Сряда, 19 Септември 2018, 10:23
Frognews
13| 12639 |20.02.2010

Джоко Росич: В България уморените коне ги убиват...

.
Джоко Росич на вилата си в Бойковец
За 36 години нито един-единствен път, нито директорът на българския културен център, който е държавен чиновник, нито културното аташе на българското посолство не е присъствал на премиера на български актьор, който играе в унгарското кино, казва за Frognews.bg актьорът.

В многотомното издание за история на българското кино името на Джоко Росич има своето място в един период, когато тази история е писана. Артистът обаче продължава да работи и до днес за български и чуждестранни продукции, в страната и извън нея, а филмите, в които участва, като по правило печелят различни награди по света. Преди дни големият българки актьор получи една особено ценна награда. Награда каквато националните кинематографии присъждат на своите актьори, актриси, режисьори, сценаристи, сценографи за особени заслуги. На своите... Наградата е присъдена на Джоко Росич от Унгарската кинематография.

интервю на Стоян Колев навръх Тодоровден

- Господин Росич, за Вас като творец и личност е писано много. Информацията за присъдената Ви в Будапеща награда се появи в БТА чак седмица по-късно, а и медиите като че ли пропуснаха това културно събитие, което говори добре за България. Как си обяснявате това?


- Не обичам думата творчество. Защото когато бях малко момче творец се пишеше с главно Т и се отнасяше за Господ–Бог. Само Той беше и според мен е останал Творец, а всички останали просто работим – кой по-добре, кой по-зле, но... работим. Наградата е за цялостен принос ако се преведе на българси, иначе в Унгария и Сърбия тази награда се казва “За делото на живота”. Това е едното, другото – аз не за пръв път получавам подобни награди – когато навърших 70 години на медийния фестивал в Албена също получих награда за цялостен принос, имам и други, но тази ми е особено скъпа, понеже е прецедент. Първо, че след няколко дни ще навърша 78 години, наближава рождения ми ден и малко ми е смешно, защото всички хора, които се занимават със зодии, с числа около рождени дати, казват че преди рождения ден човек пропада в сатурнова дупка и му се разгонва фамилията, а аз попаднах на огромно много красиво тържество в Будапеща точно 20 дни преди рождения си ден и получих тази изключително скъпа за мен голяма награда за цялостен принос в унгарското кино. Тя ми е толкова драга първо, защото оставих много сърце и много работа в унгарското кино – направил съм там около 30-тина филма, като най-големите, най-хубави и централни роли са точно там. Бях малко учуден обаче, защото никога тази унгарска награда не е била присъждана на актьор от друга страна – тя се присъжда на унгарски актьори.

- Т.е. прецедент?

- Бях изненадан, защото в киното има едно правило за присъствие – един режисьор, когато започне да прави филм, реди пасианса пред себе си, т. е. актьори и актриси, размества картите, гледа коя с коя ще си пасне, но той размества картите, които са пред очите му, които са близко до него – далечният актьор не влиза в сметките. Обикновено е така, има и изключения, разбира се. Аз живея в България и напоследък доста рядко ходя в Унгария – играх във филма “Прима примавера” заедно с Весела Казакова, той излезе вече на екрана и беше на миналогодишния фестивал на унгарското кино, но една година не съм присъствал – аз съм извън пасианса. Въпреки това са решили да ми присъдят тази награда и то, отново повтарям, за пръв път на чужд актьор. Аз май започвам да свиквам, защото това беше 41-ви фестивал на унгарското кино, а на 29-ия пак за пръв път дадоха на чужд актьор награда за главна мъжка роля. На този фестивал тогава имах два унгарски филма и получих награда за главна мъжка роля и за двата филма, не само за единия...
Като обобщя всичко това, остава едно безкрайно приятно усещане, че някъде са мислили за теб, че някъде са се сетили за теб, че някъде са те оценили, че някъде те обичат.


По време на снимките на филма „Момчетата от слънчевата улица” на Дерд Сомяш за събитията през 1956-та година в Унгария.

- Жалко, че казвате някъде!

- Пресата реагира, радиото реагира, телевизията реагира. Дадох доста интервюта и ми направи впечатление, че от интервютата, които дадох, три бяха на сръбски език, макар че аз в Сърбия от двайсет и седем – осем години не съм ходил. От телевизия “Нови Сад” следят това събитие, защото във Войводина има голямо унгарско малцинство и новосадската телевизия е излъчила всички унгарски филми с мое участие и хората там ме познават от тях. От българска страна имаше филмови критици, които бяха делегирани на фестивала и по време на церемонията, Божидар Манов, когото аз много ценя и обичам слезе от балкона в залата и дойде да ме прегърне и поздрави. А иначе не се изненадвам, защото всички тези трийсет и пет – шест години, в които аз работя в унгарското кино и правя тези роли, всички тези филми са имали свои премиери и когато имам централни или големи роли съм ходил на тези премиери. В Будапеща те се правят много шумно – афишите са из целия град, телевизията шуми непрекъснато, в пресата излизат големи материали и снимки и ми е странно, че нито един-единствен път през тези 36 години, за тези 36 години нито един-единствен път, повтарям го два пъти, нито директорът на българския културен център, който е държавен чиновник, нито културното аташе на българското посолство не е присъствал на премиера на български актьор, който играе в унгарското кино. Казвам български актьор – не споменавам името си, защото тук става дума за българския актьор, а кой вече е той – вятър го вяла на бяла кобила. Няма значение, че това съм аз – важното е, че български актьор е направил голяма роля в едно друго кино, а нашите хора, които са платени, за да вършат някаква културна дейност там, не се интересуват и... просто не мога да си го обясня...
Виж ако например Жан Клод Ван Дам сега дойде в България и изяде две кисели млека, ама две страници ще се напишат как той яде и обожава българско кисело мляко. Свикнахме вече на това “Ама знаете ли кой сега идва тука да снима!”. Идва човекът, върши си работата и си отива. Взима пари и си отива. Той не идва тук, защото е влюбен в България, а защото компанията, която е купила, за съжаление, нашия, моя, Киноцентър, в който аз съм оставил 40 години живот, която вече, доколкото чувам, е на издъхване, тя прави някакъв нискотиражен, нискохонорарен, нискобюджетен филм, в който, как са го прилъгали не знам, той е дошъл да свърши работа и да си отиде.

- Какво ви удивлява в унгарската киноиндустрия?

- Има едно нещо, което ме фасцинира, което ме кара да уважавам това унгарско кино, което ми е второ, след българското, защото аз съм български актьор, има нещо в тази кинематография, което е достойно за уважение. У нас в България уморените коне ги убиват. Човек, който е влезъл в някакви години, той вече е маргинален, той вече е забравен, той вече не съществува. В унгарското кино от време на време и то доста често, поканват големите имена от миналото на своето кино, не за някакви големи, не за някакви съществени роли, а просто да минат през филма – в някакъв епизод, за някаква реплика или просто за атмосферата в един салон. Това на тези хора им дава едно самочувствие, че те все още са живи, че съществуват, че ги има, че никой не ги е забравил, че ненапразно е било онова, което са го правили. Да не съм голословен – има един от големите унгарски актьори от преди втората световна война, когато голямата звезда на унгарското кино е бил Пал Явор, тогава с него е играл един актьор на име Антал Пагер. Та аз – за бога! – съм играл с Антал Пагер! Той на пределна възраст, съпругата му го придружаваше, за да го придържа за лактите докато да седне, докато да стане, ама той мина през филма и беше очарован, беше приповдигнат, беше радостен – той е пак в киното! Страшно е като усещане! В един друг унгарски филм, в който играя – “Най-малкия приют в света” имаше по сценарий една унгарска графиня, която много отдавна е напуснала страната и живее на запад и пристига от чужбина с една лимузина с частния си шофьор, който е в униформа. Режисьорът беше взел за тази роля една актриса, която много отдавна е напуснала родината и цял живот е живяла в Италия. И тази много възрасна жена – някъде към деветдесетте, дойде с двете си дъщери – това е сюжет за малък разказ – беше много приповдигната и радостна, че пак е в унгарското кино, но игра два снимачни дни и на третия не се яви. Почина.
Освен това те правят и друго – има много унгарски общности по света и там има актьори, които играят в киното на съответната страна. Унгарците ги канят да изиграят роля в унгарски филм, да се върнат “при мама” и усетят колко е сладко, а после пак да си вървят, но така пъпната връв не се къса. Разказвам тези неща, защото те правят чест на една кинематография и я правят голяма, които я правят неформална, сърдечна.

- Готви се нов закон за киното. Това ще промени ли нещата? Казахте, че в Унгария правят повече филми от преди демократичните промени. Кога ще стане така и у нас?

- Киното никога не е зависело от това какъв закон има за него. Киното има свой организъм, свои обективни закони така както и икономиката. Някой може да гласува свои закони – крайно леви или десни – това икономиката изобщо не я интересува. Тя пада в криза по обективни закони – нито едно правителство не иска това да става, но не може да противодейства, защото на икономиката й е дошло до гуша и пада в криза. След както ги наричаме демократичните промени, на изток от берлинската стена, всички страни от варшавския договор, от социалистическия лагер, както щеш ги наречи, заедно с икономиките си и кинематографиите си, изпаднаха в криза. И това е нормално, защото не може в една изпаднала в криза държава, киното да процъфтява. Има разлика обаче в нивото на тези кризи – казвам криза в множествено число, защото във всяка страна те бяха различни – никъде обаче спадът не беше до нула. Освен тук. Ние имахме две-три години с нула филми, с нито един, а това вече не е криза, това е катастрофа, това е погребение. Да речем унгарското кино, правеше толкова филми, колкото и ние правехме до 89-та година – по 23, 24, 25 филма максимум годишно. След като настъпи криза в тяхното филмово производство, те спаднаха до 9-10 филма годишно, но никога до нула. Никой не е падал до нула! Само ние!
Сърбия не е падала до нула въпреки последните войни. Трещяха бомбардировки, гражданска война – Любиша Самарджич идва в България, купува филмова лента, прави етюди на границата, за да го пуснат с лентите, които е купил тук и прави филм, други негови колеги също правят филми... За мен е необяснимо защо в тези години, когато паднахме до нула, това беше само едно оплакване: “Ето – няма, ние пропаднахме, ние умряхме...” и никой не тръгна да се бори да направи нещо.


В ролята на дядото от еврейско семейство по времето на втората световна война от филма „Песните на Розен” на Андор Силаги.

- Господин Росич Вие често сте били в ролята на лошия, на човека отвъд закона. Как гледате на последните събития у нас, като на криминален екшън ли?

- Няма екшън, народът го е казал просто – стомната ходи за вода, ходи за вода, ходи за вода и накрая удря в някакъв камък и се счупва. Не може да се продава дрога на децата ни до безкрай. И някой да живее от това охолно. Не може да сме на челно място по изнесени момичета на пазара на проституцията. Всеки нормален българин идва до потрес при мисълта, че това са наши момичета, развлечени по света. А има двестатина души, които от това си правят живота охолен и живеят като богати бизнесмени! Ето по радиото чух, че големият бизнесмен Гергов е върнал земите на държавата, които е взел като заменки – и то не знам колко хиляди декара. И тогава човек си казва “А-ха! Що ги е върнал бе!” и тогава си казва “Другите няма ли да вземат интифа от него и да върнат и те, докато не е дошъл оня, лудия, да ги окошари”. Преди няколко дни, мисля че в “Панорама”, Бойко говори много дълго на тази тема, че в последна сметка има седем милиона и шестстотин ли, седемстотин ли, осемстотин ли хиляди българи трябва да живеят спокойно и да не се страхуват от нищо. Затова трябва двайсетина ли, трийсетина ли да си сложат главата в торбата и да кажат –“Ние ще го свършим!”. Аз високо оценявам нещата, които прави и Прокуратурата, и ДАНС и Министерство на вътрешните работи и този човек, за когото, за мое съжаление, хората започват да разправят вицове, започват да го взимат на подбив. Той просто стои отгоре, той е мотора на всички тези истории, които нормалният човек в България одобрява. Просто трябва да вземем фразата от един много отдавна минал френски филм: “Ако всички заедно… “. Ако всички сложим по едно рамо и подпомогнем държавата си, в която живеем, дето й газим земята и тя не ни се сърди, горката, ако всеки от нас положи по малко усилие – нещата ще станат. Или както Бойко, като донесе в студиото при другия Бойко, Василев, папки, каза, че не носи компромати, а папките, които са отворени пак и са ни върнати, и ни е дадена възможност да употребим 13 милиарда евро. И веднага добави “Е, стига да ги похарчим.” Стига да се впрегнем, стига да направим проекти, които да бъдат одобрени, т. е. да бъдат качествени, а не да бъдат направени така, че да има кяр, да има далавера. Той каза “Ако”. Защото той сам не може да направи проекти, той сам не може да изкопае магистрала, трябва всички ние…
Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания. Моля, подкрепете ни.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. Свилен Овчаров: Партиите в България са против ГМО 4| 8571 |03.02.2010 . М. Незалзов: Срам и болка за България е гражданството 6| 9224 |02.02.2010 . Н. Пр. Марк Микилсен: Белгия е на седмо място по инвестиции в България 0| 4910 |01.02.2010 . М. Холмайер: В България, като в Бавария, има умни и интелигентни хора 3| 5775 |11.01.2010

КОМЕНТАРИ

Реклама
Реклама
Реклама

БЛОГОВЕ

Ние използваме "бисквитки", за да улесним Вашето сърфиране и да Ви покажем съдържание, което може да Ви заинтересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия

Разбрах