Сряда, 19 Септември 2018, 06:42
Frognews
29| 9523 |01.10.2014

Харалан Александров: Задкулисието не винаги е ада

.
Социалният антрополог Харалан Александров Източник: Фрог нюз
Политиците търсят контакт предимно с избиратели, които са безопасни и безкритични. Бедстващите и изоставени територии, каквито изобилстват в българската провинция, са благодатни за лидерските им изяви. Много повече кураж се иска да застанеш пред критична градска аудитория, която може да бъде остро и дори агресивно настроена, коментира пред Фрог нюз социалният антрополог Харалан Александров.
Интервю на Ренета Попова

- Г-н Александров, с какво ще запомните предизборнатa кампания 2014? Липсва ли дебатът между идейни платформи?

- С отсъствието й. Очевидно отсъства дебат между идейни платформи, но не забелязвам да липсва на някого. Идейният дебат се отбягва, защото той е опасен за българските политици, които са идеологически неграмотни и идейно безпомощни. Впрочем тази безидейност и безплодност е присъща не само на политическата класа, но и на елитите в България като цяло. Затова всички предпочитат да се занимават един с друг, втренчват се в някоя текуща драма и започват яростно да се обвиняват. Това не е трудно, защото същите тези елити постоянно произвеждат управленски драми, които понякога прерастват в катастрофи. Текущата драма към момента е агонията на КТБ, предизвикана от действията и бездействията на цяла китка овластени управленци, които сега се оглеждат уплашено и се надпреварват да предлагат закъснели планове за спасение. В този контекст привнесените отвън идеологически конструкти като ляво – дясно, консервативно – либерално и пр. звучат все по-неадекватно. Затова печелят не политиците, които се опитват да говорят идеологически, а онези, които успяват достатъчно точно да назоват конкретната ситуация, да я драматизират в своя полза и да предложат решения, които звучат що-годе убедително и най-вече вдъхнат надежда. Може да не ни харесва, но в български условия политическото изкуство се свежда до умението да уловиш темата на момента и да я изговориш с думи разбираеми и прости като за прости хора, каквито са мнозинството от избирателите.

- Кои са тези политици, бихте ли ги назовали?

- Без съмнение Бойко Борисов остава лидерът в това отношение, а Николай Бареков бодро върви по неговите стъпки и демонстрира завиден талант да назовава очевидното по пленителен начин. Но вече не е достатъчно да се говори на народен език, налага се и да се ходи сред народа, което е огромно предизвикателство за политиците. Типичният български политик от епохата на прехода не харесва електората, презира го и дори го мрази, защото е зависим от него. Той е станал политик, за да се големее, да се извиси над тълпата, да избяга от собствената си посредственост. Възходът на популизма е реакция тъкмо на това отчуждено, дистанцирано и надменно поведение. На хората им хареса да получават фамилиарно, почти интимно отношение от своите политически любимци, искат да ги видят на живо, да се отъркат в тях, да ги пипнат и ощипят. Същевременно, поради натрупването на фрустрация, отчаяние и гняв в обществото, заставането на политическите лидери лице в лице с хората носи все-повече рискове. В зората на демокрацията, за да си политик, беше достатъчно да застанеш на площада и да говориш пред хората. После стана важно да обикаляш по медиите. А сега трябва хем да обикаляш сред народа, хем да си в медиите, хем медиите да показват, че постоянно си сред народа, при това без да бие на очи охраната и цялата перифернария, с която се движат политиците. Това е доста изтощаващо, изисква сложна хореография и допълнително затруднява смислената комуникация. Нищо чудно, че политиците изглеждат вяли и уморени в тази кампания. И тъй като повечето от тях нямат какво да кажат на хората, предпочитат да говорят помежду си и най-вече да се договарят, разбира се, потайно. Това допълнително създава усещане за подмяна на обществения дневен ред и захранва теориите на конспирацията. Тук искам да уточня, че тоталната прозрачност в политиката е невъзможна. Неизбежно част от политическата работа трябва да бъде свършена задкулисно, след което резултатът да бъде представен пред публиката. В този смисъл задкулисието не е адът, а просто едно от пространствата, в които се случва политиката.

- В днешно време е модерно за всичко да се обвинява задкулисието?

- Да, защото всичко важно се случва там. Задкулисието е загубило подкрепящата си функция и се е превърнало в център на политическия живот. Докато на сцената тече някакъв вял пърформанс, който е втръснал на всички, включително и на актьорите. Това е проблемът. Ако имаше повече доверие в обществото, ако хората не се чувстваха толкова измамени, употребени и предадени, щяха да са много по-толерантни и политиците щяха да са в състояние да си вършат работа без да се крият. Сега това е невъзможно, защото политиците са под тежко подозрение.

- Затова ли се избират като арена за предизборна кампания предимно места с бедно население?

- Да, търси се контакт предимно с избиратели, които са безопасни и безкритични. Бедстващите и изоставени територии, каквито изобилстват в българската провинция, са благодатни за лидерски изяви. Бареков първи се усети и успя да разработи този политически Клондайк, след което и останалите лидери си спомниха, че трябва да са сред народа, и хукнаха по села и паланки. Преди като обикалях по моите теренни изследвания, хората се оплакваха, че не са виждали политик на живо, а сега навсякъде се разминавам с политици. Това само по себе си не е лошо, дори е похвално, проблемът е, че много от тях правят правилното нещо по неправилните причини. Те отиват при тези хора, защото те са толкова отчаяни и изоставени в дълбоката периферията, че се радват на всеки, който им обърне внимание. Много повече кураж се иска да застанеш пред критична градска аудитория, която може да бъде остро и дори агресивно настроена. Видяхме тези настроения по време на протестите, които само временно са спрели, аз съм сигурен, че след изборите ще има нова вълна.

- Вярвате ли, че политиците са започнали да се респектират от гражданския натиск и недоволство?

- Не знам дали са респектирани, но със сигурност са притеснени. И с право, защото ситуацията в страната е доста безутешна, както Борисов не пропуска да изтъкне. Това е още една причина за вялата кампания – сякаш никой няма голям мерак да поеме отговорността за управлението в този момент, особено след като на сцената най-сетне се появиха активни, информирани и организирани граждани, които ще им държат сметка. Нашата политическа класа няма никакъв опит с граждани, тя умее да управлява само покорни и зависими поданици. Но поданиците започват бързо да изчезват, защото само активните хора оцеляват в съвременния сложен свят. По тази причина те станаха много търсени – тече активно издирване на анклави на поданничество в периферията на страната, където хората имат предмодерно отношение към властта – на нея се гледа като полубожествена субстанция, която е спусната свише, и фактът, че овластеният се явява в плът и кръв е повод за всенародна радост. Събира се цялото село, празнува, принася дарове, ходи да докосва краля с надеждата да прихване от неговата благодат. Този тип средновековно отношение е възможен само в изостанали и затворени общности с много зависими и отчаяни хора, които имат копнеж по мистично спасение. Това автоматично дава преднина на партии като ДПС, вечният печеливш, чийто електорат живее в по-затворени и традиционни общности по ред причини, включително политиката на самото ДПС. Тъкмо затова ДПС е обект на люта завист от страна на останалите политически клики. Убеден съм, че ако имаха ресурс, българските политици с радост биха си отглеждали такъв електорат. Но ресурсът свърши. И тъй като не разбира от политика на развитието, нашият истаблишмънт се отдава на опасна комбинация между политика на нищетата и политика на обвинението. Политиката на нищетата е да примамваш, подкупваш и обладаваш най-безпомощните и най-зависимите. Политиката на обвинението е да хулиш своите противници и да призоваваш прокуратурата да ги изпрати в затвора. Комбинацията им създава усещането за непоправима увреденост и отвратителност на българската политика. В крайна сметка тя се обръща срещу самите политици, тъй като все-повече хора копнеят за възмездие срещу целокупната управляваща класа.

- Как се справят политиците в ролята на вечно мразените?

- Като се свързват избирателно с тези, които ги харесват, и отбягват и обезценяват онези, които ги мразят. Като всички хора и те искат да бъдат обичани и харесвани и все-повече си дават сметка, че са жертва на ролята си. Редно е да отчетем, че и тяхната ситуация е много трудна. Парадоксът е, че политиците са в капан, в който са се нахендрили поединично, излизането обаче е колективно усилие. Политиката на обвинението и омразата доведе до там, че самата идея за политическо съгласие под формата на широка коалиция, което се очертава като единствен спасителен изход, автоматично се отхвърля. Всеки жест на добронамереност и сближаване се интерпретира като нещо лошо. Спомнете си какъв вой се надигна, след като Борисов и Местан изпиха по едно кафе в Кърджали. Това е травматична реакция на едно дълго лъгано общество. Ситуацията в момента наподобява приказката за лъжливото овчарче. Наистина има вълци в гората и политическите лидери са искрено загрижени и търсят изход. Местан според мен е автентично загрижен за етническата ситуация в България в контекста на случващото се в Турция и Близкия изток с агресивния възход на войнстващия ислям. Лидерите на Реформаторския блок наистина искат да реформират дефектиралите институции, Борисов се тревожи от сърце за фискалната ситуация, Бареков искрено се вълнува от съдбата на бедните, а Сидеров и Симеонов страдат за упадъка на нацията. Въпросът е, че никой не вярва докрай в тяхната искреност.

- Какви са позициите според вас на Реформаторския блок? Възможна ли е коалиция с ГЕРБ?

- Ако се представи добре на изборите и продължи процеса на консолидация, РБ ще има отлични позиции, включително за преговори с ГЕРБ. Драма на Реформаторския блок е, че прогресивната идея за колективно лидерство се оказва неадекватна на перманентната кризисна ситуация в България, която създава очаквания за силно персонифицирано лидерство. Неяснотата около лидерството прави Реформаторския блок уязвим – обществото се нуждае от сигурност, а посланията, които реформаторите излъчват в момента, са за несигурност и неопределеност. Надявам се този проблем да бъде решен успешно.

- Какви са прогнозите ви за бъдещо управление? Продължава ли тенденцията за несигурност във властта и докога ще бъде така?

- Ситуацията отново е парадоксална – нестабилността в средата ще нараства, което прави необходимостта от стабилно управление императивно. Същевременно очертаващата се конфигурация в парламента вещае несигурност. Нужно е да намерим сили да породим стабилност от нестабилна политическа конфигурация. Ние имаме опит със създаването на нестабилност при стабилни конфигурации, но не и обратното. За да успеем с тази свръхзадача, трябва да преосмислим много от нашите вярвания. Например вярването, че коалиция между политически противници е възможна само чрез задкулисно договаряне и името на някаква корупционна далавера. Ако сляпо вярваме в това, няма как да създадем благоприятна среда за разумно управление с широка политическа подкрепа.

- Какво е нужно да направят политиците, за да върнат доверието в себе си?

- Трябва да докажат, че са достойни за доверие. Парадоксът е, че няма как да дадат доказателствата, преди да получат доверието. Винаги доверието се дава в аванс, това е логиката на политическата икономика. Винаги поемаш риск. Същевременно би било несправедливо да искаме от българите да поемат нови рискове. Възможно е да поемеш риск в една сфера, ако имаш сравнителна стабилност в друга. Това е като с инвестиционното портфолио – инвестираш в няколко сигурни актива и един или два рискови, при което рискът се разпределя и става управляем. Обаче в България всички активи са рискови, живеенето изобщо е високо рисково. Падне малко повече дъжд и вземе че прелее язовир. При тази повсеместна несигурност се иска изключителна смелост от страна на българите да инвестират доверие в политиците. Много по-логично е хората да са недоверчиви, затворени и да се спасяват поединично. Последните останки доверие ще бъдат събрани и инвестирани при тези избори, и този път политиците нямат право да го пропиляват.

- Какво кара хората да продават гласа си?

- Цялостната култура на нормализирана корупция. Цари убеждението, че политиката е елитарна игра, която няма нищо общо с хората. Единственото нещо, което може да направи обикновеният човек, за да се включи в преразпределянето на грабежа, е да се корумпира. Като не може на едро, поне на дребно. По-добре да си продадеш гласа, отколкото да го подариш, защото иначе излиза че си наивник. Хората следват модела на успелите, и всички вярват, че успехът минава през далаверата. Слава Богу, тази цинична и отчаяна логика все-още не е завладяла всички.

- До каква степен негласуващият спомага за манипулацията на вота?

- Изключително перверзно ми се вижда да призовават бедните и гладните да не си продават гласовете, при положение, че пред очите им се разиграва мащабен държавен грабеж. При това положение е непочтено да упрекваме онези, които не гласуват, защото няма нищо по-естествено от това да се откажеш да участваш в това свинство, което представлява българската политическа икономика. Фактът, че има хора, които ще отидат да гласуват, защото вярват в политиците, е щастлив феномен, който трябва да се изучи. Ако има висока избирателна активност, в което се съмнявам, това би било проява на изключителна щедрост от страна на българския избирател.

- А вие имате ли мотивация да гласувате?

- Не, не се чувствам представен от нито една партия и не смятам да гласувам. Затова и нямам право да съветвам другите да гласуват, но държа да кажа, че изпитвам уважение към онези, които го правят, които въпреки всичко намират сили да се доверят и да направят своя избор. Както казах, това е проява на щедрост и великодушие, на каквито аз не съм способен.

- В ситуацията с КТБ кой се държи като Големия брат?

- Няма Голям брат, самата метафора предполага някакъв респект и уважение. Ние преживяваме момента, в който се чупи екранът, образът се разпада и става ясно, че Големият брат са група охранени и овластени джуджета, на които им е било позволено да вилнеят твърде дълго. Това е историята на един колективен олигархичен провал. Няма печеливш от тази завера, тя е тотална щета. Алчните джуджетата решиха да плячкосат една банка и се провалиха, дори и за това не им стигна акълът. Как след това да имаш уважение към българската олигархия, след като една банка не може да ограби като хората? Тези хора могат само да рушат, това е трагедията. В момента всички си дават сметка, че са сгазили лука, и затова се държат, с извинение, като пръднал в автобус, всеки се разсейва и се надява, че смрадта, която се носи, ще бъде приписана на някой друг от пътниците.

- На какво се дължи нетърпимостта на българина към бежанците? На няколко пъти се чуват крайни призиви срещу търсещите временен подслон в България.

- Дължи се на изключително високата несигурност в обществото и провала на българската управляваща класа да осигури стабилност. Този процес се нарича дисплейсмънт – разтревожен си от нещо друго, но го прехвърляш върху външен обект. Аз не мисля, че българите са зли, немилостиви и кръвожадни. Напротив. Имаме дълга история на добронамереност и състрадателност към страдащи групи. Просто в момента сме много уязвими като общност и нямаме капацитет да поемем допълнителна несигурност.
Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания. Моля, подкрепете ни.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. Ст. Александров: Банките отглеждат рентиерска класа 12| 5603 |23.04.2009 . Харалан Александров: Костов и Юруков вече са в стомаха на боата Борисов 43| 5422 |24.08.2008 . Ст. Александров: Закриването на безмитната търговия е плонж пред ЕК 4| 4185 |03.06.2008

КОМЕНТАРИ

Реклама
Реклама
Реклама

БЛОГОВЕ

Ние използваме "бисквитки", за да улесним Вашето сърфиране и да Ви покажем съдържание, което може да Ви заинтересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия

Разбрах