Понеделник, 24 Септември 2018, 22:50
Frognews
45| 22781 |03.12.2010

Чалгата България

.
Кой не знае чалгата България, кой не е плакал над нея.

Съзнавам добре пълната девалвация на темата – и безнадеждността на всякакви писания. Кой не знае чалгата България, кой не е плакал над нея. (Или над това, което е останало подире й – щото чалгата е като Атила: дето стъпи, трева не никне.) И нулев ефект – като изключим крехката надежда, че словата ти достигат до сродни с теб отшелници в собствената си родина. И все пак...

Спомням си как се смях, когато за пръв път слушах “Радка пиратка”. Беше май през 1993-а, през лятото. Шетахме с жена ми покрай фургона в Камен бряг и изведнъж – бааам! “Само да те гепна, дънките ш`ти цепна”. През три къщи нататък някакви майстори лееха плоча и дигаха стени – и бяха надънили “пиратката” така, че да ти отнесе ушите. Смяхме се дълго първия път, втория, третия... След трийсетия обаче вече не ни беше до смях. И на другия ден – също. И на третия.

Та майсторите може да имаха и други някакви музики, но си пускаха само тази. В тия ранно-демократични времена чалгата още не се беше разгърнала, нямаше ни Пайнери, ни легионите клети девици със силиконови цици. Но вече си личаха бъдните белези на музиката, която сетне бавно и полека се превърна в наше битие.

Първо: да прогърмим, да изтрещим, да покажем, че ни има. Какво прави простакът, когато реши да покаже, че го има? Говори шумно – все едно дали е в църква или в кръчма – и навира това говорене в ушите ви. Знае, че не ви е приятно да го слушате. И точно това знаене гъделичка самочувствието му. Кара го да се чувства по-важен и някак си по-висш.

Второ: музиката всъщност няма значение. Бихте ли слушали едно адажио от Албинони трийсет пъти последователно – и на другия ден пак? Най-вероятно не. Чалгоухите обаче го могат. Те не слушат музиката, за да й се насладят; по-точно казано, те май и въобще не я слушат. Слушат гъделичкането в слабините, разпасването на пълтта, сладката увереност, че физиологическото е единствената човешка територия – а отвъд нея има само червеи и кал. И затова трябва да вземем – не, да награбим каквото можем – сега. В този смисъл чалгата не е точно музика. Тя е дебелата черта, с която се задраскват ценностите, етиката и човешката съпричастност.

Трето – чалгата е ерос. Не любене и дори не правене на любов, а тъпоумно, спарено, балканско шибане. Експлоатация на телесното в пълния и най-пряк смисъл на думата, която познава и признава само един принцип: да си направя кефа, да й цепна гащите, да й го начукам (и респективно – да ми го начука), пък после кой откъдето е.

И още: колкото по-извратено и по-гнусно, толкова по-добре. Българите мразели педалите? Вярно е, ама с едно много голямо изключение – когато същите не са чалга-звезди. Ако са, те се превръщат в символ-верую на българските еротични въжделения. А звездите го съзнават – и то много добре. Чуйте Азис например: “Попфолкът е секс, нека си го кажем направо. Ние продаваме секс.”

Разбира се – чалга е имало винаги, далеч преди “Радка пиратка”. Онази кафанска песничка “Зелен листец”, за която копнее спарената от миткане по културните нации душица на многострадалния бай Ганьо, несъмнено е била чалгата на ХІХ век. “Чай Шукария” и сръбския псевдо-фолк огласяха софрите далеч преди “Камъните падат”. Но все пак – поне в невинните години на ранния преход – чалгата беше само музика и нищо друго: дива, просташка – но все пак и все още само музика. Вече не е. Защото камъните почнаха да падат наистина от небето – и паднаха върху главите ни. Чалга-музиката се превърна в чалга-битие. Кючекът някак си изведнъж напусна сцената и изби в поведенчески модели и политически жестове.

Няма никакъв смисъл да спорим за кокошката и яйцето. Защото кокошката е бройлер, а яйцето – запрътък. Всъщност чалгата проби ъндърграунд черупката си, когато се оказа, че тъй наречения преход към демокрация е изпразнен от съдържание – и че трябва спешно да се намери машина за обезмозъчаване – и (без)духовен продукт, който да запълни зейналата липса. Или магически опиат, който да помогне да българите да преглътнат илюзиите си, да забравят за всякакво гражданско съзнание – и да станат отново покорни поданици. Сиреч един утопичен модел да бъде заменен с друг: вместо достойно бъдеще за въжделенията български, се предлагат лесни мангизи, поркане, златни ланци и женска плът. Изборът е народопсихологически предопределен.

Моментът обаче не е случаен: чалгата се излюпи през 1993 и 1994 г. – времето, в което мутрите натрупаха мускули и мангизи, щедро подпомагани от корупционната разпасаност по време на югоембаргото. Трупаха, трупаха – и им дойде време да помислят за своя култура. Е, не чак култура – но да го наречем кеф. Така чалга-дивата стана мутреса, с постоянен или временен договор за полово обслужване на самеца.

И оттогава стана ясно, че чалга и насилие вървят ръка за ръка. Първият реален чалга-символ за българите беше Цеца Ражнатович – съпругата на прочутия масов касапин и мафиотски бос Жѐлко Ражна̀тович – Аркан. Както в Сърбия, така и у нас чалгата върви ръка за ръка с гангстерите; нещо повече – тя изразява техните ценности, служи си с техния език. И тъй като и у нас гангстерите пък се научиха да вървят ръка за ръка с официалната власт, перспективата за превръщане на чалгата от музика в битие беше открита.

Ако поровим в интернет, ще открием въпросната Цеца в прегръдките на българският министър-председател. Същият впрочем отпразнува победата на ГЕРБ с пищен чалга купон. В същата тази предизборна кампания пък БСП беше избрала за фронтмен на своите концерти Азис.

Тази липса на вкус у политиците български е по-малката беда. По-голямата е в покритието им – физическо и духовно – с ценностната матрица на чалга-вселената. Тя не само ги приобщи към телесната си разпасаност и наглия си непукизъм. Тя в някакъв смисъл се превърна и в нещо като цедка, която прецежда и подбира чалгаджийски достойните – и вече сама произвежда свои образи и подобия.

Чалгата се въплъщава чрез нашия избор – и това всъщност е страшното, пагубното за България. Такива въплъщения са Румен Петков, Божидар Димитров, Вежди Рашидов, а в малко по-прилизан вид – Георги Първанов. Такова въплъщение е Бойко Борисов: мускули, безпардонност, фамилиарност, обръщане на думи и принципи. Само ни се струва, че е дошъл отникъде, но не е. Той е дошъл от чалгата. Никак не е случайно, че е основен герой в цяла серия чалгаджийски парчета.

Проблемът прочее не е в самата чалга, колкото в нейната прилепваща, асимилираща функция. Проблемът е във формираното чалга-мислене и чалга-манталитет – а в крайна сметка и в чалга-битието, което живеем, без никой да ни пита искаме или не. В чалга-разсейките, пропъплили къде ли не из българската публичност. В чалга-ценностите като водещ модел за идещите подир нас. В крайна сметка чалгата може да се възприеме и с онази странна бодрост, с която приемаме всичко неизбежно: например като раче, което усърдно изстъргва остатъците от мъртва молюска, за да остане подире ни кухата черупка България.

Едвин Сугарев
Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания. Моля, подкрепете ни.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. България - между Босфора и Брюксел 26| 7905 |06.10.2010 . Съдбата на България – пак в Правец 30| 19680 |31.01.2010 . Агджа, добре дошъл в България! 30| 7648 |18.01.2010 . Болестта България 12| 7356 |09.12.2009

КОМЕНТАРИ

Реклама
Реклама
Реклама

БЛОГОВЕ

Ние използваме "бисквитки", за да улесним Вашето сърфиране и да Ви покажем съдържание, което може да Ви заинтересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия

Разбрах