Четвъртък, 15 Ноември 2018, 00:02
Frognews
6| 6877 |23.05.2009

П. Бакърджиев: Крастава ли е всъщност краставата жаба?

.
Жабата е естествен символ на националната ни идентичност. Тя отлично знае къде й е гьола, енергично реагира когато види, че подковават вола и има голяма уста, казва един от най–големите български колекционери на жаби–сувенири.


Д–р Петър Бакърджиев е архитект, пътешественик, писател, колекционер... Потърсихме го заради допирните ни точки – любопитство и любов към жабите.

интервю на Ана Кочева

– Кога и как се събуди интересът ви към колекционерство и защо точно жаби?


– Жабата от години е обект на интереса ми като естествен символ на националната ни идентичност. Тя отлично знае къде й е гьола (поне на думи), енергично реагира когато види, че подковават вола и ...а, да – има голяма уста. Освен това... хванахте ли се? Винаги става.  Всъщност, моята колекция възникна съвсем случайно. Първата си жаба купих от магазин, просто защото ми хареса. Излъчваше едно такова нагло безгрижие и малко го докарваше на махморлук. Кръстихме я Коки и в нея се изповлюбваха всичките ми приятели. Умирахме си да я обличаме в разни боклуци – парцалени плащове, хавайски полички и тем подобни, винаги сядаше редом с нас на масата. Дори накипрена с дантелено було се мъдреше отпред на колата с която ме ожениха – тогава кой знае защо всички идиоти слагаха кукли върху сватбените си коли. Втората жабка – гумена примамка за въдица – ми донесе моя дружка. Подарък от братска Румъния. Тя пък обичаше да се мъдри на дъното на чашата ми с водка. Когато се появи третата кекерица – руска пластмасова, с подвижни крака (любимата и поза беше права с виновно разперени ръце) внезапно разбрах, че вече съм собственик на мъничка колекция. И така – днес този с платнена жаба от Унгария, утре онзи с препарирана жаба-бик от Куба... Жабите плъпнаха по стената на хола (оплетох им специална мрежа от канап, за да ги закачам), тогава живеех на партера, и хората, които минаваха покрай прозорците наричаха дома ми “замъка на жабаря”. Пластмасови, дървени, текстилни, тенекиени, захарни, парафинови, плетени, скачащи с пружина, ходещи, летящи... (лъжа). Бях изрязал от велпапе огромна шарнирна двуметрова жаба с китара видяна в някаква анимация, и жена ми едва не ме изгони, като разбра, че за големите прозрачни зелени копчета, които съединяваха ставите съм изхарчил половината си заплата...

– Коя е най-ценната сред вашите жаби?

– Знам ли, може би Чими. Защото ми е дар от особено скъм приятел, който ни напусна без време – скулпторът от Старозагорския куклен театър Емил Иванов. Тогава се играеше пиесата на Борис Априлов за жабока Чимиджимичамиджоми и моята гиздосия се появяваше едва на финала, изхвърлена от специалнапружина. Когато пиесата падна оревах орталъка пред тогавашния дуректор на театъра Васил Апостолов, с който също бяхме близки – не можело, водела се някъде, ами ако някой ден...и т.н. След месец случайно споменах за това пред Емо, и той – почакай ме пет минути... и готово.
Обичах също и Илонка – унгарска жаба, с очила и подвижни крака. От устата и се проточваше конец, на края на който е вързана розова ларвичка със симпатична муцунка. Илонка ляга във водата и когато пуснеш ларвичката вътре затраква пружинка, краката се движат, конецът се скъсява, и хоп – устата се отваря за миг, ларвата изчезва и жабището застива с толкова доволна и недоумяваща физиономия, че всички наоколо се попикавахме от смях.


– С коя се сдобихте най-трудно и коя е най-скъпата?

– Трудно се снабдявах с всички унгарски жаби. На унгарски жаба се произнася като нещо средно между “бейка” и “бейко”, аз така и не научих да го произнасям правилно и бейках с часове пред втрещените продавачки в Будапеща, без да вдянат какво точно искам. Тогава започвах да пуля очи, да квакам и да изобрязявам плавателни движения. Веднъж дори легнах на пода, за да онагледя демонстрацията с ръце и крака, продавачката изведнъж засия, показа ми, че е разбрала всичко, като от своя страна си послужи с електрическата крушка, изчезна в склада и се завърна след четвърт час с чифт плавници...
Най-големи трудности обаче е изпитал моя приятел и кум Павлин. През цялата си командировка в Кувейт не намерил нито една жаба, та накрая се сетил, че преводачът му се казва Джабар... “Чудех се, дали да не му предложа...”

– Имайки предвид, че в източната митология жабата олицетворява богатство и мъдрост, научиха ли ви на нещо вашите жаби?

– Ако се съди по резултатите, не са ме научили нито на богатство, нито на мъдрост. Когато колекцията ми живееше собствен живот (осемдесетте години) тя беше символ на този слънчев период, когато децата ми бяха деца, приятелите ми – неизброими, а домът ми – храм с широко отворени врати. Когато след десет години се преместих в друго жилище жабите мирно се наредиха в няколко кашона, уж само за пренасянето. Там живеят и до днес, ако не броим днешната изложба. И ако не аз, поне те научиха, че след блясъка на прожекторите неумолимо следват кашоните.

– Освен колекционер, вие сте и пътешественик (а най-вероятно двете вървят ръка за ръка), коя е най-екзотичната дестинация, която сте покорили?

– Изкушавам се да отговоря на този въпрос с финала на един анекдот, но май доброто ми възпитание този път ще победи. Ами знам ли? По принцип недолюбвам утъпканите пътища и големите градове. Ох много е трудно... Мое би все пак едномесечното пътешествие от Найроби до Йоханесбург – с камион, раница и палатка, саваната от край до край... Не искам да подценявам джунглите и вулканите на Гватемала, острите зъбери в Боливийските каньони или мъгливите брегове на Меконг в Лаос. Каменните многолики гиганти в Ангкор, Раджастанските замъци... Но повярвайте ми – има огромно значение дали ги гледаш през стъклото на автобуса и след това се прибираш в петзвездния хотел, или газиш в калта с раница на гърба, а през нощта чуваш лъвския рев и кикотенето на хиената на петдесет метра от палатката. Или да паднеш от рафта в клокочещия ад на бързеите на Замбези...

– Има два вида пътешественици: туристи, които се интересуват от забележителности и по-екстремен тип, които се увличат от приключенията. От кой тип сте Вие?

– Дали пък да не се засегна от този въпрос? Всъщност тя и думата “забележителност” е една такава... Всички казват, че Нова Зенландия е много красива, но аз няма да отида там, защото ми го няма витаминчето – особеното нещо, което от години съм мечтал да видя. Арената на любимите ми герои от още по-любимото ми юношество. Следите от могъщите изумителни цивилизации на инки и маи, на кхмери и явайци... Повярвайте ми, ако хората, които гласуваха за новите чудеса на света бяха видели и гватемалския Тикал, и явайския Борободур и камбоджанския Байон, и индийските Каджурахо и Мадураи окончателната листа щеше да изглежда другояче. Това са забележителностите, които аз забелязвам. А приключението ти е гарантирано, ако заобиколиш уютната турагенция, ако пътуваш с местния масов транспорт, омешан с възрастни индианки с бебета на гърба и кокошки в кошниците, ако спиш в ками, стопанисван от хора, отдавна забравили от кой континент са дошли преди десет години. Знам, че не всички мислят така, но именно затова хубавото пътешествие не е линия, която свързва една точка от пространството с друга, а линия която свързва света, който ни заобикаля със света, който искаме да ни заобикаля.



– Изкушен сте и от писането, какви сюжети предпочитате?

– Въпреки, че минавам за човек с въображение с изненада констатирах, с изненада открих, че съм писател от рип “non fiction”. Всичките ми книги са отражение на действителни събития. Болшинството от тях са пътеписи, въпреки че по-скоро приличат на приключенски романи. Пък донякъде и на хумористични. Това са : “Двайсет хиляди левги без вода” – за Южна Америка, “Рикша под дъжда” за Индия, “Върху змийската кожа на пътя лежа” за Югоизточна Азия, “Хуракан” за Северна и Централна Америка и “Д-р Линвингстън, предполагам?” за Африка. Любимата ми книга обаче не е пътепис, а по скоро времепис – хроника за лъчезарното детство. Нарича се “Хардал” и в момента проливам пот над продължението й.

– Възможно ли е жабата да се превърне в главен герой на някоя от следващите ви книги и как бихте си представили подобен сюжет?

– Опазил ме Господ. Именно благодарение на литературата това симпатично животинче е толкова демонизирано и незаслужено обиждано. Крастава ли е всъщност краставата жаба? Ами погледнете библиотеките си! “Проклятието на жабата”, “Жабите” на Аристофан, отвратителният отровител от “Парфюмът” на Зюскинд се нарича Грануи (жаба на френски език) Какво повече искате? Сигурен съм, че всичко това е започнало от жабата – принцеса. След дългогодишния си брак с принца тя е била толкова намразена, че той прехвърлил голяма част от негативите й върху полуфабриката, целуван някога от него.

– Тъй като по професия сте архитект, харесвате ли съвременните български градове, имат ли собствен облик и каква е вашата представа за "идеалното" място за живеене?

– Преди години, героят на един български филм, архитект по професия, казваше: “проектирам нови къщи, които да изглеждат като стари” Или нещо от този род. И при мен е горе долу така. Обичам градовете, които са запазили себе си през годините. Градовете, притежаващи зони наричани “старият град”. По принцип смятам за оптимална човешка среда двуетажната къща. Съизмерима с човешкия мащаб и с околната среда. В зелена рамка. Независимо дали е в Тетевен или в Йоханесбург. Мегаполисите ме отвръщават, а това в което превръщаме черноморието е престъпление пред потомците ни. Голямата ми мечта е да доживея деня, в който ще съборят Слънчев бряг, за да върнат брега на морето – ще се кача на височината от север и ще свиря на арфа, като Нерон над горящия Рим. Арфа вече ми обещаха.

– Любимият Ви град?

– Антигуа – старата столица на Гватемала. Често пишат, че е изотавена след разрушаване от земетресение. Не им вярвайте! Едно – двуетажен град, сияещ във всички цветове на дъгата, с каменни калдаръмчета, вечно цъфтящи дървета, арки с часовници над уличките, прекрасни градини-ресторанти, потънали в зеленина и невероятни оркестри свирещи през целия ден. Транспортът е пъргави файтончета с тенти, обществените сгради са със сенчести аркади, всички хора са усмихнати, градската катедрала е великолепна а има още няколко, едната от които в йонийски стил. Два вулкана над града, страхотен индиански пазар. Само ако видите носиите на местните! А те с тях вадят картофи и ходят на черква. Наблизо, край съседното градче Панахачел се разливат спокойните води на езерото Атитлан – най красивото езеро в света – според гватемалците, пък и според мен. Всяка къща е в различен цвят, прозорци, врати и корнизи – в друг, цветя, балончета, арки, весел звън, усмивки, цветя...
Да продължавам ли?
Обичам още Флоренция, Оахака в Мексико, Барселона, Луанг Прабанг в Лаос...
А в кой град бих искал да живея ли?... Че кой е казал че искам да живея в град?

– Все пак къде?

– Колебая се между дървено бунгало на остров Ко-пи-пи, в Андаманско море и домът – камион с който крастосвах саваната в компанията на двадесет и пет души от всички континенти. А защо не и в замъка на крал Артур?

Frognews.bg
Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания. Моля, подкрепете ни.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. Галина Райчева: Младите да вземем живота в свои ръце 1| 12573 |21.05.2009 . Димитър Абаджиев: Вкарваме 200 политици и олигарси в затвора 33| 8601 |20.05.2009 . Обвиненият за подкуп И. Владимиров: Магистратите жертваха невинен заради показна борба с корупцията 9| 6981 |18.05.2009 . Звезди от Ахат: Младите деградират, защото са отегчени 11| 7622 |15.05.2009

КОМЕНТАРИ

Реклама
Реклама
Реклама

БЛОГОВЕ

Ние използваме "бисквитки", за да улесним Вашето сърфиране и да Ви покажем съдържание, което може да Ви заинтересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия

Разбрах