като неизбежна необходимост зачитането на демократичните норми. Тук репресивната машина не може да си позволи да действа така брутално. По силата на елементарната логика инцидентът с Огнян Стефанов би трябвало да донесе огромни негативи на властта, особено в сегашната критична ситуация с европейския мониторинг. Въпреки това в нашата политическа действителност се появява нещо дълбоко неевропейско, нещо, което ни доближава до путинова Русия. Няма рационално обяснение за настъпването на такъв обрат, за възпроизвеждането на една от най-жестоко порицаваните практики, които съществуват в днешния свят. Може би става дума за действието на някаква неосъзната инерция, която е останала в съзнанието от едни отминали времена. Ако това е така, то тя остава директна заплаха за политическия елит, който си позволява нейната употреба. Възможно е и разчистването на сметки на някакво по-ниско йерархично равнище. Във всеки случай наблюдаваме едно директно проявление на синдрома на путинизация, което буди особена тревожност. Поставено е на изпитание не само свободното слово, но и спазването на всички демократични принципи, които са конвенционално възприети и признати за общовалидни.