Сряда, 26 Септември 2018, 06:16
Frognews
0| 4950 |01.05.2007

Адвокат Хари Хараламбиев: СПИН-процесът ще приключи, когато българките бъдат изтъргувани

.
Хари Хараламбиев е роден в Перник. Адвокат е в Пазарджик повече от 20 години. Определя себе си като общителен самотник. Автор на 4 книги. Бил е защитник на Ерджан Рашид-Роко, Георги Калоянчев, полицаите, които убиха възрастен мъж, докато береше гъби над Ракитово. От 3 години е адвокат на медиците ни в Либия.

Интервю на Николай Горанов

 
- Адвокат Хараламбиев, СПИН-процесът делото на живота Ви ли е?

- В една или друга степен всяко едно дело е част от адвокатската ми
участ и съдба. Този процес в Либия не се различава от другите, но е с
особена характерология - заразени са 400 либийски деца, обвинени са
българки. И тъй като познавам делото, мога да кажа, че те са невинни.
Само че пътят до истината в този процес е твърде сложен и дълъг.
Предстои сериозна битка с либийското правосъдие. Дали е делото на моя
живот? То е част от адвокатската ми участ и съдба.

- Какво е виждането Ви за процеса генерално? Защо точно те, защо точно това обвинение, каква е целта?

- На либийското общество му бяха необходими грешници, които да изкупят
чуждата вина. Както е известно, Либия е била дълги години в
икономическа изолация, икономически е западнала, макар че е богата
петролна държава. Едва сега се съживява след вдигането на ембаргото.
Как и по какъв начин са заразени децата, това аз не мога да кажа. Но
твърдя с убеденост, познавайки доказателствата по делото, че българките
са невинни. Кой знае защо, в мен битува една мисъл: тъй като ние сме
бедни хора, беден народ, като че ли никой не можа да помогне в точното
време и на точното място на българките. Освен тях, имаше обвинени
филипинки, полякини, унгарки - всички те бяха навреме евакуирани от
Либия, само българките останаха. Коя е причината - не мога да кажа. Но
да се обвинява държавата като цяло и политиците поотделно - мисля, че
не е правилно.

- А кой носи отговорност тогава?

- Нека да приключи процесът и тогава вероятно ще се установи дълбоката и цялата истина по този процес.

- Няма ли да е късно?

- Аз съм убеден, че, рано или късно, българките ще се завърнат, макар
че засега положението е твърде тежко, твърде, твърде тежко.

- Вие вече 3 години сте адвокат на медиците ни и сте се срещали много пъти с тях. Какви са тези хора? Как успяват да издържат?

- Всеки един човек носи своята вселена и своя душевен мир. Всяка от сестрите
поотделно е строго индивидуална, родена от конкретни родители с
определени идеи. Аз ги определям по следния начин: Кристияна Вълчева е
несъмнената лидерка сред тях, може би и физически най-симпатичната.
Най-оптимистичната е Валя Червеняшка, а пък моята съгражданка Валентина
Сирополу е жена, която непрекъснато задава едни и същи въпроси - умни,
деликатни понякога, и следи дали правилно си й отговорил по един и същи
начин. Най-подтиснатата е Нася Ненова, може би защото тя е била
принудена да признае вина, каквато не съществува. На всичко отгоре тя е
изключително чувствителен и раним човек. Най-встрани стояща е Снежана
Димитрова. Случи се така, че с нея най-много разговаряме. Тази жена има
несъмнена интелигентност, но тя не личи, понеже е дискретна. Аз обаче
съм я почувствал.
Сестрите на този етап са твърде подтиснати, депресирани са и се разкъсват от
надеждата и отчаянието. Струва ми се обаче, че все още не ги е напуснал
нагонът за живот. Те воюват за своята си правда и за живота си и нито
една от тях не ми е казала, че просто ще се сбогуват с живота. В
тази насока мога да кажа, че са оптимисти.
Доктор Георгиев разказа пред мен цялата си одисея и рано или късно аз
ще напиша нещо по тоя повод. Той обаче вече е на свобода и всичките му
усилия са насочени към това да бъде в помощ на съпругата си и на
останалите медицински сестри, които по чисто човешки, нарича
момичетата. Всеки четвъртък той е при тях, окуражава ги, носи им
продукти, той е трансмисията между затвора и свободния свят.

- Ще има ли сделка?

- Този въпрос може да се зададе на политиците, те ще решат дали да
влязат в преговори с Джамахирията или не. Но като че ли в края на
краищата този процес може да се разреши, след като бъдат изтъргувани
българките. Това е груб израз, но е точен.

- Помагат ли с нещо организираните кампании в защита на медиците ни?

- По мое мнение либийската общественост е индифирентна към проявите,
които се организират в България. Те по-скоро вдъхват кураж на нашите
медицински сестри, които следят абсолютно всичко, което се прави в
България за тях. Неведнъж съм казвал, че Триполи стои далече от Бенгази
не само географски, но и духовно. Пострадалите семейства са в Бенгази,
там ври и кипи, там е епицентърът на събитията. Триполи е сдържан град
в своите чувства към този процес. Нерядко съм обяснявал на вече мои
приятели за какво съм в Либия, кой съм и те добронамерено ме посрещат,
убедени, че българките са невинни. И дори винаги са ми пожелавали успех
в предстоящия процес.

- Джума Мишри по думите Ви е "един класически палач". Какво видяхте в очите му?

- Повече от 40 години работя с хора. Пред мен са се явявали добри и
лоши, зли и отмъстителни, случайно попаднали в лапите на Темида. Човек
като Джума Мишри не съм срещал в живота си до тоя момент. Той излъчва
лоша енергия, самата му физиономия е на перфиден човек. При последното
заседание на 25 февруари т.г. той беше смирен до един период. Когато
заседанието приключи, с гневен, почти истеричен глас, размаха либийски
вестник и започна да каканиже как съпругата му се е отказала от него,
как децата му се срамуват от него и не искат да ходят на училище
затова, че бил опозорен. Но когато сестрите имаха среща с него, усетих,
че бяха изпълнени с ненавист. За първи път ги видях, обладани от
недобро отношение, озлобени. Като изля тирадата си след последното
заседание, напускайки съдебната зала, усмихнат, започна да се ръкува с
хора от своята кохорта, снимаше се, даваше интервюта на Би Би Си, Ал
Джазира и Ройтерс. Един класически палач, който всъщност е ръководел
цялата група мъчители, когато нашите медици са били подложени на
неистови мъчения.

- Останахте в началото на февруари по-дълго в Либия заради
психологическия комфорт на сестрите. Те ли Ви помолиха, как ги
успокоявате, как общувате с тях?

- Не само аз, но и колегите ми Пламен Ялнъзов и Георги Гатев, винаги, когато се
осъществи свиждане с медицинските сестри, се стремим да облекчим
положението им от чисто психологическа гледна точка. Ние не им чертаем розови пътища и не ги заблуждаваме. Те притежават във висока степен
интелигентност, за да са наясно със съдбата и участта си. Разговаряме
чисто човешки. Веднъж на Кристияна Вълчева казах, че бих бил един от
най-щастливите хора, ако ми се отдаде случай да ги посрещна на
аерогарата. Тя ми каза, че рано или късно, ще излязат на свобода,
въпросът е кога. Питаме ги как се чувстват, близките им интересуват ли
се от тях, какви нужди имат. Обясняваме им как ще изградим своята
защита пред Върховния касационен съд. Те усещат, че ние сме се врекли в
това дело и другояче не може и да бъде. Защото винаги съм твърдял, че
моралът е ценност от висш порядък. Да участваш в този процес е част от
големия морал. Много пъти са ме питали какви са нашите хонорари, дори
някои циници ги пресмятат в колосални цифри. Мога да кажа, че ние
тримата български адвокати не получаваме хонорари. Така сме
пожелали и нашата воля беше уважена.

- Налага ли се промяна в поведението на защитата? Адвокат Шейтанов ще се присъедини ли към вас?

- Мисля че процесуалното поведение на защитниците, в това число и на
Осман Бизанти, не е необходимо да се променя. Аз съм участвал само във
Върховния касационен съд, когато бяха отменени смъртните присъди. След
това, по обективни причини, не можах да участвам пред Апелативния съд в
Триполи. Поведението на всеки един от нас е съобразно изискванията на
процесуалния кодекс на Либия. Сдържани сме, но когато трябва, сме
настъпателни. Промяна в процесуалното ни поведение не трябва да има. Що
се отнася до Шейтанов, аз се запознах с него няколко дни преди
заминаването ми в Триполи. Казах му, че с Гатев сме готови да го
приемем в нашия екип и е добре дошъл. Но той ми обясни, че имал
намерение да помага на сестрите от България и изрази опасение, че ако
се появи в Триполи, може и да се получат някои провокации по отношение
на неговата личност. Усетих, че няма нагласата да пътува в Либия. Това
казах на двете медицински сестри, които бяха издали изрично пълномощно
за него - Нася Ненова и Валя Червеняшка. Обясних им как стоят нещата и
те са наясно, че проблемът "Шейтанов" не съществува оттук насетне.

- Какво толкова го притеснява, ако отиде в Либия, какво може да се случи?

- Не мога да кажа, той най-добре си знае. Неговата заслуга е, че пръв
оповести насилията, упражнявани върху медицинските ни сестри. Изрече го
високо и безапелационно пред Апелативния съд на Бенгази. Но аз му
казах, че направи една грешка - критикуваше в една или друга степен
либийското правосъдие. Това от чисто юридическа гледна точка е
недопустимо.

- Българите по принцип трудно работят в екип. Вие, защитниците на нашите медици, сякаш нямате този проблем?

- Би било лицемерие ако кажа, че всичко при нас е "леге артис" - по
правилата на изкуството. Често пъти влизаме в спорове помежду си и това
е добре, защото всеки излага своята гледна точка и в крайна сметка
стигаме до единогласие. Другояче не може и да бъде в този процес. Но за
щастие ние опровергахме твърдението за така наречената "българска
работа". Защото манталитетът на българина лъсва тогава, когато
напусне пределите на своята родина. Ние успяхме да съхраним най-доброто
от българското - да сме единни, да си помагаме и най-вече да не си завиждаме.

- Скептичен сте за досъдебното производство у нас срещу мъчителите на
сестрите ни и д-р Георгиев. Защо и каква е според Вас правилната
реакция?

- За да не съм скептичен, аз трябва да живея с илюзии. Отдавна съм се
сбогувал с тях. Скептичен съм, защото, ако съдът в Триполи навлезе в
сърцевината на казуса, ще стигне до един извод - че не подсъдимите
трябва да бъдат такива в този процес, а Джума Мишри. Затова казвам, че
процесът е парадоксален, защото мъчителят съди своите жертви. Ако съдът
оправдае медицинските сестри, това означава да се приеме, че
самопризнанията на д-р Ашраф и Нася Ненова са резултат на нечовешки
мъчения. Което не може да не изиграе роля върху основния процес, който
предстои да се разгледа от Върховния касационен съд на Джамахирията.
Затова аз мисля, че те ще бъдат признати за виновни. Такъв е техният
жребий, такава е тяхната участ. Но рано или късно, истината ще излезе
наяве, убеден съм в това.

- В един от фрагментите в книгата си "Вътрешно око" разказвате случай
за пострадали при катастрофа у нас англичанини и какви невероятни грижи е положило английското посолство за тях. И допълвате, че по разказите на българи, работещи в Либия, нашето посолство е било недостъпно за тях преди 20 години. Явно случаят с медиците ни е естествен развой на тази ситуация. Как е положението сега?

- Покрай всичко останало, този процес ми позволи да се докосна и до
един бастион, наречен посолство. Аз пак ще кажа, че Англия е велика,
защото обича своите поданици и те я обичат. Нещата много са се изменили
от 1998 г. Вече познавам много добре предишния посланик г-н Здравко
Велев и сегашния Александър Олшевски. Те покриват представата ми за
истински дипломати. Всецяло са се принесли в услуга на медицинските
сестри. Нашето посолство в Либия няма в момента други ангажименти,
освен делото. Всеки четвъртък на нашите сестри се носят
качествени продукти, всички техни желания се изпълняват безприкословно.
Сградата на посолството вече не е непристъпен бастион, тъкмо обратното.
Всеки може спокойно да влезе, да поиска нещо, да попита и да му се
отговори по най-дипломатичния и най-човешки начин.

- Защо станахте адвокат след 14 години работа като следовател в
прокуратурата? Да обвиняваш не е ли по-лесно от това да защитаваш?

- Аз почти съм забравил, че съм работил като следовател в прокуратурата,
но това беше един светъл период от моя живот, може би защото съм бил
млад. И тогава съм се пазил от изкушенията, от това да не се обвини
някой несправедливо. Сега, като оценявам от позицията на времето, мога
да кажа, че съм бил грешен следовател. Защото и аз съм страдал от
заблуди, може би съм водил досъдебни производства срещу невинни хора,
но куражът е да признаеш, че си сгрешил. И сигурно някъде съм сгрешил.
Адвокатската професия е далеч по-трудна и по-сложна от следователската,
защото иска много по-богати знания, по-богата култура, жив и
емоционално обагрен език. Да умееш да пледираш, това е истинско
изкуство. Твърде дълго съм се упражнявал, за да мога да пледирам
що-годе прилично. Велика е адвокатската професия, много я обичам, много
ми даде, но и аз й дадох много. Та аз нямам личен живот. Отказах се от
пиенето и от всички земни благини.

- Върховните съдии не Ви питат за името, Вие покорихте върха. Как е там - уютно, самотно?

- О-о, аз винаги съм твърдял, че има далеч по-умни, по-знаещи и
по-можещи от мен адвокати. Но съм казвал и нещо друго, което е
абсолютно неопровержимо. Мен, ако съм популярен, ме направихте такъв
вие, журналистите. Аз имам чувството за ирония и себеирония и твърдя,
че напоследък много се разприказвах, а това не е добре.
Моят стремеж е бил винаги да направя впечатление във Върховния съд. И си
спомням първите ми стъпки, когато един великолепен съдия, вече нежив, Христо Павлов, ме погледна дружелюбно сред множеството мастити и известни
адвокати, и ми каза: "И Вие колега в мелето, нали?" Почувствах се
неловко и отвърнах: "Ами и аз имам диплом за завършено висше юпридическо
образование." "Е, добре, желая Ви успех". Не е било никак лесно, докато
най-накрая ме запомниха - за добро или лошо.

- Защо Ваши колеги и журналисти се обръщат към Вас просто с "Хари"? С
какво ги предразполагате да се усмихват веднага, щом Ви видят?

- Може би защото аз съм съвсем естествен човек, син на миньор, на
прекрасни, за съжаление, неживи родители, дълбоко религиозни, които са
ме учили да обичам хората и да не се взимам насериозно. Аз съм
общителен човек. Не мога да живея без две неща - без книги и без
приятели.

- Вие сте автор на 4 книги. Литературният критик Никола Иванов Ви нарича "голям адвокат, отличен полемист и публицист". Кога почувствахте нуждата да споделяте мислите и изживяванията си? Какво пишете сега?

- Аз имам усет към литературата от юношеските си години. Бях един от
най-изявените ученици по литература и най-тъпият по математика. Минавах по милост от клас в клас и моите умни съученици ми решаваха класните. И досега се затруднявам от прости аритметични действия. Но не може да бъдеш
едновременно и добър литератор, и добър математик. Чел съм някои
биографични страници за Пенчо Славейков, според мен, все още незаел
достойното си място в българската литература. Той също е бил отчайващо
слаб ученик по математика. Е, аз не се родея с Пенчо Славейков, но го
давам като пример. Мислил съм дълго време, че човек трябва да остави
нещо, някаква следа след себе си. Когато реших да публикувам част от
пледоариите си, не съм страдал от манията, че казвам проникновени неща,
но си мислех, че все нещо трябва да оставя. И така, лека-полека, събрах
всичко от по-интересните си дела в едно скромно томче, което, за мое
щастие, вече не може да се намери в книжарниците. Не пиша нищо в момента. Аз не съм талантлив литератор, за да мога да имам литературни планове. Каквото можах - написах и казах.

- Казвате, че "добрите думи и събудената надежда са две от най-красивите
неща, които понякога ме навестяват. Убеден съм, че само чрез думите, на
които сме поданици, защото ни изграждат, може да струи духовна висота и
благородство". Чрез думите Вие спасявате, убеждавате, наказвате. Те все още ли са толкова силни, колкото преди?

- Аз мисля, че думите са велико нещо. Те ни изграждат, трябва да
ги обичаме. Някъде бях прочел, че поезията означава думи, които се
обичат, и се ражда чудото поетична реч. Тогава, когато изричаме думи,
които се обичат, те не могат да не повлияят и върху комуникацията между
хората. Добрите думи са за предпочитане пред злостните. Вторите не ги
обичам.

- Почитател сте на изобразителното изкуство. Вие самият рисувате ли?

- Не. Аз имам големи приятели сред художниците, които са най-суетната
част от интелектуалците, благодарение на умението ми да преодолявам
пречките между хората. Трябва да им говориш, сякаш са недостъпни и
суетни жени, докато склонят да ти дадат някоя и друга картина. Това е
част от тяхната игра, но аз я разбирам - тя е твърде интересна. Вълчан
Петров и Васил Стоев са ми подарили по една картина, всички други
съм си ги купил

Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания. Моля, подкрепете ни.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. Арман Бабикян: Управляващите ни пеят песнички за борба с корупцията, карат и децата 2| 2434 |25.09.2018 . Пребити от полицията баща и син: Животът ни се преобърна, смачкани сме 7| 10307 |21.09.2018 . Валери Григоров: Безхаберието на институциите ни води към поредната национална катастрофа 7| 5820 |18.09.2018 . Иванчева и Петрова от ареста: Никога няма да се съгласим на споразумение 8| 5280 |17.09.2018

КОМЕНТАРИ

Реклама
Реклама
Реклама

БЛОГОВЕ

Ние използваме "бисквитки", за да улесним Вашето сърфиране и да Ви покажем съдържание, което може да Ви заинтересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия

Разбрах