Вторник, 20 Ноември 2018, 13:52
Frognews
36| 12630 |26.12.2009

Доц. Е. Калинова: „Възродителният процес” е проект на БКП

.
Доц. Калинова Източник: Вяра Йовева
Сталин дава директива турците да се изселват от България. През 1984-1985 г. Държавна сигурност остава изненадана от замисъла на Политбюро, казва историкът

В края на декември се навършват 25 години от насилствената смяна на имената на българските турци. Символично годишнината съвпадна с издаването на два тома документи за „възродителния процес”, осъществен от режима на Тодор Живков. Те садържат близо 900 документа, подбрани и представени от доц. д-р Искра Баева и доц. д-р Евгения Калинова преподаватели по съвременна история в СУ „Св. Климент Охридски”. За механизмите на провеждането на процеса разговаряме с доц. д-р Евгения Калинова.


Интервю на Мая Стоянова

- Доц. Калинова, с какво новата публикация за „възродителния процес” е по-различна от досегашните издания на тази тема?


- Сборникът с документи за “възродителния процес” е официално издание на Държавна агенция “Архиви” и е част от една голяма поредица, наречена “Архивите говорят”. Всъщност, документите са разпределени в два тома, в които са представени различни аспекти на този процес. До сега няма издание, правено по този начин и представящо извори от Централния държавен архив на Република България, Дипломатическия архив на Министерството на външните работи, Архива на МВР и Архива на БТА.

Първият том „Българската държава и българските турци (средата на 30-те – началото на 90-те години на ХХ век)” включва 372 документа, свързани с еволюцията в отношението на българската държава към турската общност в страната през този дълъг период. Все пак, акцентът е върху насилствената смяна на имената на турците в България, поставила началото на асимилационна политика, която управляващите наричат „възродителен процес”. Вторият том представя повече от 500 архивни материала, които отразяват международните измерения на този процес – влиянието му върху отношенията на България с Турция, страните от Варшавския договор, западноевропейските държави, САЩ, арабския свят.

- Къде, според Вас, са корените на идеята за преименуването на турците?

- „Възродителният процес”, който ние свързваме със смяната на имената на българските турци през 1984-1985 година, всъщност е „върхът на айсберга”, последната брънка от много дълга верига опити да бъде решен по някакъв начин проблемът с най-голямото малцинство в страната. Тези опити не са свързани само с комунистическата власт след 9 септември 1944 година. След създаването на националната турска държава в началото на 20-те години, идеите на кемализма бързо проникват и сред българските турци. По предложение на Турция през 1925 г. между двете страни е постигната договореност за свободното им изселване в южната съседка, обявила себе си за тяхна „майка-родина”. Усложняването на българо-турските отношения около създаването на Балканския пакт в началото на 1934 г., който е с антибългарска насоченост, поражда страхове сред властите в София, че Анкара може да използва българските турци като своя „пета колона”.

 Тези настроения се засилват след 19-майския преврат през 1934 г., когато новите управляващи от средите на военните и Политическия кръг „Звено” слагат акцент върху единството на българската нация. Опасенията им са свързани и с факта, че турското малцинство по ред причини много трудно се интегрира към българския етнос. В сборника сме включили документи от средата на 30-те години, които недвусмислено показват страховете на управляващите, че Турция може да упражнява натиск чрез това малцинство. Ако се абстрахираме от датата, може да си помислим, че те са от времето на Тодор Живков.

Политиката към българските турци преди и непосредствено след Втората световна война е много различна. Правителствата преди 9 септември 1944 г. ( донякъде с изключение на кабинета на БЗНС начело с Александър Стамболийски) смятат, че българските турци “трябва да тънат в невежество, културният им уровен да бъде колкото се може по-нисък, а в материално-икономическо отношение да не им се позволява да стъпят здраво на краката си”, за да нямат възможност „да се занимават с политически въпроси” (цитатът е от доклад на Дирекция на полицията от края на 1934 г.).

 Властите се стремят да ги запазят като мюсюлманска общност (България е задължена от редица международни документи да спазва правата на мюсюлманите на нейната територия), като противодейства на националното им осъзнаване (към което именно е насочена идващата от Турция пропаганда на идеите на Мустафа Кемал Ататюрк) и това е видно от редица документи. Важна част от тази пропаганда е, че всеки, който се чувства турчин, може да се „завърне” в „майката-родина”. Турция подписва редица договори - първият с Гърция, после с България, с Румъния и с Югославия, според които всички, които се чувстват турци и желаят, могат да се изселят в Турция, която ги очаква. Така с конвенцията от 1925 година юридически се урежда въпросът, свързан с изселването на българските турци и тя остава в сила в продължение на няколко десетилетия.

Между 1934 и 1939 година на основата на тази конвенция се извършва първото голямо изселване на това население от нашите територии в Турция (дотогава изселванията, започнали още от Освободителната война 1877/78 г., са неорганизирани, макар и масови). То всъщност задава модела, по който се развива всяка следваща изселническа кампания - много силна агитация сред турското население да се върне в „майката-родина”, но винаги поощрявано и от българските власти по различни начини с надеждата, че така ще се засили сигурността на държавата.

- Какво се променя в тази политика към турците след 9 септември 1944 година?


- След като комунистите идват на власт, се възприема изцяло нов подход към това население, но през цялата 45-годишна власт, той не е бил еднозначен. До 1947 г. отношението към тези хора е много толерантно и новите управляващи се стремят да ги спечелят за своя социална опора. Въпреки това в края на 1947 г. се надига нова изселническа вълна, провокирана както от пропагандата на Турция, така и от модернизационните усилия на властите, които са в разрез с консерватизма и силната религиозност на турската общност. Тази вълна съвпада с началото на Студената война и спускането на „желязната завеса” между двете страни.

През 1949 г. българските комунисти се допитват до Сталин дали да разрешат изселването. Той им казва, че това население е крайно ненадеждно в случай на евентуален военен конфликт, затова е по-добре да се освободят от него. Така започва масовото издаване на паспорти на българските турци. Тогава за по-малко от 2 години се изселват 150 000 души. Но през есента на 1950 и отново година по-късно, през 1951 г., Турция затваря границата, защото противно на агитацията си, не може, а и не иска да приеме всички български турци. Това кара България да забрани изобщо изселването.

- Защо така внезапно се променя политиката на БКП към турското малцинство?


- След като става ясно, че изселването няма да реши проблема, БКП решава да формулира политика, която да превърне българските турци в „надежден елемент”, като ги откъсне от влиянието на капиталистическа Турция. По нареждане на премиера Вълко Червенков, Тодор Живков (тогава все още само кандидат-член на Политбюро ) разработва документ от април 1951 г., който по същество е първата програма за работа на Политбюро на ЦК на БКП с турското население. Основната й идея изцяло е заимствана от съветския модел за многонационалната държава – тези хора трябва да си останат турци, но да се направи всичко възможно да бъдат привлечени към идеите на БКП.

 Тази политика означава, че държавата заделя сериозни средства, с които дава възможност на турското население да подобри жизнения си стандарт, както и да се издигне в образователно и в културно отношение, но като се образова в турски училища. По този начин се създава своеобразна културна автономия, която на практика лишава създаващата се турска интелигенция от възможността да се реализира в България. Тези хора отново започват да гледат към „майката-родина”- Турция, която непрестанно обвинява България, че не позволява изселвания. Това съвпада с края на сталинизма и с постепенното издигане на Тодор Живков – през 1956 г. начело на партията, а през 1962 г. – и на държавата.



Колкото и парадоксално да звучи, Живков пръв започва да се дистанцира от политиката, която сам подкрепя по-рано. В края на 50-те години са закрити турските училища (но всички деца се обучават в български училища с право да изучават и майчиния си език); започва борбата с религията, която най-много отделя турците от българската нация. В началото на 60-ге години в отношенията с Турция се появява нов момент - започва Кипърската криза, противопоставила двете „натовски” страни Гърция и Турция. И двете се стремят съм сигурен „тил” откъм България и това дава възможност на Живков да лавира. Той и външният министър Ив. Башев предприемат завой във водената до момента политика – съгласяват се с многогодишните призиви на Турция да разрешат изселването на българските труци, но срещу това искат пълно нормализиране на двустранните отношения. Анкара обаче сменя тона – вече не желае всеки да има право да се изсели, а това да сторят само тези, чиито близки са напуснали страната до 1952 г. България се съгласява и през 1968 г. между Живков и Демирел е подписана нова спогодба в този дух, по силата на която до прекратяването й през 1978 г. се изселват не само очаквания ограничен брой роднини, а близо 130 хил.

През 70-те години обаче се наблюдават вече много неблагоприятни тенденции, които се отразяват върху политиката към българските турци - от една страна, Турция се опитва винаги да диктува правилата, а от друга – демографският срив в българското общество. Последните преброявания отчитат бързо намаляване на българите за сметка на малцинствата, особено на турското. Виждайки в това население бомба със закъснител, българските управляващи търсят друг вариант за решаване на малцинствения проблем. Около Живков се оформя един кръг, който започва да формулира нова политика, която не се посреща еднозначно от партийната върхушка. Идеята е етническите ритуали при сватби, кръщене, смърт и т. н. да бъдат изместени, посредством въвеждането на граждански ритуали - социалистически. Но все още за смяна на имената на българските турци не се говори.

- Кога Живков узрява за тази идея?


- Репетицията е направена първо с българомохамеданите през 60-те години, за да се прекрати процесът на „турчеене” сред тях, но поради протестите в Гоцеделчевско това е осуетено. В началото на 70-те години обаче имената на българомохамеданите все пак са сменени и това става тихомълком за световната общественост. Сравнително умерена е и реакцията на Турция. Това дава увереност на комунистическата власт, че може да продължи по този начин, като смени и турските имена на циганите. Към този процес има още една брънка – смяната на имената на децата от смесените бракове през 1982 г. Опасенията на властите са свързани и с нарастващите претенции на Турция да бъде защитник на „турското национално малцинство”, т. е. да се намесва във вътрешните работи на страната. Да не забравяме, че с подобни лозунги през 1974 г. турските войски окупират Северен Кипър, а през 1983 г. е обявено създаването на отделна Северокипърска турска република. Голям проблем за властите е продължаващата изселническа пропаганда, водена от Анкара, която кара българските турци да живеят в несигурност.

 Същевременно Турция няма никакво желание действително да приема нови изселници. През 1982 г. Живков успява да склони турския президент Кенан Еврен да заяви това официално и смята, че тази декларация ще успокои българските турци и ще ги накара да възприемат България като единствена родина. Реалността обаче се оказва различна, още повече, че от началото на 80-те години започва нова ескалация на противопоставянето Изток-Запад и проблемът за човешките права и „етническата карта” стават важно средство за натиск върху социалистическите страни. Не трябва да се пренебрегва и набиращият скорост в международен мащаб тероризъм, чиито прояви са и бомбените взривове през лятото на 1984 г. на гарата в Пловдив и на аерогарата във Варна.

БКП отговаря на предизвикателствата с идеята за „единна социалистическа нация”, като единството да се постигне чрез постепенно ограничаване на етническите и религиозните различия, компенсирано от икономически стимули за „проблемните” региони.

- Може ли да се каже категорично, че идеята за „възродителния процес” принадлежи изцяло на Тодор Живков?


- Тя изкристализира постепенно, в търсенето на уж на най-подходящата политика към турското население. В съзнанието на много хора преименуването на турците през 1984 г. изглежда един предварително замислен акт, някакво тайно решение, което се прокарва с машината на властта. Нещата от гледна точка на обмислянето и подготовката обаче не са точно така. Една част от турската интелигенция беше приобщена към българското общество. Няма конкретни документи, които да подсказват, че някои техни представители са подвеждали Живков да работи в посока на смяна на имената. По-скоро има нещо друго и това е поговорката, “че срещу ръжен не се рита”, тоест - властта е толкова мощна и силна, че каквото поиска ще го направи. Много от турците подозират, че след помаците, циганите и смесените бракове идва и техният ред. Нагласата за някаква обреченост съществува и донякъде това обяснява как за толкова кратко време – около 2 месеца – в края на 1984 и началото на 1985 г. са сменени имената на над 800 000 души.

Живков и най-тясното му обкръжение са мислили този процес да започне първо само в един регион – нещо като проба, за да се види как ще бъде приет от другите. Но в един момент се оказва, че „експериментът” вече не може да бъде спрян.

- Но смяната на имената предизвика незабавно масови протести и бунтове в Кърджалийско, а БКП получава сериозен сигнал, че е на грешен път?


- Георги Танев, който е първи секретар в Кърджали, е един от тези, които са окуражавали Живков в провеждането на тази политика. За такива действия са били и Димитър Стоянов, министър на МВР, Георги Джагаров, зам-председател на Държавния съвет и идеолог на процеса, министър-председателят Георги Атанасов, без чиито административни действия това преименуване нямаше да може да се осъществи. За силовите структури – Държавна сигурност, МВР, обаче ставащото е супер изненада и това ясно се вижда от документите във вътрешното министерство.

 Попаднахме на спомени, в които личи, че оперативни работници от ДС са се кълнели пред своите агенти турци, че смяна на имената няма да има. Но точно тази неволна лъжа по-късно става сериозен проблем за тайните служби. Те губят агентите си сред това население. Такъв е случаят със самия Ахмед Доган. Подготвян е от ДС за много специални задачи, но според водещия му офицер той, както и много други от етноса му, се отдръпват след началото на „възродителния процес” от сътрудничество със службите. Съществуват документи, от които става ясно, че на много обсъждания в МВР се дискутира как отново да се привлича агентура от средите на турското население.

- Имало ли е в средите на БКП, функционери, които са били опозиция на този процес?


- Да, във върхушката на БКП има такива хора. Работна група начело със Стоян Михайлов, секретар на ЦК по идеологията, е натоварена да изработи програма за работа сред турското малцинство. На няколко пъти в края на 70-те и началото на 80-те г. внасят в Политбюро различни варианти на такъв обширен документ. И всеки път препоръката им е да няма смяна на имената. Категорични са, че това не е начинът да направим това население българи. Но тази програма е била връщана всеки път, с обвинението, че е „кабинетна”, че звучи много хубаво, но в нея Живков не вижда решаване на практическите проблеми, свързани с турското население.

- Каква е позицията на СССР по тази взривоопасна тема?


Трябва да имаме предвид, че през декември 1984 г. М. Горбачов все още не е дошъл на власт в Кремъл. Това е времето на възрастния и болен К. Черненко. Няма документ, нито каквото и да е загатване, че Живков е правил опити да съгласува тези си действия със СССР. Той няма разрешение за „възродителия процес”, така както няма и подкрепа по македонския въпрос. За мен е спекулация тезата, че руснаците са пробвали чрез нас какво ще стане с техните мюсюлмански малцинства – това категорично не е вярно. Тоест, преименуването е изцяло българско дело, към което първоначално Горбачов не показва интерес.

- Кои митове около смяната на имената разбивате с публикацията на двата тома документи?


- По-скоро бих казала, че има няколко проблема в историческото изследване, които трябва да се изяснят и които по някакъв начин са убягнали до сега.

Първо – ролята на външния фактор, става дума за Турция.

Второ – да се изясни самият механизъм, по който е извършена смяната на имената. Да се направи анализ как е протекло преименуването през логиката на управляващите, дали е гигантски таен замисъл на няколко човека около „Първия” в партията и държавата, или всичко се е случило по принципа на снежната топка - пусната от върха, тя не може да бъде спряна и се превръща в лавина.

Трето – в пропагандно отношение Живков е смятал, че смяната на имената и този път няма да изисква някаква обосновка. Затова и обясненията, че това е начало на нов „възродителен процес”, започват едва след преименуването. Но времената са различни, подобно насилие върху човешките права вече не може да бъде подминато от Запада, който акцентира върху човешките права като силен фактор за подкопаване на тоталитарната система в Източна Европа, да не говорим, че и България вече е страна по редица международни документи за тяхното спазване. Затова е много съществено, освен документите по „възродителния процес”, които има у нас, да видим анализите на САЩ по този въпрос, позицията на Турция в техните архиви. Защото отказът от „възродителния процес”, който „реформаторите” от БКП предприемат след свалянето на Т. Живков в края на 1989 г. е до много голяма степен обмислен, консултиран, вдъхновен от контактите със САЩ, а не със СССР и това го доказват документите.



- Защо 20 години след края на този процес мегаделото срещу виновните за него боксува и може да бъде прекратено, поради изтичане на давностния срок?

- Това мегадело попадна в задънена улица. То премина през две фази: Първо бе направен опит да бъдат подведени под съдебна отговорност за „подбуждане към национална вражда” Живков и обкръжението му, но се оказа, че няма клауза, по която да бъдат осъдени. Нашето правосъдие се отказа да върви по тази линия и тръгна да търси конкретни доказателства за конкретни вини и отговорности. Така се задвижи една огромна машина – разпити на хиляди хора, като някои от тях са се изселили вече в Турция, а други са починали. До турската страна бяха пуснати дори няколко съдебни поръчки да издири определели свидетели.

 Но в крайна сметка много малко хора успяха да дадат показания и така нещата се затлачиха.
Но все пак има няколко осъдени лица в Пловдив и Варна, това са конкретни извършители на престъпления. ДПС и изселническите организации в Турция не веднъж са поставяли проблема с отказа от правосъдие. Дори нещата стигнаха до европейските структури. От друга страна, главните виновници за провеждането на тази насилническа политика вече не са между живите, с изключение на Георги Атанасов.

Що се отнася до много други хора, които са работели за постигане целите на преименуването, те не подлежат на съдебно преследване, тъй като са изпълнявали указания на свои началници и действията им не са престъпление по силата на сегашния Наказателен кодекс. Така че оставаме ние историците, които единствено можем да покажем колко неадекватна на реалностите е била тази политика на БКП и в какво огромно нарушение на човешките права е действала тоталитарната власт.

- Трябва ли тази тема да влезе в учебниците по история?

- Да, и тя е влязла още от 1997 г. (има я в учебниците за щести, десети и единадесети клас, разбира се, съобразена с възрастта на учениците и с общия контекст на материала), защото е част от нашето минало, макар и не лицеприятно. По-добре да извлечем поуките, да направи обобщения за режима на Живков. Но поради претоварените учебни програми обикновено учителите нямат време за този период в часовете по история.

 Но тази тема е нужна за гражданското възпитание на подрастващото поколение, защото не можем да градим етническа толерантност, търпимост към различния, ако не обясним и не разкажем в подходяща форма какво е представлявал „възродителният процес” и как е ускорил рухването на социализма в България в края на 1989 година. Затова и нашето желание беше с издаването на тези два тома документи да подпомогнем бъдещите обективни и професионални проучвания по този все още болезнен за българското общество епизод от родната история.
Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания. Моля, подкрепете ни.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. Красимир Иванов: Аз съм римлянин с кърджалийски произход 8| 14665 |26.12.2009 . Отец Роман: Трябва ни трус, за да се осъзнаем в Бога 26| 10169 |23.12.2009 . Събина Генова: Едуард не беше желан в България 11| 8350 |22.12.2009 . А. Мозер: Борисов няма да има възможност за извинение, ако не направи, което трябва 32| 11363 |22.12.2009

КОМЕНТАРИ

Реклама
Реклама
Реклама

БЛОГОВЕ

Ние използваме "бисквитки", за да улесним Вашето сърфиране и да Ви покажем съдържание, което може да Ви заинтересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия

Разбрах