Четвъртък, 15 Ноември 2018, 14:58
Frognews
195| 31638 |12.05.2014

Русофилството – между политическото суеверие и националното предателство

.
Руски войник отнема велосипеда на германка
Приемам думата „русофобство“ като крайно неточна в опитите да опише онази част от българите (сред най-заклетите съм и аз), които са проучили и разбрали една истина от историята на отечеството. А тя е, че няма по-голям злодей в българската история от московското българомразие. „Русофобство“ буквално означава „страх от Русия и руснаците“. Ние такова нямаме.

 

 Но затова пък имаме знание за престъпленията на московците срещу България и българите, които надминават и най-перверзните представи. Обратно, „русофилството“ е относително по-точно в отразяването на онова неестествено състояние, при което лесно преминаваш от поклонничество пред най-големия враг на отечеството си към национално предателство. Това е разбрал дори националният предател Димитър Благоев в определен период от живота си. Ето какво пише той в книгата си „Принос към историята на социализма в България“, издадена през 1906 г.:
„При такива обстоятелства Русия наглед имаше всички шансове да изпълни своя завоевателен план на Балканския Полуостров…

 

Тя побърза да сключимирен договор с Турция, така нареченият Сан-Стефански договор, според който, между другото, Турция признаваше за свободна Сан Стефанска България. Последното бе една доста хитра дипломатическа игра от страна на Русия. Като предвиждаше, че надеждите, които възлагаше върху руско-турската война, ще бъдат осуетени от Берлинския конгрес, от събранието на дипломатите в Берлин, Русия очевидно мислеше да убеди българите още повече в нейните безкористни намерения спрямо България...Идеалът за Сан Стефанска България, тъй тържествено признат от русия чрез Сан Стефанския договор, трябваше, от една страна, да премахне подозренията на българите в частност и на народностите на Балканския полуостров спрумо тайните намерения на руската дипломация и, от друга, - да привърже към нейната политика българите, да увеличи суеверието в масата на българския народ за „освободителната мисия“ на Русия в света. Руският царизъм имаше твърде голяма нужда да поддържа това суеверие...“

 

Дали прочетохте, другарки и другари русофиловъди? Вашият родоначалник го казва: „русофилството е суеверие“. Грубо и, без съмнение, предателско в корена си суеверие. За да не останете с погрешни впечатления ще допълня, че Димитър Благоев пише това в период на внезапно, но кратко проясняване на разсъдъка. Иначе, в по-голямата част от съзнателния си живот той е такъв, какъвто единствено може да бъде небългарският комунист. Бил е национален предател. Ето фактитеза това. Двадесет години преди 1906 г. Благоев застава много настоятелно срещу Съединението на България и твърди, че едно разширено Княжество България ще доведе до укрепване на монархията, което според него е нещо реакционно. Според Благоев, Органическият устав на Източна Румелия  „в множество отношения ни представлява нещо много по-прогресивно.“

 

Но това е нищо в сравнение със следващото заявление на Благоев:„6-й септемврия е дело, направено против интересите на българския народ“. А десетина години след много точните му, но еднократни прозрения за русофилството като политическо суеверие, той дава един от най-отблъскващите примери за националния нихилизъм на неговаат партия като се отказва от българските корени. Димитър Благоев прави това от трибуната на XVII народно събрание, където заявява: „Аз съм родом от Загоричане, обаче аз не съм българин, аз съм славянин“. Както се казва отравянето с покварата на русофилството е единствено въпрос на време. И на съответното стимулиране, разбира се. Москва в това отношение няма никакви задръжки. В полската история на отношенията й с извечния враг от изток има поразителни елементи. За да съкруши съпротивителните й сили, Москва понякога прибягва да подкупване на целия полски Сейм. И допълва това развращаване с налагането в Полша на свръхлиберални политически форми и институционални правила. Сами можете да се убедите какво се случва в Полша след това:

 

„Екатерина подарява за новия полски крал 100 хил. жълтици, а граф Жевуски от името на републиката предава на Панин молбата за приемане на нов закон, който да ограничи злоупотребата с либерум вето. Във връзка с това е въведено ново понятие либерум румпо, което включва възможността един делегат да унищожи Сейма като цяло.

 

Това правило трябва да бъде премахнато. Но трябва да остане правото на либерум вето като право на всеки делегат да отхвърли някое предложение, без това да е свързано с разпускане на Сейма. Жевуски представя новите предложения като израз на желанието на Сеймът да бъде защитен от капризите на отделни негови членове. Поляците не мислят за независимост от съседните държави, а искат да бъде премахната злоупотребата с криворазбраната свобода.“ (Т. Стоилова, „Ябълката на раздора в руско-турските отношения през 60-те години на XVIII век“, Акад. изд. Проф. Марин Дринов, стр. 147) Една от големите загадки в нашата история е защо силно автократичната руска империя, управлявана от завършен символ на патримониалната властова традиция, налага след руско-турската война една хиперлиберална Търновската конституция.

 

Съветски войници се готвят да изнасилят германско момиче

 

Мислил съм доста по въпроса и освен обяснението, че това е коварен подход  към младата българска държава да се действа, както руската империя е подхождала столетия наред с Полша, друго не откривам. Наложената Търновска конституция е гарантирала на московците, че в България никога няма да има единно държавно действие, ерго те ще могат да разцепват центровете на власт когато и колкото си поискат. Така й става. Понякога истинското обяснение за един или друг исторически казу и феномен има съвсем парадоксални измерения. Отварям една скоба – след 10 ноември с Конституцията от 1991 г.на българската съдебна система беше оформен такъв тотално независим статут, че е почти невъзможно един магистрат да бъде сериозно наказан за каквото й да било.

 

На пръв поглед чудесен статут. Но на втори прочит ясно се вижда че така беше бетонирана огромната квота от прокомунистически протежета навсякъде в тази система, които четвърт век не позволиха нито един престъпник от оня режим или пък съвременен крадльо (обикновено свързан с оня режим) да понесе съдебна отговорност. Факт. Ето затова искаме нова Конституция и нова архитектура на публичната власт в България.

Но да се върна към грубото политическо суеверие или казано иначе, към русофилството като висша форма на национално предателство.

 

Откакто Москва анексира Крим и се готви да направи това и с част от Украйна, от тъмните подмоли на несъкрушимата българска глупост се издигнаха съвременните поклонници на източната мечка. Аз ги наричам „местни руснаци“. Някой беше казал, че местните руснаци са особено племе, което прекарва окаяния си животец с ухо, долепено до земята, за да чуе тропота на идващите руски коне и тътенът на руската артилерия. Но да видим какво се случва с „братушките“, когато московските орки пристигнат. Времето е 1877-1878 г. Четем дневника на военния кореспондент Василий Немрович – Данченко, издаден на български за пръв път през 2008 г. Чудна със свидетелствата си книга – препоръчвам я на всеки.

 

Скъпичка е, но познанието изисква сериозни инвестиции. Не става само с плямпане и щракане на пръсти и хвърляне на салфетки във фолкотеките. Та ето какво пише руският военен кореспондент Данченко: „Аз вече няколко пъти споменавах за нагайката. Това беше, така да се каже, джобния речник за разговори с братушките. Тях не ги биеше само тоз, който го мързеше. При това често се случваха твърде тъжни недоразумения. Върви, например, братушка по пътя и насреща му офицер. Без много да му мисли, братушката приближава офицера и му подава ръка, за да изрази симпатията си към руснаците. За това получава удар с нагайката „по главата“. Особено жестоки с българите бяха интендантските, транспортните и парковите господа…Помня как един от тях описваше разправата си в село Вена.
- Аз го налагах, налагах с нагайката, докато ръката ми се умори. По главата, по главата…Даже пръстите ми се вдървиха…

- И защо?

- Как така защо: пристигам, питам има ли слама, - „Няма, братушка“. „Ичмик има?“ – „Няма, братушка“. – И почнах да го налагам.

- А вие какво му предлагахте за това?

- Как ли пък не! За него проливат кръв… -  започна той с патос…“
Нагайката като джобен речник за разговор между орките и „братушките“. Ех, че хубаво казано! Този дневник бих препоръчал да се въведе в програмата по история на българските училища и да се щудира внимателно, защото написаното там е от първа ръка. И не е писано в никакъв случай от „русофоб“, а от руски военен кореспондент. Я да видим какво се случва близо седемдесет години по-късно. На североизточната граница на отечеството отново са орките, този път болшевишките орки. Още по-свирепи, още по-безмилостни и напълно дехуманизирани типове. 


„Войниците от Червената армия не вярват в „индивидуалните връзки“ с немските жени, - пише драматургът Захар Аграненко в своя дневник, който той водел по време на войната в Източна Прусия. - Девет, десет, дванадесет наведнъж - изнасилваха ги колективно…“
Дългите колони от съветски войски, настъпващи в Източна Прусия през януари 1945 г., представлявали необичайна смес от съвременност и средновековие: танкисти в черни кожени шлемове, казаци на дългокосмести коне, към седлата на които било вързано награбеното, автомобили „Додж“ и „Студебейкър“, получени по програмата „заем-наем“, след които следвал втори ешалон, състоящ се от каруци. Разнообразието от въоръжение напълно съответствало на разнообразието от войници, сред които имало много заклети бандити, пияници и изнасилвачи. Ето тези орки нахлуват в отечеството в началото на септември 1944 г. Що за ненормалник трябва да си, за да наречеш това „освобождение“, след като първото, което правят е да започнат да грабят, убиват и изнасилват. На 22 септември 1944 г. Г. Димитров изпраща писмо до Сталин и В. Молотов, в което посочва:

 

„По места има различни случаи на насилие по отношение на местното население на заетите територии от страна на отделни военнослужещи от тиловите части на Червената армия. Например:


а) произволно се изземват от местното население работният добитък, каруци, продукти и друго без знанието на местната власт и без съответното оформяне на документи по изземване на добитък и хранителни продукти;

б) произволно се изземват държавни и граждански частни моторни превозни средства и смазочни масла. Това води до срив на есенната сеитба;

в) някои военнослужещи в пияно състояние нахлуват през нощта в частни домове в градовете и селата, извършват грабежи, а в някои случаи изнасилват жени и убиват мъже. В с. Дивдядово, Шуменско, между другото, е убит и най-старият член на компартията.“

Месец след влизането на съветските орки, започва и чудовищното ограбване на страната ни.Винаги така се случва – „освобождението“ 1878 г. го плащаме с десетки тонове злато. „Освобождението 1944 г. плащаме с … колко мислите? Хайде да видим имали някой, който да си представи какво количество пари, продукти, ресурси и ценности са отмъкнали Съветите от отечеството ни през онези ужасни години 1944-1947 г. Цената на съветската окупация на България е 133 280 719 447 лв. (сто тридесет и три милиарда двеста и осемдесет милиона седемстотин и деветнадесет хиляди и 447 лева). Приходната част на бюджета през онези години е около 40 млрд. лева, т.е. целият приход на държавата през тези три години е отивал за издръжката на орките. Ще си позволя да перефразирам известните думи на националния предател Г. Димитров, казани пред съда в Лайпциг по следния начин:


„Диваци и варвари в България са само комунистите. Но аз ви питам господин председател: в коя страна комунистите не са диваци и варвари?“ Звучи доста по адекватно, нали? Същият въпрос може да се зададе и към съветските орки – в коя страна, където е стъпил техният крак, те не са се държали като диваци и варвари. Обективна представа за нечувания и невиждан грабеж, на който Съветите подлагат България дава сравнението колко струва издръжката на английската мисия към Съюзната контролна комисия в България в България. 8 млн. на месец! Нейната сметка открита в БНБ е крайно оскъдна и ограничена, докато сметката на съветските окупатори, попълвана от българските публични финанси е неограничена и е достигала до над сто пъти по-големи стойност на месец от тази на английската мисия. За това вероятно днес част от българчетата мразят неистово САЩ и Великобритания. И мечтаят за поредна поява на московските орки на северната ни граница.

 

 

Анексията на части от Украйна прави това повече възможно – нима е толкова трудно да се разбере това. Но не, тук ние си имаме „проницателни“ националисти,  истински „овце в овча кожа“, която като свалиш веднага лъсва истинската им порода на „местни руснаци“. Никога не съм успявал да разбера как може да се пишеш националист и в същото време да си най-долна проба русолюбец.

 

Ама какво говоря, то и бранителят на православието в България е от същата порода! Може ли да се снимаш по карантия на млади години, да пишеш стихотворения, че си завършен онанист и днес да цъфнеш като православен воин. После се чудим защо в Троянския манастир всички монаси се оказаха педераси. Но на малкото човече, с онанистки наклонности евролиберастите са му проблем. Имаме си поговорка за това – не вижда гредата в окото си, но вижда сламката в чуждото.

 

Антон Тодоров

Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания. Моля, подкрепете ни.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. JB Press: Украйна е сцена на война между Русия и САЩ 42| 14838 |07.05.2014 . Осман Октай и политическото фентъзи 15| 11398 |27.02.2014 . Ходорковски - тайната целувка между Путин и Меркел 31| 13828 |22.12.2013 . Между Ботев и Фотев 58| 16567 |23.06.2013

КОМЕНТАРИ

Реклама
Реклама
Реклама

БЛОГОВЕ

Ние използваме "бисквитки", за да улесним Вашето сърфиране и да Ви покажем съдържание, което може да Ви заинтересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия

Разбрах