Неделя, 23 Септември 2018, 04:00
Frognews
17| 10606 |20.04.2014

КРЪСТ

.
Великден е! Камбанен звън, радостна глъчка, пътуване, приятели, надежди, светлина от храма, опование в Христа. Спомени, детство, празнични звуци. По Великден освен чудеса, се случват и хиляди малки човешки преживявания. А може би всяко от тях е едно чудо? Кой знае... Забравеният от мнозина Николай Райнов ни повежда в една великденска тъжна история, която сякаш оживява днес чрез случващото се с България, с българите, с всеки от нас.

КРЪСТ

    Още момък той напусна хубавото село под Пирин, за да търси щастие далек, отвъд океана.

    Когато се качи на големия параход, момъкът отнасяше само един веществен спомен за родното място: малко седефно кръстче с честно дърво в средата - дар от майката.

    Това бе всичко.

    Баща му беше убит в планината, където бе заминал с чета.

    Двамата му братя бяха заклани.

    Майката - на стари години - беше мъчена и бита, смазана от бой.

    Момъкът трябваше да забегне.

 

    Заливът се изгуби.

    Показа се широкото море - наглед безкрайно, зелено, кипнало, светнало под багрен залез.

    Момъкът целуна седефното кръстче.

    Стори му се, че целува и за последен път земята, която бе напуснал, - и старата майка, която ще да плаче някъде по него, - и незнайните гробове на баща и братя.

    Тежка нощ се склопи над кръгозора, над морето, над парахода.

    Тежка нощ се склопи над душата на бежанец.

 

    Горчив бе животът в далечна чужбина.

    Никой никого не жалеше, никой никому не беше свой. Всеки залягаше да печели, да къта, да трупа, да забогатява.

    Сърцата бяха студени, като железните машини, които се въртяха по цял ден.

    По-старите преселници бяха свикнали отдавна. Те гледаха с жал младия работник, че страда за свой човек, а не може да го намери, но си казаха:

    "И ние бяхме тъй, но привикнахме. Като се мине година, и той ще привикне. Ще забрави откъде е дошъл. И името си ще промени."

    Но момъкът не привикваше.

    Той се мъчно справяше с всяка нова работа. Тежаха му и дните - и нощите.

    Някои го виждаха вечер - как укрит в тъмния кът (след като другите заспят) ридае тихо, скимти като прокудено куче и целува малкия седефен кръст.

 

    А годините си вървяха, както върви часовник - както върви броеницата на човешкото тегло.

    В гърдите на момъка, който бе станал мъж, се набираше мъка, тя му тежеше, накипяваше, вкаменяваше се - понеже нямаше пред кого да я излее, та да му олекне.

    Много големи градове бе обходил той, за да дири щастие, което други се хвалеха, че са намерили.

    Много работилници бе променил, докле стане един от ония сръчни работници, които се търсят навред.

    Хиляди лица бе срещнал.

    Но все пак още не можеше да се прилепи към тия люде, между които живееше. Не можеше да нарече голямата чужда земя - своя. На никого от старите мъже-земляци не можеше да рече "татко". Никого от своите връстници не можеше да назове брат.

    Понякога му се струваше, че това не е хубаво.

    Той си казваше:

    "Не е ли и тук земя - като там, като навсякъде? Нямат ли и тукашните люде души и сърца? Та нали много от тях са преселници от нашенско? Ето, те са току-речи забравили мъката: тук им е добре. Защо да не бъде добре и на мене? Трябва да свикна."

    Но у него имаше нещо упорито, желязно - и то не се прегъваше.

    Добре се живееше в новата земя.

    По-добре се живееше там, отколкото в робската страна, отдето бе дошъл мъжът.

    А все пак той тъгуваше по оная далечна страна - отвъд океана, в подножието на планината.

 

    Мъката на толкова години и денонощната работа му бяха помогнали да спастри доста пари, но той не знаеше що да прави с тях.

    От няколко години не беше чул за майка си нищо.

    Жива ли е тя още?

    Писмата отиваха, но отговор нямаше.

    И на други беше писал, ала и те му не отговаряха.

    По ония места вилнееше война след война, разорение след разорение.

    Оная земя беше отсечена от света.

    Кой ще му пише?

    И ето, че един ден се разнесе вест: родният кът бил свободен.

    Мъжът напусна всичко.

    Той се запъти с неколцина свои сънародници към пристанището, отдето мислеше да потегли за далечната родина.

 

    Ще види най-сетне майка си.

    Ще помирише зрелите дюли в градината и ще погали голямото бяло куче, което те гледа като човек в очите и все иска да ти каже нещо.

    Ще целуне почернялата икона, що виси до големия божигробски кръст, под кандилото.

    Ще приседне в пруста до майка си - о, тя е вече съвсем остаряла! - и ще и се похвали, че толокова черни години не са минали нахалос: той се връща богат, а беше тръгнал гол като овчарска тояга.

    Нещо му стискаше и сега гърлото - както става с човека, когото чака голямо щастие.

    Слава Богу!

    Свършили се бяха мъките в чуждата земя.

    Когато видя огромния параход и стълбата, която щеше да го пренесе от сушата, мъжът не можа да сдържи сълзите си.

    Отвъд голямата вода - се начева щастието.

 

    Пътуването не трая дълго.

    Спряха се до някакъв остров, излязоха на сушата - и параходът се върна.

    По-нататък не можело да се отива.

    Трябвало да чакат.

    Мина се ден, минаха се два, изтече неделя.

    Не идваше параход да ги вземе.

    Мина се месец, два се минаха.

    Идваха само рибарски кораби.

    Земляците мъже стояха като на тръни.

    Те бяха тръгнали за своите домове, а се озоваха на заточение.

    Накъде - сега?

    По-добре - да не бяха тръгвали.

 

    Мъжът се разболя.

    Не беше здрав по тия места въздухът. Миришеше на гнил тютюн, на спарено, на блато, на треска.

    И други паднаха болни.

    Тъкмо на Цветница, когато някъде далек, под Пирин, мъже и жени ще да ликуват, - мъжът лежеше в полутъмна, задушна стая, дето имаше наредени много дървени легла, постлани с нацепена тръстика.

    Около него бръмчеха на рояци жълти, досадни мухи. Влечеше се тежкото зловоние на блатата. Самият въздух ставаше на тиня.

    Умираха чужденци - един по един. И ги изнасяха - също един по един.

    На тяхно място внасяха други - сухи, пожълтели, бълнуващи.

    Мъжът лежеше и гледаше към потона с ленив, унесен поглед. Умът му бе затъпял, сякаш са го ударили с чук по тила.

    Той се питаше кои са тия около него.

    Не се питаше вече от колоко време лежи на дъсчения одър.

    Лежеше - и гледаше с мъртви очи.

    От земляците се навърташе край него само един мургав синьоок момък, от село съседно на неговото.

    Другите се бяха изгубили някъде.

    Къде?

    Може би - те бяха изнесени един по един, а на тяхно място лежеха вече чужденци.

 

    Мина се цялата страстна седмица.

    През това време треската почна да досажда на болника.

    Той се сепваше от миг на миг, идваше на себе си, озърташе се наоколо.

    В главата му биеха остри метални чукчета. От гърлото му пълзеше към устата някаква горчилка. А вода му не даваха. Пиеше чай - и горчилката се сгъстяваше.

    Изтекоха седем деня - дни тежки, пълни с мора и задуха, с отровен въздух, с охкания и клетви, които падаха от всички уста.

    Вечерта на Велика събота мъжът поиска да стане, но не можеше.

    Нозете му бяха каменни.

    Снагата му беше каменна.

    Болестта го беше приковала за одъра.

    Дойде момъкът-земляк. Седна до леглото, на ниско столче.

    Късно беше.

    Болните бяха изпозаспали.

    А някои може да бяха и мъртви.

 

    И тогава между мъжа и момъка се начена разговор за онова, що става отвъд океана, отвъд годините на войни и неволя, отвъд черното време, прекарано в чужда земя.

    Ниската стая се преобрази.

    Мъждивите лампи угаснаха.

    Настъпи мрак - и в тъмното заиграха светливи точки.

    Стари жени, пребрадени с нови забрадки, моми и момци в празнична премяна, деца и старци - идеха насам, със запалени свещи в ръце.

    Лицата им бяха съвсем други, когато ги осветяваха свещиците: лица чисти, добри, преобразени, усмихнати празнично.

    А зад тях се издига църквата, отдето още излизат богомолци.

    Нейният кръст сочи към Бога.

 

    Мълчанието се раздра.

    Камбани забиха - много камбани: медни, сребърни, златни.

    Камбани весели, ликуващи, пеещи.

    Камбаните на цялата земя.

    Камбаните на цял свят.

    Камбаните на звездите.

    Бодрост се разнесе от техния звънтеж - и жива радост озари лицата на всички.

 

    Ето и старата му майка: тя иде, както идваше преди години, - с вощеница на ръка - и бърза да запали кандилото с великденски огън, та цяла година да има вкъщи здраве, мир и щастие.

    Тя се спира.

    Вижда сина си.

    - Климе, ти ли си?

    И пада в мъжките му прегръдки.

    А той я гали и целува по челото.

    Майка и син стоят, долепени плътно лице до лице, а над тях бият камбаните - и разнасят чак до върха на Пирин своята света песен.

    О, тия камбани са много!

    Те са хиляди камбани: медни, сребърни, златни.

    Камбани весели, пеещи, ликуващи.

    Камбаните на цялата земя.

    Камбаните на цял свят.

    Камбаните на звездите.

 

    Мъжът бе издъхнал в прегръдките на своя млад приятел.

    В ръцете му намериха малък седефен кръст.            

 

Николай Райнов

 

***

Николай Иванов Райнов е виден български писател, художник, академик.

Николай Райнов е роден в с. Кесарево, Великотърновско на 1 януари 1889 г. в семейството на видния деец за национално освобождение Иван Райнов. Брат е на художника Стоян Райнов, професор по керамика, и баща на видния скулптор Боян Райнов, както и на писателя Богомил Райнов. Завършва Духовната семинария в София (1908). Следва философия в Софийския университет (1911). Участва в Първата световна война като военен кореспондент към 9-та плевенска дивизия, заела участък от отбранителната линия на Южния фронт, известен като Дойрански.

Завършва Държавно художествено-индустриално училище в София (1919).

Пише поезия, белетристика, културологични произведения в областта на историята на изобразителното изкуство, фолклора, етнографията; сътрудничи на периодичния печат; проучва много паметници на културата; публикува редица статии за изкуството и литературата. Предпочита мъдростта на мълчанието пред прибързаните и субективни изявления.

 

Ето какво казва за себе си Николай Райнов в Алманах „Жътва”, 1922 г.:

Учих философия, а свърших декоративно и графично изкуство; решил бях да стана монах, а се ожених; обичах хората, а те ме намразиха; мои врагове са ония, на които съм правил само добро; тридесетгодишен съм, а изглеждам старец; смятах, че мое призвание е четенето, а се принудих да пиша. Най-голяма благодарност дължа на семинарията, дето ме научиха да мисля, да мълча, да почитам, да съзерцавам и да търся нещо по-горно от човека…

Много неволя и бедност изпитах, за което се радвам: наченах от това да диря опора сам в себе си и се не предадох никому. Ходих много низ нашенско, по цяла България, за да изуча езика, срам ме беше, че не си знам езика, а ми трябва да си служа с чужди думи. Ходих и по Изток, от дето пазя пожълтяла тетрадка спомени, които може някога да издам. Търсих следите на загубени духовни движения, срещнах скъпи хора, за които не смея да говоря, видях неща, за които няма и перо. Живях всякак. Много неща учих. Много науки ми трябваха. Износвах ли си впечатленията, давах ги на другите: тъй се появиха една по една книгите ми. В много от тях има изповед: който знае да ги чете, ще ме види какъв съм и какъв съм бил.

Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания. Моля, подкрепете ни.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. С какво Христос е по-лош от Хитлер? 145| 32246 |18.04.2014 . Турски уроци на голо... 79| 18224 |17.04.2014 . Загадката в Поморие и въпросите, на които никой не отговори 53| 15263 |15.04.2014 . Енергийните барони и далаверата с цените на тока 32| 11938 |12.04.2014

КОМЕНТАРИ

Реклама
Реклама
Реклама

БЛОГОВЕ

Ние използваме "бисквитки", за да улесним Вашето сърфиране и да Ви покажем съдържание, което може да Ви заинтересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия

Разбрах