Вторник, 20 Ноември 2018, 02:37
Frognews
18| 14119 |13.03.2014

Кога ще изключат Станишев?

.
Вълко Челвенков (в дясно) и Тодор Живков разглеождат изложба. Източник: Държавен архив
Въпросът осезаемо витае във въздуха от края на миналата седмица. Не го потулва нищо: нито изострянето на кримската криза, нито медийното шоу на „открито управление”, спретнато от управляващите в естетиката на една добре позната „управляема демокрация” на изток от нас. Второто очевидно трябваше да поразсее страховете от първото, та белким „народът”(???) проумее най-сетне как е случил на управници, дето екзактно ще подобрят съдбините му (с по 20-30 лв.), че и направо ще го ре-възродят.
Ала не заради това отправям питането: „кога ще изключат Станишев (от партията)?”

А защото ми се струва, че зад казуса се крие същностен симптом, белязал българската левица.

Инак партийното членство на г-н Станишев, както и това на г-н Първанов, си е тяхна работа и едва ли би представлявало особен интерес за широката публика, ако не беше брънка от вековна традиция на лявото, доколкото то има почва у нас.

Сетих се за това преди дни, когато в разговор с колеги се размислихме над съдбата на председателите/първите секретари на БСП/БКП.

Често ни повтарят, че БСП не е лидерска партия (тя е Партията, знаем!), че тя има вековна история (откъдето и снизходителното отношение към разни „мъничета”) и т.н. Знаем много добре и как тази Партия, подобно на религиозна секта, следва предано лидера си, докато той е лидер.

Какво обаче се случва после, щом лидерите на тази Партия, слязат от власт? Какъв е еталонът, който „столетницата” тогава налага в българската политика?

Нека почнем отзад напред. Съдбата на Георги Първанов вече е ясна (изключен!). Предшественикът му Жан Виденов, оглавявал БСП в периода 1991-1996 г., се самоизключи, иначе едва ли щеше да го пощади партийната гилотина (не само заради фалита на държавата, но и заради фракционерство).

Най-отрадна беше партийната съдба на Александър Лилов, който преименува БКП на БСП, но имаше политическата далновидност навреме да се отдръпне, бидейки Първи само за една година (1990-1991). Така той не пострада, което му спечели прозвището Стратега. Школовката от годините в Политбюро на ЦК на БКП явно си каза думата, както и опитът от внезапното смъкване от Живков през 1983 г. „заради отдалеченост от реалния живот”.

Прескачаме Петър Младенов, който само за месеци оглави партията, докато тя беше едно с държавата (преди „танковете да дойдат”) и стигаме до Тодор Живков. Той става първи секретар на БКП още през 1954, макар да поема същинската власт в партията една след Априлския пленум през 1956 г., чак до пленума на 10 ноември 1989 г., когато е свален с изказване на благодарност. Малко по-късно „благодарността” бе оттеглена, а на пленума през декември 1989 г. Живков беше изключен от БКП, като през януари 1989 г. бе арестуван и обвинен по редица дела, съдържащи язвите на тоталитарна България (от лагерите до корупцията). Нито едно от тези дела така и не беше доведено докрай.

Съдбата на Тодор Живков обаче не е с нищо по-различна от тази, която самият той подготвя на предшественика си Вълко Червенков (оглавявал БКП между 1949-1954 г.). С името на Червенков се свързва най-яростната сталинизация на България, насилствената колективизация на земята, създаването на мрежата от ТВО (концентрационните лагери). За да поеме властта, Червенков на свой ред безжалостно се разправя с дотогавашния лидер на БРП (к) Трайчо Костов (Георги Димитров е в Москва).

И изведнъж – о, чудо – след развенчаването на Сталин по директива на Москва е смъкнат и верният български сатрап. С махване на магическата пръчка, Първият е свален, а масите, доскоро скандиращи: „Чер-вен-ков, Чер-вен-ков”, бързо забравят за него. Доскоро никому неизвестният Тодор Живков разобличава Червенков в „култовщина” и „тежки нарушения на социалистическата законност” (репресиите). Партията не може да носи вина, значи проблемът е в Първия. През 1962 г. Червенков е изключен от БКП и поставен под домашен арест. Не го спасява дори сродяването с Георги Димитров – женен е за сестрата на вожда и учителя Елена Димитрова.

Впрочем вече отворените партийни архиви свидетелстват и за нещо още по-любопитно: Георги Димитров също е бил изключван от партията. Става дума за периода след Септемврийското въстание, когато Димитров е на работа в Задграничното бюро на Коминтерна във Виена. Тогава бъдещият „вожд и учител на българския народ” е бил изваден от състава на ръководството на БПК и даже изключен от т.нар. „тесняци”, заради което мнозина от тях в периода, когато той оглавява Коминтерна, са платили с главите си.

Дотук с историческата интроспекция, която не трябва да скрива от погледа ни най-главното в случая. А то е, че Сергей Станишев, който председателства БСП вече 13-та година (2001-1014), впрочем най-дълго след Тодор Живков в историята на тази партия, има всички шансове да излети от върха по примера на злополучните си предшественици.

Европейските избори безспорно ще задействат механизма за предстартово броене по избора на нов председател на левицата. Говори се, че Станишев вече се е обезпечил с две удобни кандидатури (Кристиян Вигенин и Красимир Янков).

Но нима Георги Първанов не се подсигури по-същия начин през 2001 г., посочвайки абсолютно неопитния Станишев, а Вълко Червенков през 1954 г. с избора на политическата нула Тодор Живков?

Аналогията, както знаем от Аристотел, не е доказателство. Чрез нея обаче долавяме нещо много важно – накъде Ангелът на историята насочва хода на събитията – там, където едни лидери постоянно зачеркват други, издигнали ги до заветната стълбичка. Такава е диалектиката на партийното лидерство в БСП, трайно наследена от комунистическия проект, бъдещето, което вече се чертае на хоризонта след европейските избори.

И няма съмнение, че на закрит пленум Партията е в състояние да изключи със същата лекота Сергей Станишев, както стори това с Георги Първанов. Без да отчита борческия му произход, втория му след Живков стаж като партиен лидер или лидерството на ПЕС.

За червения електорат, закърмен в битката с „врага с партиен билет”, няма нищо по-естествено от това предателството (разложението) да слиза от върховете, тъй както партийната дисциплина е верую на сплотените низини.

Трайчо Костов е бил ренегат. Червенков е бил ренегат. Тодор Живков също, нищо, че уж е „построил две Българии”. Жан Виденов и Първанов се оказаха ренегати. Какво тогава червените кохорти да очакват от Сергей Станишев, който (може би) вече е продал на реакцията и капитала в Европа интересите на Партията?

Уроците от Московските процеси през 30-те години на ХХ в. и най-вече процесът срещу Трайчо Костов си остават същинските скрижали на българската левица, верую на всеки неин партиен член, срещу които „бронебойни патрони няма открити, няма открити”.

Писателят Артур Кьостлер най-добре е формулирал това верую в гениалната си антиутопия „Мрак по пладне”:

Никога досега в историята толкова голяма, съдбоносна за човечеството власт не е била съсредоточавана в ръцете на толкова малко хора. Ние вършим престъпления срещу бъдните поколения, щом подхванем някоя неправилна идея. Затова трябва да наказваме погрешните идеи така, както другите наказват престъпленията: със смърт. Ние приличахме на великите инквизитори, защото преследвахме семената на злото не само в делата на хората, но и в мислите им. Не допускахме да съществува нищо лично дори в черепната кутия на отделния човек.

Аз бях един от тях. Мислех и действах така, както трябваше да мисля и да действам. Унищожавах хора, които обичах, а давах власт на други, които ненавиждах. Историята ме беше поставила там, където бях. Ако се окаже, че съм бил прав, не ще има нищо, за което трябва да се разкайвам. Ако ли съм сгрешил, ще си платя.

В Партията въпросът за субективните намерения е винаги без значение. Там е важно кой ще се окаже обективно прав – кой актуален Първи ще зачеркне предишния Първи.

Дали Станишев, бидейки историк по образование, си е мислил за това, докато е вдигал ръка на пленума за „самоизключването” на Първанов? Може би не.

А е редно един лидер да гради идея за бъдещето си, отчитайки съдбата на своите предшественици. Възможностите не са чак толкова много – „самоизключване” като Първанов или „самооттегляне” като Виденов? С изказана или отнета благодарност като Живков?

В този кръг от възможности изключването на Сергей Станишев от БСП направо изглежда като историческа даденост. Което, пак повтарям, си е негова „лична работа”, още повече, че след Априлския пленум тази Партия е във „вегетариански период” , тоест свалените лидери ги заплашва най-много изолация или кратка среща с правосъдието, но не и съдбата на Трайчо Костов.

От обществен интерес е ние да не преживеем времената, съпътствали свалянето на Живков или Виденов. А иначе, както пише Кьостлер, партийната диалектика е ясна: „унищожаваш хора, които обичаш, и даваш властта на други, които ненавиждаш”.

 

Тони Николов

kultura.bg

 

Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания. Моля, подкрепете ни.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. Чарли Чаплин: Когато започнах да обичам себе си 2| 17856 |14.02.2014 . БИМ, БАМ..., БАН – когато гръм удари... 53| 17241 |19.11.2009 . Защо Лео Меси никога няма да бъде като Марадона 3| 6546 |11.06.2007

КОМЕНТАРИ

Реклама
Реклама
Реклама

БЛОГОВЕ

Ние използваме "бисквитки", за да улесним Вашето сърфиране и да Ви покажем съдържание, което може да Ви заинтересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия

Разбрах