Понеделник, 19 Ноември 2018, 11:38
Frognews
189| 18793 |09.12.2013

Коя България загубихме?

.
Един от авторите на „Черната книга на комунизма”, историкът Стефан Куртоа каза, докато веднъж обясняваше защо комунистите не са успели да съветизират Франция в края на 40-те години на миналия век, че основната причина е в това, че френските комунисти „ имаха мощни противници”. Българските комунисти нямаха силни противници.

Част от нацията беше съгласна да приеме ярема на комунистическото робство, друга част беше избита поголовно, трета стана част от комунистическата система за репресии и терор спрямо другата, по – голямата, но и впечатляващо безропотна част на българското общество преди 1989 г. Имаше своето горянско движение, което измива срама от несъществуващата масова съпротива срещу комунизма, но то никога не успя да постигне целтта си – свалянето на просъветската диктатура в страната ни. Защо България остана без своя Берлин 1953, Унгария 1956, Чехословакия 1968, Полша 1980? Обяснението едва ли може да се разположи в няколко изречения,  но едно е сигурно – в държава, където гражданите не зачитат абстрактните ценности, нямат масов опит в разсъждаването върху сложни философски и политически теми, липсва дълбока религиозност, частната собственост е смятана за престъпление и временно състояние няма как да очакваме формирането на големи обществени групи, които да се противопоставят на тоталитарната стихия, рискувайки битието си тук, на земята.

 

 

Гражданите, които са покварени от тези липси са готови за нова диктатура, не за разширяване на територията на свободата. Нали помните – „Робите не искат свобода, те искат свои роби“. Българският комунизъм беше едно „престъпление без наказание и без покаяние“. Комунистическата диктатура удобно се разположи за десетилетияв ролята си на „прокрустово ложе“ и в най-директния смисъл на това понятие „орязваше главите и крайниците“ на несъгласните с нея. За немалка част от българите обаче тези престъпления сякаш не са се случили. В тази група са председателят на БСП Сергей Станишев, висшите функционери от БСП и членска маса, както и значима част от симпатизантите им: „Говорейки за коалиционната политика и за привличането на евентуални нови гласоподаватели Станишев заяви:

 

„Да не забравим обаче два основни източника за разширяване на нашето влияние и изборен резултат. Това са: 1. Множеството леви хора, които за 22 години преход бяха изтласкани, обидени или се разочароваха от нас. На мнозина от тях, започвайки от „списъците на виновниците” през 1990 г. (някои ги помнят), дължим извинение и им казваме: „Простете за обидите. Каузата ни е голяма. Имаме нужда от вас!”

 

С това извинение на практика той реабилитира БКП и отговорните за престъпленията й в периода 9 септември 1944 г. – 10 ноември 1989 г.“ Сергей Станишев е винаги готов за две „извинения“: към партийните бандити, които тероризираха страната и нацията в продължение на 45 години, че и след това, и към  гаулайтерите от ДПС чрез, които се „извини“ за т.н. възродителен процес. Другите български граждани сами да си направят сметката колко струват в очите на червения горгорбашия, след като няма и намек за извинение към милионите българи, които загубиха живота си – в пряк и преносен смисъл – по време на комунистическата нощ над България.  По този въпрос имам категорично мнение. И то е, че в България не може да има справедливо правосъдие, докато комунистическата практика на геноцид и съвременното му пропагандиране не бъдат криминализирани и наказвани по начин, който това се прилага към национал-социалистическите престъпления (много по-малки в сравнение с тези на комунистическите режими). Това трудно ще се случи, докато не спечелим битката за умовете и сърцата на всички, пострадали от антинародния режим на БКП. А за да се случи това е нужно да се надделее в дебата за комунистическите престъпления някога и днешните им последици – в стопанството, финансите, ценностите, народопсихологията, културата. За целта е важно да бъдат оборени няколко основни конструктивни мита на посткомунистическата носталгия. От няколко години тези митове увеличават своя пропаганден обхват и по парадоксален начин намират приемане сред срамно голям брой сънародници. Как да живееш на една територия с такива хора, които не виждат оставеното на показ? А ние очакваме да разберат незримото.

 

И така, мит първи на тази развращаваща пропаганда е за т.н  „цветуща“ комунистическата България, която загубихме. Комунистическа България не е била цветуща страна. Нещо повече – страната ни по времето на наложения с помощта на съветските танкове тоталитарен комунистически режим изостана много назад и далеч встрани. Няма нужда от много приказки, просто трява да се четат документите, които доказват това. Документите, в които самите комнистически натрапници си признават какви са резултатите от „управлението“ им,  след като са отровили и съсипали живота на няколко поколения. И така, четем стенограмата от словото на генералния секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет на НР България Петър Младенов на срещата с актива на МВР, състояла се на 25 ноември 1989 г.:

 

„Хайде да вземем един прост въпрос в областта на индустрията. Ние изземваме между 70-80 процента от печалбата на предприятията. За да може да се развива едно предприятие нормално, трябва да има възпроизводство, т.е. за да може да направи ремонтите, да поддържа техниката в нормално състояние и т.н., то не трябва да плаща повече от 60 процента. Не може да плаща повече. А за да бъде съвсем нормално и за да има модернизация, да има стремеж към внедряване на научно-техническите достижения и т.н., то трябва да бъде някъде около 50 процента.

 

А ние вземаме между 70, за някои 80 процента. Имайте предвид, че там няма и просто възпроизводство, т.е. ние не оставяме средства за най-елементарни ремонти. И аз го разбирам другарят Величков какво има предвид. Напълно ми е ясно, че можем да докараме нещата до крупни аварии, които да имат катастрофални последици, тъй като много от нашите химически предприятия, големи машиностроителни заводи и т.н. са в такова състояние, че всичко може да се очаква от тях. Това от една страна. Има и втора страна - самата икономика. Така я развивахме и така я развихме, че тя се задъхва. Нали говорехме, че ето ние сме в състояние примерно да изхранваме две Българии в последните години. А дали произвеждаме толкова много, и къде са тез ипродукти един бог знае. Аз мислех, че се изнасят. Извиках другарите Луканов и Христо Христов. казах им: "Престанете да изнасяте селскостопанската продукция". Техният отговор беше няма нищо подобно. Проблемът е в това, че няма натури. Опитахме се да направим един анализ. Исках да го направя за себе си.

 

Това беше пред ипленума. Тъй като трябва да ви кажа, че в Политбюро никой не е казвал какви са ни задълженията и как се развива икономиката. Ние не знаехме. Аз също не знаех. Но тъй като имах една връзка с банката помолих да ми дадат годишния отчет на банката. И на основата на него се опитах да направя анализа. Картината е потресаваща. Ние всяка година казваме, че имаме толкова и толкова прираст - 5,6, 6 процента и т.н. А знаете ли каква е истинската картина? Ако вземем за база 1983 г., следващите години ние не само, че нямаме някакъв прираст на националния доход. Ако изключим тези чужди кредити, които получаваме от Запада, т.е. нашите задължения, които се увелиават, се оказва, че фактически имаме непрекъснато намаляване. Т.е. 1984 г. е по-лоша от 1983 г., 1985 г.  е по-лоша от 1984 г., 1986 г. е по-лоша от 1985 г. и т.н. до края, до последната 1988 г.“

 

Никога не разбрах защо това и други подобни откровения на висши коминистически функционери не бяха разгласени достатъчно сред българите след 10 ноември. Те трябваше да се превърнат в част от учебниците по история. Днешната носталгия по времената на комунистическото робство е ужасяваща в ненаказуемостта си и в перспективата някога, при някакви условия българската политическа традиция да покаже, че алтернативите, които чертае са винаги едни и същи – алтернативи на несвободата. Последните думи на Петър Младенов са може би стотното или хилядното доказателство, че тираничните и човеконенавистнически комунистически режими в държавите от Източния блок освен, че убиха 150 млн. души /по оценките на авторите на „Черната книга на комунизма“/, унищожиха и бъдещетео на тези  нации, защото отровиха с пропагандата си в по-нови времена съзнанието им.

 

Съветникът на диктатора Тодор Живков, Костадин Чакъров днес преуспява в небивалиците, които разказва под път и над път, но истината е, че през 1990 г. той направи едни от най-саморазобличаващите свидетелства за икономическата несъстоятелност на този режим:


„С помощта на специалисти обработихме на електронно-изчислителна машина данните за стоте най-големи завода у нас, които дават около 75-80 на сто от промишлената продукция на страната. Цифрите сочеха, че грамадната част от тях са нерентабилни, т.е. за акционерство не можеше и да става дума...“ / К. Чакъров, „Вторият етаж”, Библиотека „Пламък”, 1990, стр. 71/. И още: „Като развита аграрна страна тя застана пред проблеми с изхранването на собственото си население. През 7-те и 80-те години се построиха 16 завода за електроника, но не бе изграден нито един склад за картофи, от който да се изхранва населението...От 1975 до 1985 г. с получените пари от реекспорта на съветски суровини и придобитите нефтодолари от страните – членки на ОПЕК, България създаде отрасли, които функционираха нормално само ако гълтат от 2,5 млрд. (1975 г.) до 4 млрд.долара (след 1985 г.)… Електрониката, машиностроенето, „престижните” отрасли поглъщаха „каймака” на националните ресурси. Засилваше се неефективното ни участие в международното разделение на труда. Цялото ни технологическо развитие се основаваше върху внос от западните страни. Електрониката поглъщаше за една петилетка около 800 милиона долара, а „връщаше” около 15 милиона. Разликата се „изпомпваше” от традиционните отрасли – селско стопанство, леката промишленост и хранително-вкусовата промишленост. Но и те спряха да се развиват, защото им се отнемаха средствата дори за просто възпроизводство. Спечелените нефтодолари се оказаха коварни. С тях ние изградихме отрасли, които искаха ежегодно „порция” внос от около 4 милиарда долара, а получавахме износ само около 2 милиарди. Така от 1985 г. насам България хлътваше ежегодно с около 1,5-2 милиарда долара. Изобщо три четвърти от този внос бе неефективен, защото поддържаше отрасли, които работеха сами за себе си и нямаха никакво пазарно признание.“ /Пак там, стр.. 78/ Вижте деградацията на самоунижението – през 1990 г. дори най-близките на диктатора Живков са осъзнали и са говорили публично за това. Днес, 2013 г. те са се врътнали на 180 градуса /очаквано/, а говоренето им вече е поразило мисленето на стотици хиляди българи, които примират от носталгия по онези ужасни, мизерни и несвободни времена. Как да живееш с тези хора на една територия? Не е възможно. 


Прочетете част от 74 страничния доклад на секретаря на ЦК на БКП Христо Христов, написан в навечерието и представен пред Политбюро буквално дни след свалянето на диктатора. Само една фраза там описва всичко важно в него: „Финансовото състояние на икономиката може да се характеризира като предфалитно“. Забележете, че този доклад е изготвен на базата на анализ на икономическите показатели за последните 20 години /1970-1990 гг./


„Няма държавник в близкото ни минало, който да е направил това, което той направи за страната" каза преди три месеца внучката на Тодор Живков - Евгения Живкова, която присъстваше на откриването на нов бюст-паметник на дядо си в плевенското село Одърне в чест на 102-годишнината от рождението му и 9-и септември. Това е наглост и нахалство без граници. Наглост на едни комунистическа издънки, които в нормална държава, населена с преобладаващо нормални хора, щяха да бъдат осъдени за пропаганда на човеконенавистническа идеология и да бъдат изтикани  там, където да не могат да вредят. Достатъчно ни навреди диктатурата на дядо им. За съжаление в България няма настоятелна, неотстъпчива и мотивирана значителна група българи, която да приключи с тези нахалници. Когато нашите родители работеха денонощно за 200-300 лв. на месец, такива като внуците на диктатора Живков получиха еднократно, накуп, след смъртта на майка си, със специално решение на Секретариата на ЦК на БКП по 30 000 /тридесет хиляди / лева на калпак! Ха сега си отговорете на въпъроса, след като има балами като днешните, които се възторгват по онова ужасно несправедливо, несвободно и човеконенавистническо време и управление, защото Женито и Тошко /като събирателни образи на комунистическата номенклатура/ да не живеят и днес в пъти по-добре с награбеното от същите тези балами. Как да живееш с тези балами ан една територия, която те всекидневно превръщат в неприятно място за живеене с глупостта и себеунижението си? Съвет към младите – изнасяйте се, докато е време, защото после ще се каете за опропастения си живат.

 

Нека се разберем. Сред най-нужните качества на всеки демократичен режим за оцеляването му е способността да се разправя с враговете си – вътрешни и външни. Умение и капацитет  да може да се защити от всеки опит за нахлуване и мародерство в областта на националната територия, националните интереси и ценностите на свободата. Свободолюбието не е да допуснеш враговете ти да ти вършеят в двора. Посрещаш ги на портата и приключваш там с тях – бързо, безвъзвратно, окончателно. Тук това със себеопазването не е на почит, не се осъзнава /гледайте сеирите със нелегалните имигранти и си правете заключения/, затова и перспективите пред България и българите са от лоши към по-лоши.

 

Антон Тодоров

Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания. Моля, подкрепете ни.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. Смъртта на България - само факти! 114| 26309 |08.12.2013 . Приключенията на китайците в България 52| 14277 |21.11.2013 . Пълна промяна! България става Тракия 86| 20389 |17.10.2013 . В средата на 1990 г. ГРУ разполага нови разузнавателни структури в България 119| 23257 |29.07.2013

КОМЕНТАРИ

Реклама
Реклама
Реклама

БЛОГОВЕ

Ние използваме "бисквитки", за да улесним Вашето сърфиране и да Ви покажем съдържание, което може да Ви заинтересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия

Разбрах