Сряда, 19 Септември 2018, 14:22
Frognews
74| 47398 |31.12.2012

Априлското въстание: позор или подвиг?

.
Ще се отречем ли от Бенковски и въстанието?
Ще променим ли историята си? Някой вече прави това. Без професионална и обществена дискусия. Подмолно, в гръб, коварно. А може би честно и апостолски? Целта за пореден път е Априлското въстание. Не било героично, не било въстание, не било и българско, а московско дело.
Стихиен варварски бунт, отмъщение и кървища причинени от българите на турците.

На 27 септември 2012 г. във Фрог нюз публикувахме откъси от книга на проф. д-р Хайрие Сюлейманоглу Йенисой, в която тя описва Априлското въстание. Идеята бе читателите да се запознаят с текстове, които могат да предизвикат разделение, недоверие и вражда. Да, това е само една гледна точка, но представете си, ако наши учени започнат да прекрояват историята на други балкански страни какъв вой ще се вдигне. Например как великият турски герой Кемал Ататюрк е ръководил кланета над арменци и българи в началото на ХХ век. Някои обаче си позволяват да се упражняват на гърба на българската история без капчица притеснение. За Скопие няма какво да говорим – комплексарщината там е в апогея си.

Появи се и проф. Хайрие Йенисой, която описва Априлското въстание, Освободителната война и Балканската война като някакви вакханалии и кланета на българи срещу турци. На хриситяни срещу мюсюлмани. Вие преценете защо се прави това.

 

Появи се и български вариант.


Цветана Кьосева публикува преди десетина дни във fakel.bg статията „Неудобните истини за Априлското въстание”. Текстът съвсем очаквано предизвиква доста спорове. Наши читатели ни писаха за статията, предлагайки дискусия по повдигнатите въпроси. Красимира Андонова от Пловдив дори прави сравнение между написаното от турската гражданка проф. Йенисой и Кьосева.

Като медия можем само да дадем възможност на читателите да се запознаят с написаното от двете дами и да преценят дали да приемат или отхвърлят изречените исторически тези.

 

Ето какво пише проф. Хайрие Йенисой за Априлското въстание.

 

А. Панагюрското въстание. Известно в историята и като Българско въстание, Априлското въстание отваря дълбоки рани и на турците и мюсюлманите (помаците) от Пловдивския и Пазарджишкия район. Развитието на събитията именно в този район не е било случайно. Както е известно това въстание е подготвяно извън пределите на османската държава, с подкрепата на царска Русия. Осъществено бе в споменатия край (IV. революционен окръг), защото гр. Пловдив е близко до Истанбул и влиянието на руския посланик в Истанбул, генерал граф Игнатиев е силно в Пловдив. Заместник консул на Руското консулство в този град е Найден Геров, руски възпитаник и руски поданик, който е роден в този район-Копривщица, близо до Панагюрище. Не е случайно също и изборът на Панагюрище за център на въстанието. Апостолът на въстанието Г. Бенковски също е родом от Копривщица.


Б. Събитията в Батак. Събитията в родопското село Батак, също са предизвикани от българи4. Над 200 жени-мюсюлманки и малки деца били избити по най-жесток начин. Броят на избитите мъже бил много по-голям. Щом се разчува страшната вест, мюсюлмани начело с Ахмед аа (ага) Барутанлията отмъщават на въстаниците. Найден Геров, вице-консулът на Русия в Пловдив, нарежда да се отварят пресни мюсюлмански и християнски гробове от гробищата на околните села и труповете да бъдат откарани в Батак. Правят се снимки, вдига се голям шум и тази ужасяваща картина, извършена от батачани българи се съобщава като дело на турците, на мюсюлманите. Априлското въстание отнема живота на много християни и мюсюлмани.”

За Руско-турската освободителна война проф. Йенисой пише:

 

„Отмъщения за Априлското въстание имало и в други села около Пловдив. Захари Стоянов в своите "Записки..." разказвайки за селата Бойково, Дедово и Сотир, пише следното за един свещеник от с. Сотир:
"Когато пристигнали освободителните войски, поп Тодор не закъснял да се яви с донските казаци в своето селце. Той се турил начело на хиляди души българи и в два деня и две нощи преобърнал в прах и пепел помашкото село Тамръш (Тъмраш), гнездото на капасъзите."

Откъде ли са се появили тези черепи и кости в Батак?...


Населението на Хасково (Хаскьой), Свиленград (до 1934 г.: Мустафа Паша) и на целия район към Родопите, също пострадало от безчинствата на руските войски. Страданията на бежанците привлича вниманието и на световната общественост. Събитията принуждават турците и мюсюлманите да окажат съпротива срещу руската армия. Те не се подчиняват на Временното руско управление и не приемат и не признават решението Родопите да остават в пределите на Източна Румелия. Благодарение на тази борба на родопчани Кърджалийският край и Рупчоз (Рупчаз) остават в границите на османската държава.
Поетът от Ардино Иззет Динч (1890-1965), описвайки природните красоти на Родопите в едно свое стихотворение, възпява и героизма на родопчани, оказали съпротива на руската армия. Възхвалява героизма и на лидерите Салим аа (Салим ага) и Исмаил ага.”

 

Ето и статията на Цветана Кьосева „Неудобните истини за Априлското въстание”, която препечатваме от fakel.bg

 

Неудобните истини за Априлското въстание

 

Историята често е заложник на политиката. Вземайки властта всяка партия се опитва да си намери кумири и започва да префасонира истинската история, или най-малкото, да остави от нея само бляскавата ѝ част, като скрие срамните страници. А всяка история си има и своите срамни страници, за които повечето от нас не искат да си спомнят. Но те съществуват. Има ги, за да знаем, че човешката психика е твърде сложна и необяснима, за да я вкараме в положителни или отрицателни шаблони. Редом до героизма стои и предателството, низостта, безсрамието, подлостта. Като плевели те избуяват в трудните моменти и дори и да искаме, не можем да ги скрием.

Хиляди страници са изписани за Априлското въстание. Особено в периода на социализма. Но това са само страниците на героизма. Разбира се, те са ни нужни. За да ни напомнят винаги, че свободата е нещо свято и че не си струва да я жертваме в името на дребните си егоистични интереси. Много е писано и за трагедията и жертвите. Истина е, призната от цяла Европа, че Априлското въстание е удавено в кръв, че жертвите и насилията не могат да бъдат забравени от няколко поколения, че те бяха нужни, за да покажем на света, че не чакаме свободата си даром.

Израз на това признание е и провъзгласяването на жертвите на въстанието от Батак за светци. На 2 април 2011 г. с панихида Българската православна църква за последно почете мъчениците като обикновени хора, преди да ги удостои на следващия ден с ореола на светостта в храм-паметника „Свети Александър Невски“.

Но, както казва една френска поговорка, „На война, като на война“, или ти ще убиеш, или ще те убият. Такава е логиката на борбата. Нас са ни убивали, но и ние не сме стояли със скръстени ръце, и също сме убивали. И за да скрием този нормален във военни условия факт, историците на новото ни време упорито са пренебрегвали турските извори за въстанието, където също се сочи за жертви от страна на мирни турски селяни?

Защо е неглижиран и основният труд за въстанието, появил се още през 1907 г., когато много от участниците в него все още са били живи? Става дума за перфектното изследване на Димитър Страшимиров (1) „История на Априлското въстание“. Най-после, през 2005 г. тази „библия“ на Априлското въстание беше преиздадена, а през 2010 г. излезе фототипното ѝ издание.

Но нека най-напред да поразсъждаваме върху простия въпрос:

 

Как се пише история?

 

За да докажат своите твърдения, историците са длъжни да сравнят данните от няколко (поне три) независими източници (извори). Това са изискванията на методологията на историческата наука. Така ли е това обаче? Когато става дума за патриотизъм в историята, най-често се пренебрегва всичко, което не отговаря на нашата гледна точка. Така е в първите години след Освобождението, когато подвигът на героите от въстанието е все още жив в сърцата на българите. После идва отрезвяването, намерило израз в посочената книга на Димитър Страшимиров. И отново, през периода на социализма започва „лакирането“ на фактите.

„История на Априлското въстание“ на Димитър Страшимиров, „Записките по българските въстания“ на Захари Стоянов, а също и спомените на някои от участниците, останали по прашните лавици на библиотеките, са в основата на информацията, която ще предам за неудобните български истини от това паметно въстание.

Съзнавам, че публикацията им ще ми доведе гнева на псевдопатриотите, които не желаят да осъзнаят, че медалът винаги има две страни, че неудобните истини и срамните страници от историята само доказват, че триумфът не може да съществува без трагедията и мародерството, че един подвиг не става по-малък от това да признаеш, че в дадени моменти душата ти се е разколебала и си станал предател. В историята няма само „железни“ хора. Тя е пълна с обикновени, земни човеци, дръзнали да се бунтуват, но не осъзнали, че не са готови да жертват себе си и близките си в името на победата, че се колебаят и се страхуват.

 

Парите във въстанието


Азбучна истина е, че най-важното нещо във всяка конспирация са парите. Нямаш ли пари – не можеш да постигнеш нищо. Тази стара истина многократно припомняли на Левски не само българите, но и чужденците в Османската империя. По този въпрос в старите книги се разказва един поучителен и многозначителен случай. През 1873 г. четата на авантюриста Михаил Чайковски (Садък паша), поляк на турска служба, конвоирала заловени български съзаклятници от Сливен по пътя за затвора. Когато спрели в един хан, четниците намерили у тях писмо, което ги изобличавало в подготовка на въстание. Чайковски го взел незабелязано и казал на бунтовниците: „Защо въставате? Тъй ли се въстава? Че къде са ви офицерите? Къде са ви пушките и топовете? Къде са ви парите? Станете богаташи и търговци и щом сте учени и силни и като станете господари в земята си, като диктувате в нея, само тогаз да почнете кървавата борба“.

Левски също отлично осъзнавал тази колкото проста, толкова и безпощадна истина и многократно повтарял: „Парите са водител на всичко; тогава знаем и за какво да приказваме“, или пък: „Нека се сберем с пари, че тогава ще видя щем какво ще работим“.

Веднага след създаването на Вътрешната революционна организация, Апостолът поставил като основна задача намирането на пари за закупуване на пушки и топове. Естествено тук ставало дума за много, много пари! За разлика обаче от днешните терористи, финансирани от десетки организации, институции и фондации, в ония времена пари за бунтовни дела се събирали мъчно! Как ще накараш бедняка да отдели от залъка си, за да си купи оръжие! И да иска – няма възможност да даде! Тогавашните богаташи пък си гледали бизнеса и много-много не се въодушевявали от въстанически идеи. Така парите се превърнали в съдбоносен въпрос за въстанието и надвиснали като Дамоклев меч над главите на съзаклятниците.

Отначало организаторите на въстанието от Българския революционен комитет в Букурещ

 

Пробвали с агитация и с добро.

 

Но, като нищо не излязло, взели крайно решение  – да се използва заплаха (рекет) при набирането на пари. Така било съчинено прословутото „заканително-заплашително писмо“ до богаташите в България. Официалният негов автор е „Привременното правителство“, както в онези години се е наричал Българският Централен революционен комитет в България. Участниците в събитията обаче считат, че най-вероятно то и съчинено от Любен Каравелов.

Всъщност за историята няма толкова голямо значение кой е написал писмото. По-важно е неговото съдържание. А съдържанието сочи, че писмото не било само покана, или заплаха, за да бъдат набрани парите. Както днес рекетът често е следван от насилие, още тогава било ясно, че заплахата неминуемо ще бъде последвана от по-крути мерки, за да се получи исканото. И понеже всички знаели, че Васил Левски държал много на отчетността, особено пък, когато се отнася до пари, към писмото задължително се прилагали квитанции, подпечатени с печата на „Привременно правителство в България“. Така повелявал и основният закон на съзаклятниците – „Наредата“ [на работниците за освобождението на българският народ], съчинена от Апостола още в 1871 г. В нея изрично било посочено, че касиерът на организацията „ще приима пари..., насрещу които ще дава разписки под номера, ще ги записва в касиерската книга, и ще явява за тях и на комитета...“.

Ето и самото писмо (тъй като текстът на писмото е твърде дълъг, ще цитираме част от него):

 

„Господине...,

Всеки въобще българин иска днес своето добро и желае да се освободи от агарянското робство, следователно и Вие, ако сте само българин и честит човек и ако желаете доброто на отечеството си, трябва да се предадете със всичкото си сърдце и душа на народното дело, и да покажете, че сте достоен син на България и честит човек. Повтаряме, ако сте Вие родолюбец, християнин и мъж, то трябва да испълните долеказаните наши и на сичка България желания; а ако ли не, то честните и родолюбивите българи ще да Ви прокълнат и твърде скоро ще да Ви изпроводат при... Сещате се. Предателите, чорбаджиите, изедниците и турските подлизурки ще да висят на едно дърво с нашите неприятели, – страшно ще бъде народното отмъщение. Който днес не желае да бъде свободен, той не е българин и не е човек!

И така, Вие сте свободни да изберете за себе си път и да вървите по него, т. е или с назе и с народът, или с турските джелати и кървопийци. Побързайте да запишите името си на страниците исторически с златни или с черни думи, и постарайте се да явите по-скоро: черно робство ли искате или златна свобода... Но за да извършим това велико дело, нам са потребни две неща: хора и пари.

Хора ние имаме, а пари немаме; но с Божията помощ ще найдем твърде скоро и тях. Нашият главни народни комитете избрал нас да съберем потребните за нашето освобождение пари, и ние ще ги съберем. А от где? – Ние ще ги съберем от там, отгдето са ги събирале и другите народности, т. е от самия народ. И така, ние предлагаме и Вам да пожертвовате веднъж за всекога щото можете и колкото можете. Всекиму из Вас ще бъде даден билет от българското привременно правителство; а това правителство ще да отговаря за дадената му сума пред народа, т. е пред българският народни револуционни комитет, който така също ще да отговаря пред бъдещото Българско свободно правителство.

Привременното българско правителство ще да държи подробни сметки отдека колко е вземало, дека ги е употребило, колко българе са погинале, как са погинале и пр... Но Вие може да кажете: „немаме пари“. „Вземете назаем, продайте стока, заложете къщата си и дайте първия си дълг на отечеството, на свободата и на Бога.

Който помогне с щото и да е, той ще да има от нас освен гореказания билет, един знак, а тоя знак ще бъде неговото спасение. Когато нашите юнаци застанат под байрак (а това ще да бъде твърде скоро), то тежко томува, който им не покаже билет и знакът си!

Който не приеме участие в нашето народно движение, той ще да се счита за предател и неприятел на народа ни, и ще да се разплати за греховете си; а фамилията му ще бъде укорена пред светът; Повтаряме, ако дадете доброволно щото сте длъжни да дадете, то ще бъдете честити, и, заедно с Вашето домочадие, ще бъдете под нашата защита чак до онзи ден...

А ако постъпите с нас варварски, т. е. ако предадете писмото ни, или човекът ни, когото Ви пращаме да се разберете; ако изнесете навън нашите желания и ги разкажете на некои наши български изроди, или ако търсите причина, за да не дадете това, щото искат от Вас, с една дума, ако злоупотребите с нашето доверие, то страшно ще да Ви се отмъсти...

Решавайте се сега по-скоро да ни кажите „с назе ли сте“ или „против нас“, защото хиляди юнаци очакват отговорът Ви.

 

1871, март 10.(подписано): (печат)

І.отд. от Б.Р.Ц.К.

Привременното правителство

Привременното правителство

І.отд. от Б.Р.Ц.К.в България

 

Мисля, че това писмо с право е наречено от старите историци

 

„родоначалник на терора в България“.

 

И тъй като думата „рекет“ тогава не е била в употреба в българския речник, спокойно можем да кажем, че документът поставя началото и на съвременния нашенски рекет.

Макар и по принцип да бил против терора, Левски бил принуден да го упражнява. Историята обаче е оправдала този му грях. Както заявява изследователят на Априлското въстание Димитър Страшимиров, Апостолът одобрил терористичните действия „с пълното съзнание на жрец, който вдига нож, за да принесе една богоугодна жертва“.

И така, въпросното писмо било връчвано на богатите българи по села и градове, и дало добри резултати. Със събраните пари, по тайни канали, започнали доставки на оръжие за въстаниците.

Но сред ръководителите на въстанието имало и немалко авантюристи. Упражняван от тях, рекетът скоро се изродил в чисто разбойничество. Ярък пример в това отношение е началникът на тайната полиция към БРЦК Димитър Общи. Той създал своя въоръжена чета и започнал да ограбва де, когото свари, без да издава никакви „разписки“. Така се стигнало до фаталния обир на турската поща при Арабаконак, на 22 септември 1872 г., който струвал не само живота на Общи, но и на самия Левски.

Пак във връзка с парите,

 

в историята на Априлското въстание има и един срамен епизод,

 

за който съвременната история упорито мълчи. Става дума за т. нар. афера с лойта във Врачанския революционен окръг. За какво точно иде реч? Известно е, че подготовката на Априлското въстание във Врачански окръг е най-слаба. Ентусиазирани българи стяга ли старите кремъклийки, точили ножове, леели сачми, но всичко това било „капка в морето“. А пари, за да се закупят пушки, нямало. Тогава се родила аферата с лойта. Подсказал я членът на Врачанския революционен комитет Митю Цветков, а помощник апостолът Стоян Заимов я одобрил. Реализирали я Митю Цветков и Иваница Данчев.

По това време във Враца имало големи турски кланици (салхани). Най-често в тях били клани овце и се произвеждало лой и пастърма. Лойта се използвала в домакинствата на турците като мазнина за приготвяне на храната, а овчата пастърма била любим ориенталски деликатес. Решено било да се вземе на кредит голямо количество от тези стоки, да се продадат те във Влашко и с парите да се купи оръжие.

Иваница Данчев поискал от турския собственик да му даде на кредит лой и пастърма. Поръчител му станал Митю Цветков. Той дал честна дума, че ще съдейства за изплащането на дълга на Иваница. Договорено било стоката да бъде платена след няколко месеца (когато въстанието вече ще е избухнало). Точно тук била уловката. Въстаниците разчитали, че в суматохата около бунта едва ли ще се знае „кой пие и кой плаща“, и парите нямало да бъдат върнати.

Стоката била пренесена в Румъния и продадена срещу 13 000 лв. С тях Иваница Данчев закупил пушки. Колко пари обаче е дал за тях, и дали всичко е употребил за покупката, историята мълчи. Оръжието трябвало да се пренесе отвъд Дунава във Врачанския революционен окръг. Наети били лодкари, които да ги прекарат през Дунава. Като загърмели пушките, те се уплашили и отказали да изпълнят поръчката. Оръжието било скрито в Румъния и по-късно с него била въоръжена четата на Христо Ботев.

Какво се случило с купувача и гаранта на лойта и пастърмата? Тъй като въстанието във Врачанския революционен окръг не избухнало, собственикът на кланицата запазил мястото си в обществото. Когато положението се успокоило, той решил да си поиска парите от сделката. Потърсил длъжника Иваница Данчев, но не го намерил. И както става и днес – хванал гаранта Митю Цветков, който си изпатил жестоко. Понеже нямал пари, за да се разплати, тогавашните мутри го понабили и разпродали цялото му имущество, но парите пак не стигнали, за да се изплати дълга. За да заработи сумата и да се откупи, Митю бил принуден да стане слуга на своя кредитор. И така до Освобождението през 1878 г., което заварило Митю с неизплатен дълг. Приятелите му се опитали да се застъпят за него. Помолили новите господари на страната – политиците да се намесят и държавата да изплати дълга, направен в името на Отечеството. Прошението не успяло. Постепенно Митю Цветков залинял и умрял с греха си. Е, иди че ставай гарант на някого за пари!

Какво се случило с другаря му Иваница Данчев? През пролетта на 1876 г. той се записал в четата на Христо Ботев и заедно с нея стъпил на българския бряг. След боя на Милин камък бил заловен и осъден на заточение в крепостта Сен Жан д‘Акр (Мала Азия). През 1878 г. бил освободен от русите, станал съдия и работил в Тутракан, Шумен и Варна. Починал на 1 октомври 1912 г., на 62 години.

 

На този дръвник са паднали доста български глави...

 

Откупът като средство за оцеляване

 

Известно е от историята, че цветущият по време на Априлското въстание град Копривщица е спасен от опожаряване и от масови убийства. За младия читател обаче е почти неизвестно как и на каква цена е станало това. Фактите по случая са останали заключени в старите книги и спомените на участниците в събитията.

Гордост за копривщенци е, че в техния град пуква първата пушка на въстанието. Но малко след като отминала еуфорията и турците започнали да палят и разграбват село по село, станало ясно, че и градът им ще бъде разорен.

Пръв схванал неизбежността на ситуацията самият водач – ръководителят на революционния комитет в града Тодор Каблешков. Човек умен и начетен, учил чужди езици и работил сред европейците от Баронхиршовата железница (2), той отрано усетил накъде духа вятърът, но се чудел как да каже истината на копривщенските първенци. Търсел да намери невъзможното – хем вълкът да е сит, хем агнето да е цяло. Не му се искало да разочарова въстаниците, но пък и не му се свидело да гледа как селото (3) ще бъде разорено и опожарено.

На 28 април през нощта Каблешков свикал тайно събрание в местната аптека на доктор Спас. Присъствали водачите на бунтовниците по-видните първенци и чорбаджии. Каблешков им представил ясно ситуацията и подчертал, че неуспехът е почти сигурен. Дълго спорили какво да направят. Решението предложил Тодор Каблешков: въстаниците да не се бият с турците в селото, за да не го бастисат, а това да стане в планината. От своя страна чорбаджиите да изпратят писмо до турското правителство и до конака в Пловдив, в което да поискат войска, „за да пази селото от въстаниците“. Писмото било съчинено набързо.

Ето какво пишело в него:

 

„На 20 того непознати нам хора, които се казаха, че са въстаници, слязоха в селото ни откъм Стара планина и сред като грабиха и убиваха мирни жители и караха насила хората да се съгласят на техните лоши намерения, оттеглиха се към планината, като отведоха със себе си някои от младежите ни. Други пък, види се техни единомишленици, направили същото с околните села, като изгорили селата им и ги накарали насила да се приберат в Копривщица. Сега, понеже се боим да не нападнат изново и да направят по-големи безчинства, молим най-покорно законното ни правителство да изпроводи час по-скоро войска, за да ни пази от въстаниците“.

 

Планът не тръгнал веднага, тъй като завалял проливен пролетен дъжд и оттеглянето на въстаниците в планината се отложило. Тогава в главите на чорбаджиите се родила друга безумна мисъл – да хванат по-видните въстаници и да ги предадат на турците, с което да ги умилостивят и после да откупят селото си. Сутринта на 30–ти април пред селската аптека, откъдето четата трябвало да потегли за планината, се събрала голяма група разбунени селяни. Чорбаджиите започнали да викат: „Дръжте ги, бе, да ги изловим, да ги предадем на турците, само така ще спасим селото от злото, което ни е дошло до главите. Ако върнем тия хаймани, ще се отървем от по-голямото зло!

 

Нека ги изколят до един тия нехранимайковци!

 

Тълпата се нахвърлила върху бунтовниците, обезоръжила ги, навързала с въжета по-видните от тях (Н. Беловеждов, Цеко Будин, Брайко Енев, Г. Тосука и др.) и ги арестувала. Случило се като в поговорката – вържи попа, да е мирно селото. Навързаните въстаници били заключени на разни „сигурни“ места в селото: в лудницата на църквата св. Никола (Найден п. Стоянов, Танчо Шабанов, Цоко Будин, Нешо П. Брайков, Тодор Филипов, Ненчо Искров, Н. Беловеждов, Яко С. Кацаров, Рашко Гуджев и др.); в гробницата на същата църква (Г. Тусунов и Петко Георгиев Чурев от Калофер, Милю Балинов, Сава х. П. Евстатиев от Стрелча и Делчо Динчов от Елешница); в метоха в двора на църквата (Андон Стоилов от Синджирлии, Павел Млъчков и Тодор Душанлията от Копривщица и др.) и на горния етаж на аптеката на доктор Спас (Т. Каблешков, П. Волов, Т. Икономов, Христо Н. Караджов, Христо Благоев, Христо Труфчев, Ф. Попов и Г. п. Божков, А. П. Минков и Лука Атанасов).

След като вързали въстаниците, копривщенци се отнесли към тях нечовешки и срамно. Пред аптеката се струпали селяни-зяпачи. Те чакали някой от затворените да се покаже на прозореца и започвали да му се присмиват и да го ругаят. В своите „Записки“ от Априлското въстание летописецът Захари Стоянов ни съобщава, че

 

дори чичото на Каблешков идвал да ругае своя племенник

 

„по най-непростителен начин“. Пак той пише, че когато жадните апостоли молили за вода, им била изпратена една стомна, пълна с нечистотии.

Друг участник във въстанието – Никола Беловеждов съобщава, че когато селяните вързали Нешо поп Брайков, те не само, че го били, но дори му оскубали и брадата. Дали тези подробности са верни или не, историята не може да ни даде точни доказателства. Важното обаче е че всички затворени били третирани като врагове и държани гладни и жадни.

Но това не било всичко. Както пише историкът Димитър Т. Страшимиров, „най-жестокият жребий на онеправданите, не ще съмнение, беше душевната мъка за осраменото велико дело, и обидата да бъдат затваряни, вързани и унижавани от единомишленици, станали сега сляпо оръдие на безчувствени и долни хора“. Според него, по времето, когато е писал книгата си за Априлското въстание (1907 г.), по стените на лудницата в двора на църквата „Св. Никола” все още личали надписи – тъжни изповеди на бедните затворници от рода на: „Който за народ се труди и грижи, Тук той в гнусна темница лежи“.

Да видим какво става по-нататък със задържаните бунтовници.

За да решат какво да правят с тях, чорбаджиите се събрали на съвещание. Историята ни е оставила имената на някои от тях: Хаджи Лало, Доктор Спас, Беню Царвулджията, Коста Каравелов, Хаджи Пею Пеев, Хаджи Иванчо Маджаров. Решили да захвърлят съчиненото по препоръка на Каблешков писмо и написали друго: „Въстаниците са изловени и затворени на здраво място. Проводете войска, да ви ги предадем, за да ги накажете, та да се успокои населението“. Избрали за носач на писмото младия абаджия Матей Лудов. Той изпълнил мисията, но вместо награда, турските власти го арестували и затворили в Пловдив.

Какво се случило по-нататък. През същия този ден Панагюрище било нападнато от турците. Те запалили селото и започнали да мародерстват. Част от бунтовниците (Иван Маринов Хорчов (Орчо войвода), Павел Бобеков, Манчо Манев и др.) успели да се спасят и пристигнали в Копривщица. Тук разбрали, че водачите на въстанието са затворени.

Било ясно, че със сила няма как да ги освободят. Тогава Орчо скроил една хитрост – „пуснал мухата“, че Бенковски разбил турците в Панагюрище и с петстотин юнаци на коне пътувал към Копривщица, за да освободи и нея, а след него идели и московците! Номерът успял. Чорбаджиите онемели, а Орчо разбил вратата на аптеката и освободил задържаните. За да се спасят, Тодор Каблешков, Панайот Волов, Георги Икономов и още стотина други въстаници още същата вечер на 30 април тръгнали към Балкана, но били предадени на турците. Повечето били изклани, а главите им набучени на кол. Подложен на тежки изтезания в затворите в Ловеч и Търново, Каблешков се самоубива в конака в Габрово.

 

Какво станало междувременно с Копривщица?

 

С излизането на въстаниците извън селото, контрареволюционерите се поокопитили. Поставили стражи, за да се запази селото от башибозуци и зачакали със страх да дойде редовната турска войска. На следващия ден, 1 май от изток се появили войниците на полковник Хасан бей. Почти едновременно, откъм запад нападнали и башибозуците. Уплашили се чорбаджиите и изпратили при тях пратеници с бяло знаме и с голяма сума пари за откуп. Те паднали на колене пред Хасан бей и измолили милост за греховете на копривщенци. Османлията взел парите и наредил селото да се покори и да предаде оръжието си. За да е по-сигурно, турците също участвали в събирането на оръжието, като прибирали не само пушки и пищови, но и задигали всяка скъпоценност, която намерели в къщите, та дори и нанизите от дрехите на богатите копривщенки.

На следващия ден се появило ново отделение войска и пак започнали грабежи. Така с цената на унижения и разорение, Копривщица, която три пъти (през 1793, 1804 и 1809 г.) била опожарявана от турски разбойници, сега се спасила от огъня и от масовото клане.

А дали постъпката на копривщенските първенци може да се квалифицира като предателство, или не – нека читателят да си отговори сам. Всъщност в историята никога не се знае какво печелим, когато губим и обратното!

 

Огънят като революционно средство

 

Огънят и диверсиите са важно средство за разстройване на плановете на врага при всички бойни акции. По време на Априлското въстание, те обаче имали и друго предназначение – да се революционизира принудително населението, което не било склонно да си зареже домовете и да участва в борбата с турците. За да накарат селяните да се вдигнат на бунт, водачите на въстанието често прибягвали я до лъжа, я до насилие, а ако това не помагало – запалвали къщите на бедняците.

Огънят като революционно средство бил включен в плана за въстанието, обсъждал се на Общото събрание на делегатите в Оборище и бил зафиксиран в Протокола на това събрание (4).

Целта била населението да се въвлече в борбата, по възможност вън от своите жилища, които трябвало да бъдат запалени, за да не мечтаят въстаниците да се завърнат по домовете си., т. е „да бъдат заставени по необходимост от отчаяние да се държат по-дълго в горите“.

Ето някои текстове от Протокола.

 

Питат апостолите: Нуждно ли е да се изгорят: Одрин, Пловдив и Пазарджик? Отговор: Да.

Нуждно ли е да се разрушат железниците и телеграфните жици? Отговор:

Да, нуждно е да се разрушат.

Трябва ли да се съсипат: Карлово, Златица и Ихтиман? Отговор: ДА.

Трябва ли или не да се горят селата? Отговор: Да.

Всички ли села трябва да се горят въобще? Отговор: Не всички села.

Кои са прочее селата, които особно ще трябва да се изгорят? Отговор:

Всички ония села, съществуването, на които може да повреди на нашето въстаническо дело, непременно требва да се изгорят
Нуждно ли е да се изгори София? Отговор: Да.

Как требва да стане това? Отговор: Десет души панагюрци, пет души брациговчени и десет души от селата Петрич, Мечка и Поибрене, сички тридесет души, снабдени с фитили, газ и други запалителни вещества, ще бъдат натоварени да предадат на огън тоя град“.

 

Откъдето и да го погледнеш, това си е направо план за насилствено включване на населението във въстанието!

В съответствие с решенията били подготвени планове за опожаряване на най-големите градове. Да видим какво се случва с тях по време на въстанието?

Един от големите градове на османската империя –

 

Пловдив трябвало да бъде изгорен

 

или запален на много места. С тази задача Бенковски натоварил началника на тайната полиция в Пазарджик, Отон Иванов. Планът не успял, тъй като до Пловдив достигнала мълвата за предателството в Оборище. Тогава Бенковски разпоредил на пловдивските съзаклятници да подпалят града си и собствените си къщи. В решителния момент на въстаниците им дожаляло за родните къщи и дюкяни и за съгражданите им. Размислили и се отказали. Пловдив оцелял, а въстанието в града така и не избухнало.

Не така постъпил войводата Георги Бенковски в Четвърти революционен окръг. Той не се поколебал и наредил да се запалят десетки български села. На път за Белово, Бенковски поръчал на Орчо войвода и на И. Мачев да запалят околните села Дереорман, Паланка, Славовица и пр., на които жителите се били изселили или избягали към Стара планина. Двамата изпълнили поръчението и запустелите села пламнали „като изкуствена месечина“.

Ето как описва пожарите Захари Стоянов в своите „Записки”:

 

„ ...Страшна и грозна, а някак си и величествена беше картината. Бучението на нощния пожар, съпровождан от жалното виение на няколко стотини кучета, трещението на сухия материал, огнените конусообразни стълбове от светли искри, които се издигаха до в сини небеса и се сееха нашироко по раззелененото поле и пр., поразяваха всекиго. Околните предмети, почернелите доскоро точки, върховете на Средня гора, които до това време плашеха всекиго със своята мрачна неизвестност, сега се виждаха във всичкото свое величие, служеха за украшение на тая нощна седянка. Бледните физиономии на нашата дружина, която, като не знаеше кой е авторът на пожара, мислеше, че неприятелят е наблизо, се познаваха отдалеч: игла, хвърлена на земята, можеше да се види. Огънят се увеличаваше от минута на минута и осветляваше нашия път за Белово“.

 

И още нещо интересно ни е оставил Захари Стоянов – удивителен разказ за това как Бенковски и той самият лично убеждават селяните от средногорското село Каменица сами да запалят къщите си. „Не бях свършил още своята убедителна реч – пише Захари Стоянов, когато един от присъствуващите селяни, човек на 60–годишна възраст, извика със сълзи на очи:

„Да бъде!“ Това каза той и изтърси запалената си лула върху покрива на своята собствена къща, дето, като духна няколко пъти, сухата тръстика пламна опустошително.

– Жертва на Бога и на християнията! – прибави той, когато вече зданието заплющя и за да усили още повече огъня, плисна върху му котела с ракия, която държеше в ръката си и която беше донесъл нас да почерпи!

Ний бяхме поразени от патриотическата постъпка на тоя старец, който не беше прочел ни едно патриотическо съчинение, който не знаеше ни за защитата на Термопилите, ни за поражението на Наполеона в 1812 г., нито пък се беше срещал с някой учен през целия си живот, защото Каменица не е от посещаваните села“.

 

Друг голям пожар по време на въстанието е този в железопътната станция на Барон Хиршова железница в Белово. Като служители тук работят редица европейци: немци, италианци, французи, гърци и др. Очаква се, че точно те ще запознаят обществеността в своите страни с целите и задачите на въстанието.

Ето защо, както заявява Захари Стоянов, тук въстаниците е трябвало да се държат цивилизовано и да не дадат повод да бъдат наречени варвари, плячкаджии и др. Познавайки нрава на Бенковски, Захари Стоянов лично го предупреждава да внимава с държанието си. Буен и своенравен, той обаче отсича: „Всичките ще да ги извържа като кучета и никому няма да позволя да ме види в очите! До един тия са наши неприятели и шпиони на Турция и на своите правителства“. След дълги убеждения, Бенковски уж се съгласил да бъде коректен.

Когато пристигнали в Белово, въстаниците видели, че турците от станцията се затворили на втория етаж и отказвали да се предадат. Тогава Бенковски, забравил обещанието за цивилизованост и заповядал: „Да се запали станцията и да се избият всичките непокорни!”

Според плана за въстанието трябвало да се разруши и гарата на Барон Хиршовата железница при Одрин, а също и някои мостове, по които минавал влакът. Очаквало се, че докато войската дойде на помощ по сухо, без железница, околните въстаници от Перущица и родопските села ще превземат града и ще разграбят военните складове. С разрушението на железницата бил натоварен Г. Манев. Той обаче също не успял да извърши задачата, поради преждевременното избухване на въстанието.

Идеализирани прекомерно като революционно средство, планираните големи пожари едва ли са щели да доведат до очакваните резултати. По-важно било да се срази военната мощ на противника, без което победата никога не е сигурна.

 

Насилие и терор

 

Ако проследим събитията от Великата Френска революция до всички други европейски въстания и революции от ХІХ в., ще се убедим, че те са свързани с много насилие. Насилието неизменно е вплетено в основата на победата. Азбучна истина е, че ако не унищожиш физически противника си, едва ли можеш да се надяваш на успех. Много насилие обаче има и върху мирните граждани.

Реки от кръв съпровождат и въоръжените въстания на българите срещу османското владичество от ХV до ХІХ в. Най-много страници са изписани за зверствата на турците по време на Априлското въстание от 1876 г. То е потушено с невиждана и нечувана преди това жестокост. Макар че в борбата участват около 10 000 въстаници, турците избиват около 30 000 души, в това число и невинни жени, деца и старци. Осемдесет селища, населени с българи изчезват от географските карти, а други 200 се разграбват напълно.

В периода 1876–1877 в 200 европейски вестници са отпечатани близо 3000 статии в подкрепа на българите. За кървавата драма свидетелстват американски, френски, немски, руски журналисти, посланици и мисионери. Най-разтърсващи са дописките на Дженюариъс Макгахан (1844–1878), американски журналист, дописник на английския вестник „Дейли нюз“ и на американския „Ню Йорк Хералд“, на кореспондента на френския вестник „Фигаро“ Иван дьо Вестин, на Едуин Пиър от „Дейли нюз“ и др. Ще припомним само малка част от техните свидетелства.

В доклада за кланетата и зверствата в България от 10 август 1876 г. Юджийн Скайлер, генерален консул и секретар на посолството на САЩ в Истанбул, пише: „В Панагюрище много от жителите избягаха, но броят на убитите е около 3 хиляди, повечето от които жени и деца... На стари мъже избождали очите, а крайниците им били отсичани и така оставяни да умрат... Бременни жени били разпорвани и новородени бебета били разнасяни на байонетите на пушките, докато малките деца били заставяни да носят кървавите главици на техните другарчета...“ .

В писмото си от 17 август 1876 г. от о. Капрера, Джузепе Гарибалди пише:

„Батак беше с 9 хил. жители, сега са 1300. На 7 хил. човешки същества е изгаснал животът, но къде се намираме, не се ли свършват още завоеванията на ятагана, на содомството, на кола, на горилището, на безчестното от всякакъв вид“.

Друг свидетел на насилието – Уилям Гладстон в брошурите „Ужасите в България и източния въпрос“ и „Уроци по клане“, издадени в Лондон през 1876 г., пише: „Извършените престъпления и злодеяния са в толкова огромни размери, за които няма пример в новата история. Те са толкова неизразими, гнусни, че езикът и перото не са в състояние да ги опишат в действителния им вид. Позор е, че такова дело е могло някога да се извърши“.

Зверствата са толкова големи, че предизвикват мощно протестно движение в защита на българите. Организират се събрания, митинги, парламентарни дебати. Виктор Юго, Дж. Гарибалди, Бисмарк, Уилям Гладстон и Чарлз Дарвин, Толстой, Достоевски, Тургенев, Менделеев, Константин Иречек, са само част от имената на най-видните представители на тогавашния европейски свят, които застават на страната на българите. Масовото протестно движение принуждава Русия, след неуспеха да реши проблема по дипломатически път на Цариградската конференция, да обяви война на Турция.

Това е известното за зверствата на турците.

 

А дали и българите не са упражнявали терор над мирното турско население?

 

Сигурно ще кажете, че в името на добре работещия етнически модел в съвременна България, този въпрос не би трябвало да се разисква. Но нека да оставим това на политиците и да разгърнем старите книги.

Осъзнавайки жестоката максима, че терорът е движеща сила на революциите, дейците на Гюргевския централен революционен комитет залагат насилието като основно средство за победата на Априлското въстание.

Като първа задача на местните революционни комитети, още щом се обяви бунта, те предписали да се обезоръжи турското население. И тъй като естествено това не би могло да стане по мирен начин, предвидено било селата и градовете, които окажат съпротива, независимо от това дали са турски, или български, да бъдат унищожени с меч и огън.

Тези принципи залягат и в решенията на Общото събрание на делегатите от Оборище и са зафиксирани в посочения по-горе Протокол.

Ето какво гласи той относно терора и насилието във въстанието:

 

„Как трябва да постъпим с ония българе, които не въстанат на определения ден? Отговор: Трябва да ги принудим с всички средства.

Какво поведение требва да държим към ония турци от смесените села, които се съпротивяват на нашите желания? Отговор: Да ги изколим, да ограбим имането и да изгорим жилищата им.

Как трябва да се отнесем с населението на турските села? Отговор: Въстаниците, без да губят време, треба да ги нападнат, и чрез огън и меч да ги накарат да се подчинят.

Как требва да се отнесем към ония муслюмани, които се покорят? Отговор: На часът ще трябва да им съберем оръжията, мунициите и движимите имущества, срещу които ще да им се дава по една разписка, подписана от главатарите на въстанието. Тие техни имущества ще да се пазят в българските съкровища; в никой случай не требва да се обира мирното население“.

 

Както виждате, доста страшничко! Почти както действат и днешните терористи! Без разграничение дали хората действително са бунтовници или не! Няма данни дали текстът в Протокола е точен, или е фалшифициран. Както сочи Димитър Страшимиров, той може и да е дело на фантазията на турците. Факт е обаче, че документът отговаря напълно на принципите на апостолите, приели идеята за насилственото бунтуване на населението.

 

Какво става по време на въстанието?

 

Макар и да било предвидено, че не бива да се напада и избива мирно население, в огъня на въстанието има редица такива случаи. Тук не става дума за единични примери на насилие по време на самозащита, което е напълно естествено.

Ето един случай, свързан с въстанието в Копривщица. Както е известно, в това село никога не са живели турци. Затова пък има цигани, които си изпатили жестоко. Предисторията на тяхната жертва започва в Клисура. На 23 април, Гергьовден, клисурци заловили трима местни цигани, които според тях се опитвали да шпионират въстаниците. Същия ден в селото пристигнал Панайот Волов с една чета. Въстаниците се оплакали на войводата за шпионажа на циганите и ги довели при Волов. Той намерил у тях писмо, написано на арабски. Породил се проблем. Нито Волов, нито който и да е от присъстващите не можел да го разчете. Волов обаче предположил, че с писмото се съобщава на турците в Карлово за въстанието в Клисура и се иска помощ. Въпреки настояванията на клисурци да не се пролива кръв, войводата настоял за смъртно наказание. Циганите били осъдени на смърт и веднага разстреляни извън селото.

Злодеянието не им се разминало. На 26 април башибозуците на Тосун бей от Карлово нападнали Клисура. Селото било запалено от всички страни. За да се спасят, клисурци побягнали към Копривщица. Като пристигнали там, те казали на копривщенци, че селото им било запалено не от башибозуците, а от местните цигани.

 

Преувеличена до неузнаваемост, случката била приета за чиста истина.

 

Копривщенци се настроили срещу циганите и за да не ги сполети случилото се в Клисура, решили въпроса „радикално“. През нощта на 27 срещу 28 април ги изкарали от домовете им, навързали ги и решили да ги избият. Екзекуцията се извършила в Чардашкия дол от Кр. П. Радомиров, Тодор Малев, Г. Кунчев, Цончо Н. Клисарът, Петко Гедженът и др. Така всички цигани от Копривщица били убити без да имат вина, и то пред очите на жените и децата им.

Друг срамен епизод се случил в с. Стрелча. Тук по това време живеят българи, турци и татари. Вестта за избухване на въстанието стигнала в Стрелча привечер на 20 април. Осъзнавайки стратегическото значение на селото (на пътя между Копривщица и Панагюрище), Бенковски изпратил там една чета от около 70 души начело с Орчо войвода. С него пътували и Панайот Волов и Тодор Икономов.

Пристигнали в Стрелча,

 

но вместо да започнат бой с турците, въстаниците нападнали мирното население в турската махала

 

ограбили го и изгорили къщите му. Сред най-активните в грабежа бил Орчо. Свидетели разказват как той издърпал насила от шията на една туркиня огърлица от златни монети и я пришил на калпака си като трофей! Както отбелязва Димитър Страшимиров, в този си вид, „началникът на бунтовниците ще да е имал, при тая театралност на своето натруфване, вид на полудив азиатски бандит!“. В общото изстъпление, обаче, никой така и не забелязал това. С наниза на калпака си Орчо се явил пред населението на Стрелча като победител на турската махала.

Пожарът и грабежът погълнали цяла нощ вниманието на четниците.

Единственото добро последствие от него било, че безумието да се да грабии плячкосва помогнало, за да се избегне клането на турците. Те се скрили в единствената джамия в селото и се защищавали с оръжие.

 

Турците не простили на българите грабежа.

 

След като четниците напуснали селото, те изгорили и разграбили от своя страна българската махала в Стрелча. По този повод известният генерален консул и секретар на посолството на САЩ в Истанбул Юджин Скайлер правилно отбелязал в кореспонденциите си, че единственото място където опустошенията на башибозуците са имали поне малко оправдание, е Стрелча, защото там и българите не се показали по-достойни от тях.

 

 

-------------------

(1) Димитър Тодоров Страшимиров (... – 1939) е историк на Българското възраждане, писател, педагог и обществен деятел. През 1927–1929 е директор на Народния театър, а през 1930–1935 заместник-директор на Народната библиотека. Редактор е на сп. „Съвременник“ (1889-1890). Публицист, автор на голям брой студии и статии, публикувани в „Българска сбирка“, „Мисъл“, „Искра“ и др. Сред по-важните му изследвания са „История на Априлското въстание“ в три тома (1907), „Любен Каравелов“ (1925), „Васил Левски. Живот, дела, извори“ (1929). Автор е на стихосбирката „Южни сонети“ (1894), на романа „Сред мрака“ (1912), на драмата „Врази“ (1912).

 

(2) Железницата на барон Хирш е първата ж.п. линия на територията на днешна България. Построена е от него през 1870–1874 г. и свързва Цариград с Белово, с отклонения Търново Сеймен (дн. Симеоновград) – Нова Загора–Ямбол. Железопътните линии в Южна България, собственост на барон Хирш, са общо 309,6 км, които от 1909 г. стават държавна

собственост. Морис (Цви) дьо Хирш, или барон Мориц фон Хирш ауф Геройт е немско-еврейски индустриалец и филантроп, който живее по-късно във Франция, в Англия и в Австро-Унгарската империя.

 

(3) По време на Априлското въстание Копривщица е село.

 

(4) Протоколът е съчинен във вид на катехизис от въпроси и отговори, засягащи най-важните моменти от стратегията и тактиката на бъдещото въстание. За съжаление той попада в турски ръце и след разгрома на въстанието е използван като доказателствен материал срещу въстаниците. Запазен е в превод на френски език.

 

***

 


"Баташкото клане", картина на Антони Пиотровски, която някои отричат...

По друг начин същите събития са видяни от Юджин Скайлър, секретар на легацията на Съединените американски щати и генерален консул в Цариград, аташиран в България, за да ус­танови на място истината за Априлското въстание.

Ето неговият доклад (с големи съкращения).

 

Чрез министър-резидента в Цариград Хорас Мейнард,

До многоуважавания Хамилтън Фиш, държавен секретар на САЩ

 

Сър,

относно зверствата и кланетата, извършени от турците в България, имам честта да Ви съобщя, че аз посетих градовете Одрин, Пловдив, Пазарджик, както и селищата Станимака, Кадикени, Кричим, Перущица, Пещера, Радулово, Батак, Калагларе, Панагюрище, Копривщица и Клису­ра, намиращи се в областта на Пловдив и Пазарджик. От това, което видях, от разследванията, които направих, и от сведенията, които получих, аз установих след­ните факти.

Броят на селищата, които са били изгорени изцяло или частично в областите на Пловдив, Родопа и Пазарджик, е най-малко шестдесет и пет и техните имена са... (Следва подробен списък на селищата с броя на къщите, черквите и училищата.)

В някои селища жителите са били изклани с проява на най-голяма жестокост и изнасилване не само на жени и девойки, но дори и на лица от другия пол. Тези престъпления са били извършени както от редовните войски, така и от башибозуци.

Особено внимание войските са оказали на черквите и училищата, които в някои случаи са били запалени с газ и барут. Олтарите са били изкъртени, иконописта по стените - издраскана и продупчена, а светите места - омърсени и осквернени.

Много трудно е да се определи броят на българите, които са били убити, но аз съм склонен да посоча 15 000 убити като най-ниска цифра в споменатите области.

Начинът, по който войската е свършила своята работа, може да се види от няколко подробности, събрани на самото място.Разбойниците нападали осемгодишни деца и осемдесетгодишни баби, без разлика на възраст и пол. На стари мъже избождали очите, а крайниците отсичали и тогава били оставяни да мрат, освен ако някой по-благосклонен мъж не ги довършвал окончателно.

В една от разрушените черкви стар човек е бил изнасилен в олтара, а след това жив изгорен. Бременни жени били разпорвани и неродени бебета били разнасяни на върха на байонетите на пушките, докато малки деца били задължени да носят кървящите глави на техните другарчета.

Гледката на Батак е достатъчна, за да се провери всичко, което е казано за турските репресивни действия срещу българското въстание. Аз видях тази гледка три месеца след клането. По всяко направление се виждат човешки кости, черепи, ребра, дори цели скелети, глави на девойки, все още украсени с дълги сплитки, кости на деца, скелети все още в облекло.

Тук градският първенец Трандафил бил набит на кол, после изгорен. Тук е училищната сграда, в която 200 жени и деца са били живи изгорени; тук са черквата и черковният двор, където хиляда полуразложени форми можеха още да се видят, изпълвайки мястото с грамада, висока няколко фута: ръце, нозе и глави се показваха изпод камъните, напразно хвърлени върху тях да ги прикрият.

Ахмед ага Барутанлията, началник на селската полиция, заповядал опустошаването на селището и поголовно клане на всички жители, като около сто млади девойки били запазени да удовлетворят сластта на покорителите, а след това също били така убити.

Цели 5000 души, повечето жени и деца, са загинали тук и техните кости белеят по развалините, а скапващото се месо и телата заразяват въздуха.

Ахмед ага, който командвал клането, е награден с орден и повишен в ранг юзбашия.

Опит се прави, и не само от турците, да се оправдаят тези зверства въз основа на първоначалните зверства, които, твърди се, били извършени от българите. Аз внимателно проучвах това становище и не можах да установя българите да са извършили каквото и да е изстъпление или жестокост, или деяние, което може да се окачестви с тези думи. Напразно търсех да получа от турските чиновници списък с подобни изстъпления.

Хафъз Нури ефенди, виден турчин в Пловдив, определя броя на мюсюлманите, убити по време на въстанието, на 155. Няма турски жени и деца, убити хладнокръвно. Аз успях да получа доказателства за смъртта само на две жени в Панагюрище, които не са били умишлено убити. Няма мю­сюлмански жени, които да са били изнасилени. Няма мюсюлмани, които да са били измъчвани. Няма ограбена мюсюл­манска къща. Няма осквернена и разрушена джамия.Целият доклад на специалния турски пратеник Едип ефенди е изтъкан от лъжи.

Имам честта и т.н.

 

Юджин Скайлър

Пловдив, 10 август 1876 г.

 

Наистина любопитни и твърде различни текстове. От тях ясно се вижда кой на чия страна е. Остават неясни мотивите за описването на събитията от онази величава и трагична българска пролет на 1876 година...

 

Преди няколко години Мартина Балева, магистър по история на изкуството, в свое изследване за Баташкото клане постави под съмнение историческите събития, случили се там по време на Априлското въстание. До изводите тя стигнала, изследвайки картината на полския художник Антони Пиотровски, в която клането било доста подсилено, а картината рисувана доста време след самите събития. Стигна се дотам, да се поставя под съмнение самото турско робство. Разгоря се остра обществена дискусия, която бе определена от българския историк Антонина Желязкова като "Безпрецедентна цензура и варварство". Тя защити Балева.

 

Излиза, че американъцът Юджин Скайлър е голям лъжец и си е измислил всичко за кланетата и изнасилванията по време на Априлското въстание. Какъв гад, а?...

А какво мислят българските историци и българите по въпроса? Тях някой пита ли ги?


Frognews.bg

 

Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания. Моля, подкрепете ни.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. Дяволски метаморфози 49| 34600 |29.12.2012 . Камелия Бончева си отиде, не дочака справедливостта 19| 35992 |27.12.2012 . Равносметка: Над 1,5 млн души в Топ-10 на Фрогнюз 2| 40439 |23.12.2012 . Джунглата 21| 31054 |19.12.2012

КОМЕНТАРИ

Реклама
Реклама
Реклама

БЛОГОВЕ

Ние използваме "бисквитки", за да улесним Вашето сърфиране и да Ви покажем съдържание, което може да Ви заинтересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия

Разбрах