19 Декември, 2008

Борислав Петранов е роден през 1967 г. в Плевен. Той е два пъти магистър: от УНСС – специалност „Финанси и кредит” и от НАТФИЗ „Кр. Сарафов”, където завършва театрознание. Специализира в Германия и в Австрия, занимава се с театрална критика, бил е зам.-директор и драматург на Драматичен театър-Пловдив и зам.-директор на Малък градски театър „Зад канала”. През ноември 2000 г. става изпълнителен директор на Национален фонд „Култура”, а от юли 2002 г. след конкурс става директор на Българския културен институт „Дом Витгенщайн” във Виена. През пролетта на 2008 г. печели отново конкурса и в момента е в началото на втория си мандат на директор. Автор е на книгата „Българската Нора”, в която изследва постановките на Ибсеновата пиеса „Куклен дом” на българска сцена от 1897 до 2000 г.

Разговаряме в кабинета му в „Дом Витгенщайн” непосредствено преди поредната изложба, която току–що предстои да открие в голямата зала на партера. Тя е на Кирил Христов–Кико. Коледната атмосфера се чувства навсякъде в културния институт, а събитията, които се случват и ще се случват през оставащите декемврийски дни са нагъсто, кое от кое по–интересни.

интервю на Ана Кочева

– Навсякъде във Виена духът на Коледа е превзел пространството. Какво ще кажете за българската Къща?  

– В нея също навсякъде цари коледен дух, въпреки че тази вечер ще станем съпричастни по–скоро на друг тип настроение – пролетно и ведро чрез картините на Кирил Христов. Коледата обаче се предусеща и при нас. Всъщност, когато човек живее в едно друго общество, започва да спазва всичките му правила, така че и ние, въпреки че сме ортодоксални християни, т.е. православни, повече или по–малко се съобразяваме с нравите и обичаите тук. В този смисъл сега разговаряме след първата адвентна седмица и настроението се усеща навсякъде, също и при нас. Ние имахме доста напрегнати месеци – октомври и ноември, изпълнени със събития, затова е разбираемо, че в екипа се е понатрупала умора, но вярвам, че след този ауфтакт от откриване на две изложби още в първата седмица на декември, ще се ободрим отново и ще съумеем да си изпълним добре програмата до края на годината.

– В известен смисъл Вие сте на старта на нов мандат. Ще говорим ли за ново начало или нещата продължават в обичайното им вече русло от предходните години?  

– Този мандат все пак започна на 2 април т.г., но ако се има предвид, че още сме в 2008 г., може да се говори и за някакъв старт. Аз обаче смятам, че през изминалите 6 години доста успях да променя облика на Къщата и съм благодарен на съдбата, че в следващите 4 все пак ще успея да довърша това, което съм подхванал. За ново начало не бих говорил, но промени има. Винаги съм твърдял, че животът на "Дом Витгенщайн" е нещо по-друго от живота на Българския културен институт, така че симбиозата между двете ще става все по–осезателна. Друга една идея, която започнахме, и аз намирам за прекрасна, е идеята за джаз–клубовете, които правим тук. Със сигурност ще се опитвам да я развивам. За мен е чест, че Симеон Щерев и Антони Дончев ще направят нашия коледен джазконцерт. През следващата година ще преговаряме и с Теодосий Спасов, т.е. с тези имена, които са и на световната сцена. Ще ми се, когато те гостуват в други клубове във Виена, да ги каня да гостуват и в нашия джазклуб, който има и друга задача – популяризирането на млади и не толкова известни имена.

– А къде е по–разпознаваем „Дом Витгенщайн” – сред австрийската общественост или сред българската общност, която обитава Виена? 

– Всъщност Домът има две лица – като Български културен институт и като австрийски и световен паметник на културата. Като Български културен институт „Дом Витгенщайн” вече има свое име сред австрийската общественост и сред хората, които се занимават по някакъв начин с култура. Прз последната година имаме доста активна работа с популярни лица от австрийската сцена и това със сигурност допринесе за популярността на Българския културен институт. Но тъй като след него винаги върви и „Дом Витгенщайн”, имаме известност и сред двете общности.

– Когато разговаряхме преди повече от година, Вие подсказахте, че българската общност трябва да се научи, че „Дом Витгенщайн” не бива да се разглежда в ракурса на неин длъжник.

– Това се възпитава. След предишното ни интервю си навлякох на главата дори и квалификацията, че съм „проклятието на Дом Витгенщайн”. Е, да, аз приех този си кръст, че съм „проклятието на Дом Витгенщайн”, но пък това „проклятие” съумя да разбира едно погрешно наслагване през годините, че някой на някого за нещо е длъжен. Претенциите бяха по–скоро в посоката, че всяка една някъде родила се идея трябва винаги да бъде обгрижвана. Ако идеята е добра и ако виждам, че хората не чакат някой друг да им свърши работата, заставам зад тях. Но не приемам, че всеки може да идва и да заявява: „Имам една гениална идея, я, ако обичаш, ми я реализирай докрай!” Аз смятам, че държавата трябва да подкрепя хората с добри идеи, които извървяват своя път, за да я осъществят. Такъв човек открих в последно време – това е г–жа Златка Бойчева, която организира литературните салони „При българката”. Тя има пълната подкрепа на Културния институт. Но жената не дойде да иска ние да обслужваме нейната идея, а си намери зала и започна да я реализира, покани ни. И това аз намирам за прекрасно. Не може световноизвестният паметник „Дом Витгенщайн” да се превръща само в един бастион на България. Е, не е! Това просто е световноизвестната къща, а ние трябва да си завоюваме и други пространства. Така че, бих подкрепил всяка смислена идея, но да се чака все ние да правим нещата, няма да стане. А представата, че „Дом Витгенщайн” е неизменно длъжен някому се поразби, като в процеса на „разбиването” някои хора започнаха да хапят, казвайки, че аз съм „проклятието”. Пак казвам, приемам това да съм „проклятието”, но нека това „проклятие” ги научи на нещо, нека свикнат сами да се борят за идеите си; тогава ще получат и подкрепа.  

– Променя ли се профилът на нашата общност тук?

– Да, вече има много млади хора, наши студенти. Това, което ме радва, е, че те започват по–често да идват тук – и на джазклубовете, и на различни събития, които на тях са им интересни. Нашата диаспора става по–млада. В последните години идват и повече наши специалисти. Сега покрай финансовата криза не се знае кои от тях ще се задържат. Има и много млади хора, които идват на работа тук, но са завършили в България, което също ме радва, защото са високо ценени.

– В този смисъл променя ли се отношението към България?  

– Това, какво отношение имат нашите домакини към България, е много спорно. Много са факторите, които го определят. Първо започваме от едно най–общо ниво: чужденци, после се продължава нататък, докато се стигне до България и до българите. Нас ни свързват повече с културата като страна, дала на света и на Австрия много хора на изкуството. Ако не си свържат с проститутките и джебчийките. Слава богу, през последните години нашите гастрольорки от този контингент ги няма, тяхната ниша се зае от девойки от Босна и Херцеговина и други съседни страни. Лично аз не съм изпитал на гърба си лошо отношение за това, че съм българин. Но мисля, че човек сам изгражда своя образ, а оттам и отношението, което ще проявяват другите към него. Все пак австрийците са народ относително националистично настроен и човек трябва да го има предвид.

– Установих през тези дни, че България по един или друг повод присъства в австрийската преса. Намира ли място и Културният институт в нея?  

– Пресата и тук не се различава много от световната. Ако стане някой скандал, веднага ще бъдем на първите страници. Но в нея ние присъстваме тогава, когато има значимо събитие. С рекламите въпросът е сложен, защото такава реклама тук струва около 3000 евро; ясно е, че с оглед на състоянието на нашата държава не можем да си позволим такива разходи. Но пък присъстваме повече в електронните медии.

– Какви са отношенията с останалите български институции тук?

– Ние сме част от Българското посолство. Аз имам една теза, че независимо, че сме към Министерство на културата, на територията на Австрия, ние сме част от българската държава, следователно подчинени на г–н посланика. С г–н Найденов работим прекрасно, той застава зад нашите идеи и в негово лице чувстваме солидна подкрепа. Не очакваме от него той да ни свърши работата, но неговото рамо ни е много важно. Той е и един от най–честите гости на събитията, които правим тук. За разлика от мнозина българи, претендиращи, че са патриоти, които въобще не се весват тук при нас. Разбира се, всеки има право на своето свободно време. Но аз мога да кажа, че съм един щастлив човек, защото за времето, в което съм директор на Института, се смениха двама посланика и с двамата работим добре, смениха се няколко министри, но никога нито един от тях не е налагал нещо в програмата ни. Всичко, което е било предлагано като програма, е било одобрявано от Министерство на културата, а това е много важно, защото не е все едно какво се случва в тази къща. Откровено казано, най–лесно би ми било, за да спечеля пари, да пусна тук една поп фолк певица. Ще се избият да купуват билети, за да я гледат.

– Да не би да е имало такъв прецедент?  

– Прецедент не, но имаше предложения преди една–две години. Най–интересното беше, че те дойдоха от студенти. Предложиха една доста голяма сума пари, за да доведат конкретен фолк изпълнител, но сумата беше наистина достатъчно голяма, за да могат да си наемат друга зала във Виена, което им и препоръчах. Но докато аз съм директор на този институт, има неща, които няма да се случат в него. Не съм противник на тази музика и на онези, които я слушат, но тя е достатъчно икономически успешна, за да може сама да се издържа. Това мнение се споделя и от моя екип, с който аз работя много добре, още повече, че всеки един хората е преминал през моето одобрение.

– Това вече е въпрос на селекция.

– Не, всеки един от хората се назначава от министъра на културата, защото ние сме служба зад граница и той е в пълното си право въобще да не ми иска мнението за екипа, който ще изпрати. Но той ми го поиска и нито един от хората не ме е разочаровал. Без тях аз не мога да организирам тези събития, съзнателно не употребявам думата мероприятия, аз не я обичам, тя идва от руски и означава „меры принять”, с други думи да убием някого. Ние няма да предприемаме мерки, ние правим събития – културни, научни, политически... При това не всички от тях са качени на нашия сайт. Но съм убеден, че когато се спазват правилата, а аз съм човек на правилата, не може да има конфронтация, спъване на работата или някаква нелоялна конкуренция. Аз имам и една друга идея, по която предстои работа, но за която имам пълното съдействие от Министерство на културата и от Министерствата на външните работи на България и Австрия – обявяване на „Дом Витгенщайн” за едно от наследствата на ЮНЕСКО. Това е дълъг процес и има много работа. 

– Какво е състоянието на Дома?

– То е като на 80–годишен човек, т.е. винаги има нещо, по което трябва да се работи, за да изглежда добре.

– Метафората звучи малко страшно, защото на 80-годишен човек не му остава много дълъг живот.

– Имам предвид по–скоро, че на тази възраст не могат да се поемат всякакви рискове. Впрочем тя не изглежда никак зле, напротив имаме похвали за нейното състояние. Но къщата изисква поддръжка. Догодина продължаваме с ремонтите, живот и здраве, но казвам с всичките условности, произтичащи от световната икономическа криза.

– А попълзновенията от австрийска страна стихнаха ли?

– Те стихнаха. Двамата министри на културата имаха много добър диалог и в крайна сметка ще се заложи на проекти, от които всички ще имат полза.  

Снимки:

1. Борислав Петранов

2. С проф. Филип Маурер

3. С българския посланик Ради Найденов

4. Отркиване на паметната плоча на Хр. Г. Данов във Виена на мястото, където е била неговата печатница