Сряда, 26 Септември 2018, 16:12
Frognews
0| 11175 |24.04.2014

Греди Асса: Стига с провокациите, човек има само една отсечка живот!

.
Греди Асса
Голяма крачка е, когато сам народът усеща, че върви достойно, казва в интервю за Фрогнюз художникът, който на 29 април открива своята нова изложба, озаглавена „През пустинята”.

 
Интервю на Ана Кочева

 

- Днешното време за изкуство ли е, проф. Асса? Твърди се, че по време на криза има разцвет на изкуството, но ние непрекъснато говорим за ширеща се бездуховност?

 

- Няма хубаво и лошо време за изкуството. А и човек се ражда точно в определен момент и именно в него трябва да прави своето изкуство, няма как да се чака да отмине напрежението или някакви политически събития. Ти го правиш, защото и същността ти, и емоцията, и самият ти много силно го искаш. Това ти е част от живота, от дишането и хората го разбират. Понякога дори се злоупотребява с това, защото човекът на изкуството пилее. Други жънат.

 

- Но след като сме съгласни, че днешното време е бездуховно, откъде човек успява да намери сили да се събере, да се мобилизира, да намери вдъхновение, ако щете?

 

- Трябва да се събере или най-малкото да се самообгражда със себеподобни, сродни души, иначе въртележката може да го изкара от кръга, от целта. В изложбата, която ще открия на 29 април, има една котка. Тя не е там, само защото обичам котките, не само защото изпитвам почит към египетското изкуство, в което тя е свещено, магическо животно. Тя не се занимава с това да гледа и да се оглежда, а има състредоточеност в целта. Целта е нещо много важно.

 

- Само че котешката работа е по-лесна, защото тя има и 7 живота...

 

- Да, точно така. Във всичките си картини държах да има метафоричност, да има цел. Неслучайно окото на котката заема цялото лице... Най-лесно ми е да говоря за своите картини, защото в тях има различие. Те ме обграждат, те са моят меч, щит, броня, която ми дава сила да запазя известна неуязвимост към други неща в живота - факти, събития, неистини.

 

- Вашата нова изложба е озаглавена „През пустинята”. Каква метафора сте търсили повече в това заглавие – библейската или човешката, духовната пустиня?

 

- Бог създаде пустош, но и светлина, а за мен пустинята е това, което всеки носи в себе си. Точно библейската меафора съм търсил, но и човешката. Трябва още малко да повървим заедно – дали в себе си или около себе си, но трябва, за да се освободим от негативизма, за да усетим тази прекрасна страна, в която живеем, тази прекрасна природа в нея.

 

- А налага ли се в този наш поход през пустинята да имаме и водачи. Защото Мойсей е водил своя народ, а ние май нямаме своите водачи?

 

- Ето тази липса на водачи ми е най-страшна. Нямаме водачи, такива, които са в състояние да кажат – всичко ще дам от себе си, за да изведа хората. Никога не можем да си изберем водачите достатъчно сполучливо. Но пък и когато излизат големите водачи, често краят им е като един обратен завой, като обратно огледало. Не можеш да познаеш дали този, с когото си тръгнал, е същият човек. Колко малко български водачи са останали. А в съвремието е толкова важно да има някой, който да каже: Жертва ще бъда, но поне една крачка ще направя!

 

- Може би защото тези хора престават да крачат с останалите, те бързо се „издигат” над тях...

 

- Голямата крачка е, когато самият народ усеща, че върви достойно. Не искам да давам рецепти или да правя прокламации, кризата е ясна, но в нея човек трябва да стегне са себе си, да започне да работи, без да смята, че държавата му е длъжна; да се усмихва, да казва „Добър ден” на ближния си, да го поощрява. Не е достатъчно само да си добронамерен, трябва и други качества, от които става ясно, че цивилизационно ти крачиш по друг начин.

 

- Изобщо поправими ли са щетите, нанасяни върху обществото ни в продължение на векове?

 

- Поправими са, естествено. Та те зависят от всеки един отделен човек, дори от толкова дребни неща, като това да се усмихнеш на съседа, да не го гледаш изпод вежди, особено когато минават млади хора. Чисто емоционално трябва да приемеш живота такъв какъвто е и да го правиш по-добър чрез себе си, а не чрез другите. Това е гимнастика и за ума; правене на нещата по европейски.

 

- Само че на тези обикновени хора, за които говорим, децата и внуците вече не са тук. Няма да остане на кого да се усмихне човек...

 

- И това го има. Вече станаха почти 2 милиона тези, които напуснаха. Направихме във фондацията един прекрасен проект „Толкова близко, толкова далеч” – за тези българи, които са успели навън и правят изкуство далеч от България. Тази матрица може да заработи и за музиканти, и за писатели...Аз почти една година живях в Америка, бях със стипендия, с възможности и тогава усетих, че колкото и добре да се чувстваш и да си добре подсигурен, има една много голяма липса, усещаш, че си друг, различен, самотен в някакъв смисъл...

 

- Вие преподавате на студенти. Те не тръгват ли да търсят късмета си навън?

 

- Така е постоянно, въпреки че моят съвет към тях е да направят и бакалавърската си работа и магистратурата тук, за да натрупат и малко чисто житейски опит и чак тогава да излязат навън. Да видят, да усетят различните стандарти, защото безспорно има такива между нас и тях. Но в никакъв случай да не ходят толкова рано. Защото е много тягостно усещането в петък, събота и неделя да си сам, да нямаш усещане за среда, за принадлежност. Много по-късно, вече на години, човек има потребност да остава сам, но не и когато личните ти натрупвания са още в зародиш. Трудно можеш да се възпозваш от емпиричен опит, докато си малък. После е много по-лесно.

 

- А смели ли са сегашните млади в творческо отношение?

 

- Абсолютно! Много по-смели са, защото нямат идоли, авторитети, нямат и възела, който трябва да разсекат, а после пак да завържат. Те скачат насам-натам, много малко от тях имат задълбочено премисляне, осмисляне. Това е проява на т.нар. транзитна култура – те минават и поемат набързо каквото видят, каквото усетят... Няма вникване. Ние бяхме други, може би защото бяхме по-ограничени откъм информация, налагаше се повече да я търсим, да се съобразяваме, имаше респект към по-възрастния.

 

- Навремето имаше и един лозунт за това, че изкуството трябва да е близо до масите. Сега как върви рецепцията в това отношение? Има ли достатъчно публика, която е в състояние да види, да разбере, да купи, ако щете, защото и това има значение?

 

- Има такова нещо, но творецът много иска хората да дойдат на изложбата, да видят, а в същото време човек не знае какво точно трябва да направи, какво поведение да има, за да получи този жест. Някакси не обичам да провокирам хората. Защо да го правя? Аз толкова много провокирам сам себе си, седейки там, в ателието. Защо да провокираш, след като толкова много те провокира истинският живот, телевизията; умират хора, падат самолети, има война... И в същото време и твоето изкуство да бъде злобно, тягостно, гневно...Ами, нали човек има само една отсечка живот! Създай му някакво отношение на лекота на битието му, да се почувства различен... Дори в пустинята има ветрове, които носят наслада. Въобще в тази пустиня човек усеща, че е една малка частица и трябва да повърви, да открие водата, да намери себе си, да се преодолее... То е все едно да качиш планина. Аз обичам утопиите, но и без тях човек трябва да има усещането, че е малък, сам, невзрачен в цялата вертикала и хоризонтала. Затова, защо да създаваш провокации, какво да искаш от един малък народ какъвто сме ние? Ние сме една улица, два-три големи града и няколко махали. И защо винаги подхождаме с лошо, защо винаги с ударение, защо все с посочване...? Това е пак до възпитание, до корен, до усещане, къде може. Има думи, които не се казват нито по телевизията, нито по радиото, даже не се пишат и на книга, защото са негативни. Негацията е добра, само ако може да впрегне някакви сили. Ето – да почистим България за един ден! Ама защо да не я чистим всеки ден...Но това трябва да е въпрос на убеждение. Както в изкуството, където няма думата „трябва”.

 

- Кажете, има ли много завист в творческите среди?

 

- Да, има завист и мълчание! Аз го изпитах. Мълчанието носи знака на това, че си различен и че трябва да започнат да се съобразяват с теб. Защото, това, което вече правиш, става някак недостижимо за онези, които са били до теб и около теб, да го докоснат, разместят, то вече се оталечава от тях. Това е трагедия и болка, защото на тази наша територия винаги има желание за отмъщение, за демонстрация колко си над някого, на бабаитлък... В този смисъл какво ли не съм чувал за себе си... Казват, че това, което не те убива, те прави по-силен. Какво значи по-силен?! В живия живот това е толкова негативно! А ти просто искаш с изкуството си да зарадваш. Където и да съм бил, винаги съм казвал, че съм от България, независимо от произхода си. А там се учудват, че рисувам като европеец, че съм на висотата на тяхното усещане за съвременност. Това е като да усетиш седемте ноти, но така да ги подредиш, че да звучат различно. У нас различието не се цени, а в различността е магията. Лидерите ни трябва да са различни! И да създадат тук една приказна държава: с малки музеи, с екология, с неотчуждени хора. Сигурно си мечтая, но такава е моята представа!

 

Сънуващ Пегас

Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания. Моля, подкрепете ни.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. В. Филипов: Газ от Турция. Стига са ни яздили руснаци. 33| 7706 |22.06.2010 . М. Григоров: До Оскарите се стига и през българската народна музика 2| 7493 |13.03.2010 . Любен Петров, кандидат за лидер на СДС: Време е да живеем добре, стига оправдания 20| 6747 |28.11.2009 . Художникът Греди Асса: Държавата е с гръб към младите художници 9| 6859 |10.07.2008

КОМЕНТАРИ

Реклама
Реклама
Реклама

БЛОГОВЕ

Ние използваме "бисквитки", за да улесним Вашето сърфиране и да Ви покажем съдържание, което може да Ви заинтересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия

Разбрах