Вторник, 18 Септември 2018, 20:53
Frognews
0| 5956 |07.05.2007

Българските имигранти в Чикаго трябва да живеят с българската култура и да я разпространяват.

.
Историята на Хамид Русев и Шефкет Чападжиев, за тяхното приятелство, за животът им в България, за младостта им, за имиграцията в Америка и за бъдещето на българската колония в Чикаго. "Фрог Нюз" публикува втора част от интервюто с видните ни сънародници.
- Коя година се случи това?

Хамид Русев - Това беше през 1947 г., аз бях на 8 години. След това камионите ни закараха край Рожен. От там ни натовариха на свински вагони. Също като при евреите, когато са ги карали към концентрационните лагери по време на войната. Беше много трудно време.

Шефкет Чападжиев – Същата беше системата с нашите семейства.

- Колко дни изкарахте в тези вагони?

Хамид Русев - 4-5 дни изкарахме в тези вагони. Вътре нямаше нищо. Нито вода, нито тоалетна. Караха ни без да знаем накъде.Третираха ни като животни. Спомням си, че ни стовариха в Павликени.

- Вие сте били 8 годишни тогава. Опитайте се за момент да се върнете към това време. Разкажете ни видияното чрез очите на 8 годишно дете.

 Хамид Русев - Спомням си, че аз много плачех за баба ми. Моите баба и дядо не ги взеха. Раздялата ми с тях беше много тежка. Беше ужасно. Хората вътре във вагоните плачат, бутат се, деца се притискат до майките си уплашени. Войниците се отнасят грубо с теб, като че ли не си човек. Вътре просто мрак и нищо! Нищо!
Шефкет Чападжиев – Това беше една голяма човешка драма. Войниците заключваха отвън вагоните и никой не се интересуваше от нас, живи ли сме, умрели ли сме, имаме ли нужда от нещо. Имаше деца, бременни, хора лежат по пода, нито ти дават вода да пиеш, нито да отидеш до тоалетна.

-С какво ще запомните местата в Северна България, където ви изселиха?

Хамид Русев - За нас, родопчаните, които никога не бяхме излизали извън Родопите, всичко беше много интересно. Ние не можехме да разберем какво си говорят хората от другите части на България. Дрехите ни също бяха интересни за хората от тези краища на родината, а пък и техните носии бяха интересни за нас. Ние, помаците, не носим шалвари, но жените ни носеха дълги до петите рокли. Аз бях заточен с майка ми и 3-те ми сестри. Така че хората там ни гледаха много странно. Езикът ни също беше странен. Ние говорим български, а не турски, но не можехме да се разберем с другите българи като нас, които говореха на диалект от Северна България. Другото, което тези хора от Северна България видяха в нас беше, че ние сме едни много бедни хора. Вярно, те не знаеха какво ние имахме там в Родопите, където даже по домовете си имахме бани и тоалетни, а в Северна България хората нямаха. Бяхме по-напред материално от тях, но след като ни взеха всичко, бяхме много бедни и те искрено ни съжаляваха. Спомням си, че след като изкарахме заточението и се върнахме по домовете си в Родопите през 1955-та година, поканихме нашите хазяи, при които живеехме в село Богатово, да ни дойдат на гости в Родопите. Те ни съжалиха, че бяхме толкова бедни, че дори си донесоха одеяла, за да се завиват у нас.

-Да се върнем към казармата.

Хамид Русев – Ние, събраните войници в трудовото поделение във Варна, бяхме за изпращане в Белене. Това го разбрах по-късно. Там ни държаха един месец арест. Нищо не правехме, само ни брояха сутрин, обед и вечер и това е. За мое щастие обаче, се случи една партийна конференция на офицерите и аз трябваше да им сервирам. След нея един ден старшината ме извика, даде ми две турчета да ми помагат в кухнята и тогава ми каза: ”Утре заедно с артелчика отиваш да учиш града.” За мен това беше голяма изненада, но ме харесаха и ме оставиха в поделението да се занимавам с продуктите и цели 20 месеца не облякох униформа. Така че “лошият” старшина, който ме изгони в началото, всъщност се оказа един много добър човек, който се влюби в мен. Та, спомням си, че последните 3 седмици от службата той дойде и ми каза: “Слушай, ще ти дам 3 седмици домашен отпуск, само искам да се качиш на влака и се прибирай в къщи и да не съм те видял в града. Последния ден, в който бях със старшината, той дойде с мен до гарата, вечеряхме и преди да се кача на влака, човекът ме прегърна и каза: “Момче, много хора са минали през мен, но такъв като теб толкова добър не съм имал. Много хора искаха да те вкарат в затвора, едвам съм те опазил, затова качи се на влака и се прибери у вас. Не искам да те видя в затвора във Варна“. Качих се на влака и постоянно си мислех за това, което си говорехме със старшината.

- Как продължи животът ви след казармата?

Хамид Русев - Аз се прибрах в Мадан, започнах работа като инспектор в отдел «Търговия». След два месеца станах началник на отдел «Търговия». Влязох в изпълкома на съвета. Шефкет пък вече беше станал касиер, бяхме станали приятели с полицаите и даже си пиехме питието с тях. Никoй не предполагаше, че ще бягаме в Америка, но нито аз, нито Шефкет мислехме да се откажем от идеята си да имигрираме.

Шефкет Чападжиев - Баща ми не го обичаха, защото го имаха за капиталист, но за мен мислеха, че съм тръгнал по правия комунистически път.

- Какво беше вашето другарство вече като станахте мъже?

Хамид Русев - Аз не мисля, че много хора са имали такова приятелство, както аз и Шефкет Чападжиев и след 50 години пак сме същите. С него бяхме по-близки от семействата си.

Шефкет Чападжиев – Винаги сме си имали доверие и даже портфейлът ни беше един.

Хамид Русев – Тук той не преувеличава, това е напълно вярно. Така че това нашето бе едно рядко хубаво другарство.

 - И така, как стана самото ви бягство от България?

Хамид Русев - Един ден изпълкомът на съвета трябваше да ходи на риболов и аз им купих ядене и пиене. След това с Шефкет направихме една инвентаризация на касата, за която той отговаряше, за да не ни обвинят, че сме откраднали пари.

Шефкет Чападжиев - Ние ако искахме да откраднем парите, можехме да го направим и да избягаме с тях, но ние не сме престъпници. Не сме крадци. Ние искахме свобода, а не парите от касата.

Хамид Русев - Както и да е. Ние казахме на всички, че отиваме за Кърджали, а всъщност взехме открит лист и тръгнахме към границата.

- Имахте ли проблеми, докато стигнете границата?

Хамид Русев – Да, представи си! Попаднахме пак на същия полицай, които ни спря преди години и върна Шефкет, за да не дойде с мен до нашето село. Той ни спря и този път, само че за това, че сме карали мотора си без каски.

- А, вие се движехте с мотор? Кой го караше?

Шефкет Чападжиев - Аз го карах, но беше много топло и ние си свалихме каските.

Хамид Русев - Но полицаят пак се заяде с нас и ни накара да си хвърлим каските на пътя, щом не сме ги носели. Както и да е, за друго нямаше за какво да се хване, защото този път Шефкет имаше открит лист и ние продължихме към моята къща на село, откъдето трябваше да предприемем бягството ни зад граница.

- Какво стана с мотора ви?

Хамид Русев - Моторът го скрихме в една плевня. Тогава седнахме отвън на двора на моята къща и отворихме едно шише ракия.

Шефкет Чападжиев –Един момент, моля, ти взе поне две-три шишета ракия. Не беше само една!

Хамид Русев – Добре де, нека не забравяме, че по онова време троянската сливова беше на мода.

Шефкет Чападжиев - Аз искам да добавя нещо. Хамид винаги ми е казвал, че живее близо до границата, но никога не съм мислил, че е толкова близо до нея. Особено пък, че може да се види. На бегом можеше да се пресече за около 15 минути.

- Видяхте границата, какви чувства ви обзеха? Край! След като я преминеш веднъж, може би никога няма да видиш майка, баща брат, сестра, близки.

Хамид Русев – Трудно ни беше. Никoй не знаеше първо дали ще останем живи.

Шефкет Чападжиев - Аз като видях границата, си казах: Хамид бяга, не бяга, но аз не се връщам.

- Беше ли ви страх?

Шефкет Чападжиев – Вижте, не ме беше страх, ако ме хванеха или удареха. Дори и да ме застреляха, не ме беше толкова страх от куршума, но ме беше страх повече от кучетата да не ме хванат, защото тези кучета бяха обучени, като те хванат те дерат живо месо.

Хамид Русев – Аз не си спомням дали ме беше страх. Спомням си, че същата нощ преди да пресечем границата, ние взехме един кухненски нож и купихме на всички по едно пиене в кръчмата.

-На кой, на полицаите ли?

Хамид Русев – На местните селяни. Те бяха по-лоши от полицаите и войниците, които охраняваха границата. Те бяха много надъхани, нали имаше политическа промивка на мозъците. Постоянно им натякваха, че трибва да бдят, да пазят границата, че врагове ще дойдат и т.н.

Интервю на Симеон Гаспаров
Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания. Моля, подкрепете ни.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. Валери Григоров: Безхаберието на институциите ни води към поредната национална катастрофа 1| 3075 |18.09.2018 . Иванчева и Петрова от ареста: Никога няма да се съгласим на споразумение 0| 4204 |17.09.2018 . Богдан Милчев: Скоро ще разкрием скандални неща за институционалното безхаберие 8| 6706 |13.09.2018 . Проф. Н. Радулов: Полицаи говорят, че влиятелни хора тикат Младен Маринов нагоре 9| 14924 |11.09.2018

КОМЕНТАРИ

Реклама
Реклама
Реклама

БЛОГОВЕ

Ние използваме "бисквитки", за да улесним Вашето сърфиране и да Ви покажем съдържание, което може да Ви заинтересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия

Разбрах