Сряда, 14 Ноември 2018, 05:37
Frognews
83| 63899 |08.09.2012

Тодор Живков и Георги Марков – приключения в два свята

.
Тодор Живков в края на 70-те години
Тодор Живков и Георги Марков. На пръв поглед нищо не ги свързва. Единият партиен функционер, генерален секретар на БКП, държавен ръководител повече от 30 години. Другият - журналист, писател. Приключения в два свята, както би определил съдбите им Арчибалд Кронин.

И все пак нещо ги свързва дори след смъртта. Датата 7 септември. Тодор Живков е роден на 7 септември 1911 г. в село Правец, а Георги Марков е убит на 7 септември 1978 г. в Лондон. Атентатът срещу него не е разкрит и досега. Една от версиите е, че убийството на писателя е поднесено като подарък на Тодор Живков за рождения ден от българските тайни служби. Версия, която никой не е аргументирал вече близо 40 години освен със съвпадението на датите. Факт е обаче и това, че преди да избяга в Англия Георги Марков е сред творците, които Тодор Живков допуска близо до себе си, дори ходят заедно на лов. Това след време не можел да му прости, смятал че Марков го е предал.
Историята все един ден ще се произнесе...

 

Нико Яхиел, работил години наред в кабинета на Тодор Живков

 

Тодор Живков се проявяваше като подозрителен., мнителен и злопа­метен. Може би си беше такъв по природа. Тези негови черти се засилиха с годините. Беше безпощаден и дори коварен, когато преценяваше, че някой застрашава или посяга към неговата власт. Без колебание се разправи с такива дейци като Георги Чанков, Антон Югов, Райко Дамянов, Енчо Стайков, Борис Тасков, Митко Григоров, Начо Папазов, Венелин Коцев, Иван Абаджиев, Борис Велчев, Александър Лилов, Стоян Михайлов, Станко Тодоров, Чудомир Александров и други, които помете по своя път. Не защото не се справяха със своите големи отговорности, а защото преценяваше, че те са (или могат да бъдат) негови съперници, или пък се съмняваше в тяхната лична преданост. Той с никого не делеше мегдан. Помете ги, като приложи богат набор от средства и подходи. Не стигна до физическо унищожение, както беше постъпвал Сталин в подобни случаи. Към повечето прояви великоду­шие, като нареди да бъдат осигурени в материално и битово отношение. Но всички бяха политически дискредитирани.

 

В едно предаване по телевизията в рубриката "Всяка неделя" непосредствено след Голямата промяна, събеседник на водещия Кеворк Кеворкян беше Анжел Вагенщайн - един от най-талантливите българ­ски киносценаристи, участник в антифашистката съпротива, посрещнал 9 септември 1944 г. в затвора със смъртна присъда. Въпреки успеха у нас и в чужбина на филмите по негов сценарий, той беше дълго време пренебрегван от нашите официални институции. Главната причина - ­ критичното му отношение спрямо Живков и личната власт. За своя сценарий на филма "Борис І" Вагенщайн (и други реализатори на филма) беше удостоен - нямаше вече как - с Димитровска награда. Приеха го най-после и за член на Съюза на българските писатели.

 

В политическата борба за установяването и развитието на демокрацията в България той взе много дейно и плодотворно участие. В предаването, за което споменах, разговорът се завъртя критично около Живков. По едно време водещият се опита да уязви своя събеседник: показа му снимки, в които Вагенщайн и творческият колектив, реализирал "Бо­рис І", се оказаха в компанията на... Тодор Живков. Събеседникът много находчиво му отговори: "Живков умееше да ни потребява." Да, действително Живков умееше "да потребява" хората - художествени творци, хора на науката, прославени спортисти, изявени стопански ръководители, изтъкнати производственици...

 

Обичаше да се среща и да се снима с тях и тези снимки ставаха широко известни чрез средствата за масово осведомяване. Успехите и славата на тези хора като че ли рефлектираха и върху него самия. Най-много това негово умение се прояви в областта на политиката. Той съумя "да потреби" Митко Григоров, Станко Тодоров, Александър Лилов и много други, с които с лекота се разделяше, щом преставаха (по една или друга причина) да му бъдат потребни.

 

Не мога да се съглася с представата, която някои се опитват да натрапят: видите ли, извън своите служебни задължения и функции Живков бил много демократичен, добродушен, народен човек, а само като функция на системата - коварен, пресметлив, готов на всичко в името на властта.


Личността не е някаква амалгама, която се проявява коренно различно в зависимост от ролите, които изпълнява. Представа­та за "двойната природа" на личността е невярна, несъстоятелна. Макар че аналогиите са винаги относителни, (а понякога и опасни) ще си позволя една. Ако се приложи например към Сталин разбирането за "двойната природа на личността", би могло основателно да се твърди, че като "функция на системата" той действително е бил безпощаден, извършвал е своите диктаторски престъпления. А когато е общувал добродушно и човечно с такива хора като Максим Горки, Анри Барбюс, Ромен Ролан; когато се е отнасял бащински към Валери Чкалов, щедро е подкрепял крупни съветски учени, дейци на литературата и изкуство­то; когато много благородно отдаде признание на ген. Жуков, като го удостои три пъти със званието "Герой на Съветския съюз" (докато той, Сталин, бе само веднъж носител на същото звание); когато към дъщеря си Светлана изпитваше - макар и по своему, бащински чувства и т.н., тогава се е проявявала тази втора негова "страна" - човечната.

 

Не, личността не е "двойствена" съобразно сферата на проявление. По своята същност личността представлява единно цяло. Като социо­лог ще кажа: тя е цялостна система. Раздвоението на личността, ако е налице, е привидно.

 

Всяка личност играе множество роли. В зависимост от конкретната роля у нея на преден план излизат едни или други качества, черти, проявяват се различни нюанси. Но всички те са външна проява на нейната най-дълбока същност. Как така човек, който по своята най-дълбока същност е човечен, добър, благороден, добродушен, демократичен, изведнъж се превръща в безпощаден, коварен, пресмет­лив, готов на всичко, когато става дума за властта? Не подценявам значението на изменилите се условия, когато си заел вече най-високия пост, като фактор за промяна.

 

Бих могъл да допусна в такъв случай, че Живков е бил поначало добър човек, добродушен, демократичен, човечен и пр., но в процеса на политическото си възмогване логиката на борбата за власт го е заставила да стане безкомпромисен, безпоща­ден, дори коварен към своите най-близки помощници и съратници. А какво става тогава с добротата, добродушието, човечността, демократичността? Остатъци от миналото, грижливо съхранени и проявяващи се във всички други сфери, които не засягат властта? Ако приемем, че те са действително остатъци от миналото, то те вече са разложени, разводнени, удавени в пресметливостта.

 

Техният знаменател е властта. Защото Тодор Живков беше политик до мозъка на костите си и у нeгo, а също за нeгo всичко беше подчинено на политиката, всичко беше подчинено на въпросите на властта.

Затова той нямаше и истински, сърдечни приятели. Остана си самотен. Дори най-близките си хора - Людмила, а по-късно - Владимир, той беше започнал да rи възприема през призмата на политиката. Смятам, че по своята най-дълбока същност Живков беше човек автори­тарен, властен, амбициозен, лукав и коварен. Върху тази именно почва в условията на тоталитаризма той израсна като политически деец. Добродушие, демократичност, доброта - всичко това, доколкото го е имало, е било подтискано и подчинявано на интересите на властта, а често и използвано за същите тези интереси.

 

Георги Марков

 

 

ЕСЕ ЗА УНИЖЕНИЕТО

 

Георги Марков


Човек за човека е брат…

разбра ли бе, гад!

РАДОЙ РАЛИН

 

Спомням си, че в първите години след девети септември един от лозунгите, които най-често украсяваха стените, беше известното възклицание на Максим Горки: „Човек — това звучи гордо!“ Разбира се, никъде не беше обяснено за какъв човек става дума, и по-точно кой е човек и кой не е човек. Впоследствие, в най-ужасните трагични и нечовешки дни, бих казал, на животинската вакханалия на Сталиновите последователи, този лозунг продължаваше да стои на стените като жестока подигравка на съдбата. Или може би като идеал, за който трябваше скъпо да се плати.

 

След нищожната смърт на Йосиф Висарионович беше създадено впечатлението, че нещата започват да се променят и че горкият „човек“ ще бъде изваден от мътилката на партийните и класовите определения и ще бъде поставен на почетния пиедестал. Защото няма нищо по-естествено и по-нормално на този свят от това, човеците да искат човешки отношения, с всички произтичащи човешки права и задължения.

 

И по-нататък българската пропагандна машина изведнъж реши, че мечтата на Максим Горки е осъществена във взаимоотношенията между членовете на „социалистическото общество“. Мнозина знаят добре този малко произволен начин да се твърди нещо, което не е съвсем така и което дори при най-добро желание не може да бъде осъществено с бързината на окус-фокус. Но логиката никога не е била пречка за някои български журналисти, и особено за някои писатели.

 

Като чете човек последните броеве на „Литературен фронт“, вижда, че по страниците на вестника се е разляла такава мармаладена симфония от уважение към човека и от всечовешко щастие, че само остава да си намаже върху филията хляб малко от страниците на вестника за закуска. В един от тия броеве Павел Вежинов на стари години се е разписал поезия, като ги е нанизал ония „къдрокрили, хвърковати и благати думи“, че дори бай Иван Бурин може да му завиди на статията. В нея децата на трудовия народ са представени като балерини на щастието, и изобщо всичко живо у нас се премята във вълните на радостта и красотата и скимти божествени химни за чест и слава на социализма и човека.

 

Малко ми е трудно да си представя как Павел Вежинов е видял тая щастлива оргия — от масите на Клуба на журналистите не се вижда нищо навън, защото са спуснати плътни завеси. Но което е още по-удобно, и отвън не се вижда нищо навътре, иначе все някой писател би се задавил под погледа на минувачите.

 

Като чета всичко това, паметта ми, може би отмъстителна и зла, внезапно ми поднася картини от съвсем прясното минало, вчера или завчера, ако щете. Картини, които художникът на „Литературен фронт“ може да приложи като илюстрация на мармаладеното съдържание на вестника. Дали наистина човек звучи гордо днес в България? Дали наистина нещата са се променили?

 

Ако отидем в паспортния отдел, който се помещава в най-отвратителното здание, което град София има, край Лъвовия мост, ще видим тълпа от хора, която чака в нервно напрежение, и в тишината гласовете на чиновничките, категорични и понякога доста груби: „Отказва ви се!“ — Но, защо — изплаква някоя злощастна майка. „Не знам, другарко, следващият! Вашите документи ги няма още, ще чакате!…“

 

Косата ми настръхва, като си помисля за униженията, които всеки обикновен български гражданин е претърпял от този институт, и иглените уши, през които трябва да мине, за да се добере до заветния паспорт, та да иде в Македония, за да види братовчед си. Ами диренето на връзки? Всеизвестно е, че в България днес не можеш и да умреш без връзки. Чел съм не един и два хубави разказа от наши писатели за жестокото унижение, на което честни и чудесни хора се подлагат, за да получат по-добра работа, за да се защитят от някаква несправедливост или въобще, за да имат правото на това, което по право им принадлежи. Или да вземем кореспонденцията с чужбина. Колко подправени, изкуствени са писмата, които се пишат, защото всеки знае, че светостта на личната кореспонденция ще бъде осквернена от нечии бдителни очи, които Бог знае какво ще решат.

 

Но ще каже някой, че чужбината не е най-важната. Може и да не е. Тогава нека попитам Павел Вежинов дали той искрено вярва в това, което е написал? Защото всеки, който го познава, знае, че той и да иска, не може да повярва. А защо той не може да си каже онова, което мисли, и онова, което в интимен кръг често е казвал? Защо всички като него, и не като него, не могат да кажат това, което мислят? Защо в мозъка на всекиго е изградена самозащитна компютърна система, която действува понякога с неумолима точност? Не звучи ли жестоко признанието на един виден наш писател, че всички ние сме станали цензори на самите нас си? Що за щастие е невъзможността да се изразиш като човек, а що остава като личност? Изглежда, че трябва кураж и може би след куража „човек“ наистина да зазвучи гордо.

 

Но кураж няма и страхът, страхопъзльовщината и безпощадният конформизъм отново ни отдалечават от човека, за да ни приближат към маймуната. Далеч съм от мисълта, че унижението — което всеки, включително Павел Вежинов изпитва — може да бъде някакъв сорт патологично удовлетворение, на което човек доброволно се подлага, за да се самонакаже. На колко събрания на Съюза на писателите или на Съюза на журналистите са се чули конкретни, откровени, несъобразени мисли. Като изключим доблестното поведение на една много малка група писатели (която си получи и наказанието), всичко друго дава своя глас във всеобщия хор на унижението.

 

Но може би едно от най-унизителните неща е привилегията. Почти не познавам гражданин, който да не се е чувствувал лично оскърбен и засегнат от цялата тази буржоазна трагикомедия на привилегированите другари. А аз си мисля, че това е и най-унизителното петно на всички революционни мечти, най-отвратителното унижение с паметта на герои — идеалисти, което шепа лакоми властници налагат под закрилата на „диктатурата на пролетариата“. Наистина, нашият народ притежава изключително развито чувство за справедливост и тоя народ не може да преглътне лесно унижението на привилегията.

 

Спомням си, когато преди няколко години Боян Българанов купи на двете си синчета две изключително скъпи западни коли и как тия мили герои се разхождаха с колите си по тротоарите, пръскайки хората като пилци, и това под немите погледи на автомобилните контрольори. Или да отидем на онова, което привилегията създава при конкурирането за каквото и да е, огромното оскърбление, на което е подложено всяко съзнаващо човешко същество. Българските вестници и радио проляха реки от сълзи за правата на американските негри. А какво да кажем за българските негри? За ония нещастници, които са се родили без партийната индулгенция на привилегията?

 

Всеки знае колко млади хора са били съкрушени и впоследствие покварени от дяволския акт на привилегията. Или да отидем в някоя спокойна вечер на Слънчев бряг, или на Златните пясъци, когато внезапно багажът ви от хотела се изхвърля, защото били пристигнали западни гости, които плащали твърда валута. Имаше времена, в които отмъстителни шегобийци бяха написали край комплексите „Забранено за кучета и за българи“. Защото тия красиви сгради се бяха превърнали в един от най-неприятните източници на унижение за цял народ. И пак там, във великолепния дом на

 

Съюза на писателите, се разигра и друга подобна трагикомедия. Не веднъж и дваж видни държавни и партийни ръководители идваха на гости на писателите. Бих искал да можеше една филмова камера да филмира това зрелище от пречупени гърбове, от ухилени, подмазващи се лица, от купища ласкателни глупости, та чак на първия секретар Тодор Живков му стана неудобно. Що за достойнство, що за поведение е това на духовните водачи на народа ни? Не е ли странно родството между тях и Ботев, Каравелов и Пенчо Славейков?

 

Не бих искал да продължа повече. Всеки слушател знае тия работи по-добре от мене, те са действителната трагедия на цял един свят, който сякаш наистина е наказан да изстрада своето човешко призвание. Хич не ме блазни мисълта, че един ден по улиците щяло да потече материално благоденствие и че във всеки дом щяло да има цветна телевизия, когато животът е обезцветен дори по отношение на кръвното си съдържание. И когато красивата фраза на Максим Горки е превърната в паметник-чучело на човешкото унижение.

Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания. Моля, подкрепете ни.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. Трябва ли да съществува Румелия? 29| 31553 |06.09.2012 . Медийна игра на тронове 27| 32145 |04.09.2012 . Народът: АЕЦ „Белене” да я плаща БСП! 69| 36457 |31.08.2012 . Игра на жмичка! 96| 33729 |26.08.2012

КОМЕНТАРИ

Реклама
Реклама
Реклама

БЛОГОВЕ

Ние използваме "бисквитки", за да улесним Вашето сърфиране и да Ви покажем съдържание, което може да Ви заинтересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия

Разбрах