Четвъртък, 20 Септември 2018, 22:11
Frognews
4| 7200 |25.12.2015

Даровете на влъхвите

.
Един долар и осемдесет и седем цента: само толкова имаше. Шейсет цента от тях бяха в монети по един цент. Монети, спестявани по една-две от отстъпките на бакалина, зарзаватчията или месаря, докато червенината избива по страните ти поради неизказан укор към твоята свидливост, както се случва при подобни взаимоотношения.
Дела преброи парите три пъти. Един долар и осемдесет и седем цента. А на следващия ден бе Коледа.

Явно единственото, което й оставаше, бе да се тръшне на малката мизерна кушетка и да заплаче с глас. И Дела го направи. Което ни навява на поучителната мисъл, че животът се състои от ридания, подсмърчане и усмивки, като подсмърчането преобладава.

Докато стопанката постепенно преминава от първия към втория етап, нека ние разгледаме дома й. Мебелиран апартамент за осем долара седмично. Не че не е възможно да бъде описан с думи, но вън от всяко съмнение е, че това би накарало човек да си представи как се стига до просешка тояга.

Във вестибюла на долния етаж има пощенска кутия, през чийто процеп не би могло да влезе нито едно писмо, както и електрически звънец, от който нито един простосмъртен не би могъл да изтръгне някакъв звук. Прикрепена към него е и визитката с надпис Г-н Джеймс Дилингам Йънг“.

Името „Дилингам“ се пъчеше гордо през един отминал период на благоденствие, когато притежателят му получаваше по трийсет долара седмично. А сега, след като доходът му намаля на двайсет долара, буквите на името изглеждаха размазани, сякаш размишляваха сериозно дали да не се ограничат само със скромното и непретенциозно главно „д“. Но винаги, когато г-н Джеймс Дилингам Йънг се прибираше у дома и стигнеше до своя апартамент на горния етаж, госпожа Джеймс Дилингам Йънг, вече представена ви като Дела, го посрещаше с Джим?!“ и силно го прегръщаше.

Дела спря да плаче и се погрижи за страните си, като използва пухчето на пудрата. Изправи се до прозореца и с помръкнали очи се взря в сива котка, тръгнала по сивата ограда в сивия заден двор. На другия ден беше Коледа, а Дела имаше само един долар и осемдесет и седем цента, за да купи подарък на Джим. Тя месеци наред спестяваше всеки цент, който можеше да отдели, и ето какво бе постигнала. Двайсет долара на седмица не са кой знае какви пари. Разходите се оказаха по-големи, отколкото предвиждаше Дела. Винаги става така. Долар и осемдесет и седем цента за подарък на Джим, на нейния Джим. Само колко часове бе прекарала щастливо с мисълта за нещо хубаво, което ще му купи. Нещо изискано и необичайно, което си струва; нещо, поне малко заслужаващо честта да бъде притежавано от Джим.

Между прозорците на стаята имаше малко огледало. Вероятно и вие сте виждали такива тесни и дълги огледала в апартаменти за осем долара седмично. Един много слаб и много подвижен човек би могъл, като наблюдава отражението си в следващите една подир друга продълговати огледални ивици, да получи сравнително точна представа как изглежда. И тъй като имаше стройна фигура, Дела бе овладяла това изкуство.

Внезапно тя рязко се отдръпна от прозореца и застана пред огледалото. Очите и  ярко блестяха, но за изминалите десет секунди лицето и  бе изгубило цвета си. С бързи движения Дела разпусна докрай косите си.

Трябва да знаете, че семейство Джеймс Дилингъм Йънг притежаваше две неща, с които и двамата му членове много се гордееха. Едното беше златният часовник на Джим, някога принадлежал на баща му, а преди това – на дядо му. Другото бе косата на Дела. И Савската царица да живееше в отсрещния апартамент, някой ден Дела пак би подала глава през прозореца, за да суши косата си, само и само да хвърли сянка върху скъпоценните камъни и украшения на Нейно величество. А ако в сградата портиер бе цар Соломон, струпал несметните си богатства в мазето, всеки път, щом минеше покрай него, Джим щеше да измъква часовника си, само и само да види как царят си скубе брадата от завист.

Сега прекрасните кестеняви коси на Дела се спускаха на меки вълни, приличащи на блестящ водопад. Падаха под коленете й, като че бяха дреха. Подир малко, нервно и припряно, Дела отново събра косите си. За миг само се сепна и остана неподвижна, а няколко сълзи покапаха върху изтъркания червен килим.

Облече стария кафяв жакет, сложи си и старата кафява шапка. Полите й се люшнаха и с все още ярко блеснали очи Дела със ситни стъпки мина през вратата, спусна се по стълбите и излезе на улицата. Спря пред табела, която гласеше: Мадам Софрони. Всичко за косата.“ Тичешком стигна до по-горния етаж и пое дълбоко въздух, все още запъхтяна. Мадам бе огромна, с прекомерно бяла кожа, сдържана и далече не приличаше на някоя парижка Софрони.

– Ще купите ли косата ми? – попита Дела.

– Купувам коса – каза вместо отговор мадам. – Свалете си шапката, да видим как изглежда вашата.

И кестенявият водопад плисна.

– Двайсет долара – рече мадам, като повдигна лъскавата купчина с опитна ръка.

– Бързо ми ги дайте! – помоли я Дела.

И така, следващите два часа отлетяха като розови облачета, ако ми простите баналната метафора. Дела обикаляше магазините и търсеше подарък за Джим.

Най-после го намери. Несъмнено той бе създаден за Джим и за никого другиго. Никъде по магазините не видя нещо подобно, макар да претършува всяко ъгълче. Платинен ланец с прости и чисти линии, подобаващо изтъкващ стойността си не заради някаква безвкусна украса, а заради самото си естество, както се полага на всички истински неща. Този ланец бе достоен дори за Часовника. Щом го зърна, Дела разбра, че трябва да принадлежи на Джим, защото му подхождаше. Да струва много, без да се набива на очи – на вид отговаряше и на двете изисквания. Плати двайсет и един долара и пое бързо към къщи с останалите и  осемдесет и седем цента. С този ланец Джим можеше спокойно да проверява колко е часът в каквато и да е компания. Колкото и внушителен да бе часовникът, понякога Джим го поглеждаше крадешком заради старата кожена връв, която използваше наместо ланец.

Когато Дела стигна до къщи, опиянението й донякъде отстъпи на благоразумието и здравомислието. Извади машата за къдрене, запали газовата печка и се залови да ликвидира опустошенията, причинени от любовта, съчетана с разточителство. А това винаги е тежко, непосилно тежко начинание, скъпи приятели.

След четирийсет минути главата на Дела бе покрита с мънички, прилепнали една към друга букли, поради което тя изумително заприлича на избягало от училище хлапе. Остана пред огледалото и дълго, изпитателно и скептично оглежда своето отражение.

„Ако Джим не ме убие, преди да ме познае – помисли си тя, – ще каже, че приличам на хористка от Кони Айланд. Но какво друго можех да сторя? Нима можех да избера нещо само с долар и осемдесет и седем цента?“

В седем часа кафето бе готово, а в задната част на печката нагорещеният тиган чакаше котлетите.

Джим никога не закъсняваше. Дела сгъна на две ланеца, стисна го в ръка и седна на масата в ъгъла до вратата, откъдето Джим винаги влизаше. След малко го чу да крачи по стълбището на първия етаж и пребледня, но само за миг. И понеже имаше навика да казва наум някоя кратка молитва по повод на дребни, всекидневни неща, и сега прошепна: „Моля те, Господи, накарай Джим да си мисли, че съм все така красива!“

Вратата се отвори, Джим пристъпи прага и затвори след себе си. Беше слаб и правеше впечатление на много сериозен човек. Клетникът, едва двайсет и две годишен, вече носеше бремето на семейство! Нуждаеше се от нова връхна дреха, а и ръкавици си нямаше.

Джим спря досами вратата – замръзна като сетер, подушил пъдпъдък. Очите му бяха вперени в Дела с изражение, което тя не можа да разгадае, а това доста я изплаши. Не беше гняв или изненада, не беше неодобрение или ужас, нито пък някое от чувствата, за които имаше готовност. Джим просто не откъсваше поглед от нея с все същия особен израз на лицето.

Дела се измъкна от ъгъла до масата и тръгна към него.

– Джим, скъпи – извика тя, – не ме гледай така! Отрязах косата си и я продадох, защото не бих могла да преживея Коледа, без да ти направя подарък. Нямаш нищо против, нали? Косата ми ще порасне отново. Не можех да постъпя другояче. А косата ми расте много бързо. Кажи ми „Весела Коледа!“, Джим, и нека бъдем щастливи. Само ако знаеш какъв хубав… какъв красив и изящен подарък съм ти приготвила!

– Ти си отрязала косата си? – едва успя да промълви Джим, сякаш и най-големите умствени усилия не можеха да му помогнат да възприеме новото обстоятелство.

– Отрязах я и я продадох – отвърна Дела. – Но нали и сега ме харесваш толкова, колкото и преди? И без дългата коса аз съм си аз, нали?

Джим огледа с любопитство стаята.

– Казваш, че вече нямаш дълга коса, така ли? – попита той с почти идиотски вид.

– И няма какво да я търсиш – отвърна Дела. – Нали чу? Продадох я. Косата ми е продадена и я няма. Бъдни вечер е, скъпи. Бъди мил с мен, Джим, защото заради теб си отрязах косата. Може космите на главата ми да са били определен брой – продължи тя неочаквано сериозно и ласкаво, – но никой никога не би могъл да изчисли колко голяма е любовта ми към теб. Да приготвя ли котлетите, Джим?

Джим сякаш мигом се сепна от унеса и прегърна своята Дела. Нека за десетина секунди се вгледаме дискретно в някой незначителен предмет в друга посока. Осем долара седмично или милион долара годишно – има ли значение? И математикът, и умникът биха дали погрешен отговор на този въпрос. Дареното от влъхвите е било безценно, но един дар не е бил поднесен. Това е твърдение, което ще бъде осветлено по-късно.

Джим извади от джоба на връхната си дреха пакет, който хвърли на масата.

– Никак не се заблуждавай по отношение на мен, Дел – каза той. – Една прическа, едно подстригване или измиване с шампоан не могат да ме накарат да харесвам по-малко моето момиче. Ако обаче отвориш този пакет, ще разбереш защо отначало малко се обърках.

Сръчните бели пръсти скъсаха канапа и хартията. Последва възторжен, радостен вик, а подир него – уви! – типично по женски бързо настъпи промяна: истерични сълзи и ридания, изискващи незабавно да бъде включено цялото умение на господаря на дома да утешава.

Защото на масата лежаха Гребените; това бе комплектът гребени за прикрепване на събраната коса отстрани и на тила. Дела много дълго време се бе прехласвала по тях, докато бяха на една бродуейска витрина. Прекрасни гребени от истинска коруба на костенурка, с блестящи камъчета по краищата и тъкмо с цвета, подхождащ на красивата, сега изчезнала коса. Дела знаеше, че гребените са скъпи, но в душата си мечтаеше и копнееше за тях, макар да нямаше надежда, че могат да станат нейни. А ето че сега ги притежаваше, но ги нямаше косите, които тези въжделени украшения да разхубавяват.

Ала тя ги притисна до гърдите си. След малко успя да вдигне замъглените си от сълзи очи, усмихна се и каза:

– Косата ми расте много бързо, Джим.

Но тутакси трепна като опарила се на огън котка и извика: О?!“

Джим все още не бе видял красивия си подарък. Дела нетърпеливо протегна ръка към него, разтворила пръсти. Безжизненият скъпоценен метал проблясваше, сякаш отразяваше нейния ведър и пламенен дух.

– Нали е много изящен, Джим? Целия град обиколих, докато го намеря. Сега ще трябва да проверяваш колко е часът поне стотина пъти на ден. Дай ми часовника си. Искам да видя как ще изглежда с ланеца.

Вместо да и  се подчини, Джим се отпусна на кушетката, сключи ръце зад тила си, засмя се и рече:

– Дел, нека за известно време приберем коледните подаръци. Прекалено хубави са, за да ги използваме веднага. Продадох часовника, така че да имам пари за гребените. Защо не вземеш да приготвиш котлетите?

Влъхвите, както ви е известно, са мъдреците, удивителните мъдреци, занесли дарове на роденото в яслите дете. Те слагат началото на обичая да се правят коледни подаръци. И понеже са били мъдри, несъмнено и даровете им са били мъдри. При това те вероятно са се ползвали от предимството да пристъпят към замяна, ако даровете се повтарят. А в случая аз неумело ви предадох един лишен от събития разказ за намиращите се в някакъв апартамент две глупави деца, които, без да проявят каквато и да е мъдрост, жертват едно за друго най-големите съкровища на своя дом. Но нека да кажем една последна дума за мъдрите на деня: от всички, правещи подаръци, тези двама души са най-мъдрите. От всички, които дават и получават подаръци, хората като Дела и Джим проявяват най-голяма мъдрост. Тъкмо те са най-мъдрите, където и да се намират. Те са влъхвите.

 

О‘ХЕНРИ

Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания. Моля, подкрепете ни.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. Бурната 2015: цитати на 15 световни лидери 0| 6101 |24.12.2015 . Не е имало България, само Турция, шокира турски филм 31| 10598 |22.12.2015 . Годината на стаените скандали 7| 6074 |21.12.2015 . Демокрация е, когато корумпираните обвинители са обвиняеми 9| 7255 |20.12.2015

КОМЕНТАРИ

Реклама
Реклама
Реклама

БЛОГОВЕ

Ние използваме "бисквитки", за да улесним Вашето сърфиране и да Ви покажем съдържание, което може да Ви заинтересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия

Разбрах