Вторник, 13 Ноември 2018, 09:15
Frognews
10| 8583 |30.05.2011

Илия Добрев: Да се пукат душманите, мечтите ми се сбъдват

.
В театъра представлението умира с актьора, казва артистът, изиграл Джингиби
Адски тъпа и смешна издънка. Цар съм на тези работи. Взех едно от най-смислените и трогателни интервюта досега. Такова нито съм взимал, нито съм чел в пресата някога. След като натиснах бутона STOP на диктофона и прегърнах интервюирания, поех окрилен към къщи, за да го „сваля“ на компа и … позеленях! Бях го изтрил. Обадих се спешно и „изтритият” интервюиран леко ме наруга по телефона с думите: „Уморен съм. Не можах да спя добре. А и заминавам на турне“ и т.н. Затътрих се към театъра, за да взема книгата на интервюирания, за да мога поне чрез нея да замажа провала си пред главния редактор и да напиша някаква смесица от спомени, мои и на интервюирания. И не щеш ли - „изтрития” го срещнах на ул.„Раковски”!!! Усмихнат, с баничка в ръка. Дами и господа, представям ви Илия Добрев!

- В изтритото интервю ти, Илия, каза нещо много красиво на младите.

- Непрекъснато за това си мисля, общувайки все още с младите, колкото и да се опитват да ми прекъснат тези пътища към тях. Аз продължавам да си зареждам акумулатора с млада енергия от тези, на които все още мога да дам нещичко. А и те да вземат от мен. Добрина и любов.

- В какво играеш сега?


- Как в какво играя?

- Представленията, които ти се редуват през месеца.

- „Доизигравам“ представленията във Военния театър.

- Доизигравам е доста странна дума...

- Доизигравам, защото това са две централни роли и представленията са нови. Не са, да кажеш, на по 10-15 години. Леко ми е обидно, но това няма значение. Всяко нещо на този свят се ражда, живее и умира. За съжаление театралната професия е такава. В киното поне нещо остава. А в театъра ние умираме заедно с представлението, което си отива. На младите искам да кажа следното: „Не трябва да се задоволяват с малкото. Да не се задоволяват от това, че вече са „произведени звезди“. Да търсят непрекъснато и колкото повече недоволстват от себе си, толкова по-добре. Както казва Апостол Карамитев, моят кумир, в последното си интервю (това пък му го е казал на него Бай Петко Атанасов, един от големите актьори на Народния театър). Тогава може би, един ден, кой знае. Обичам многоточията. На вратата на гримьорната ми пишеше…..Тогава… Може би… Един ден… Кой знае… Не трябва да се задоволяваме с това, което сме постигнали досега. Трябва всичко да започваме отначало. Е, ти ме попита какво играя сега. Покани ме един мой бивш ученик – Асен Блатечки, в представлението „За мишките и хората“ по Стайнбек, в което аз също играя. Една малка роля. Но при започването на репетициите и по време на тях аз репетирах Хамлет (смее се). С ужас и треперене репетирах. Все едно, че нищо не съм играл през тези години. И то роли като Хамлет, Клавдий, Брик в „Котката…“ в Народния, Джордж в „Кой се страхува от Вирджиния Улф“ – една
неземна пиеса с гениален автор Това са все роли, които някой ден ще ги напишат в некролозите (пак се смее).

- В изтритото снощно интервю те попитах как можеш да имаш толкова енергия? Откъде е?


- Даже съм жесток понякога. Аз се сърдя много дълго. Цели три дни, най-много, и винаги има за какво да се извиня. Аз съм се научил през годините да прощавам. Лошото е, че не забравям. А за енергията… Е, остави я. Сетих се да ти кажа, че съм изключително мнителен. През годините какви ли не клевети и идиотщини ми минаха през главата. Но това си е проблем на помиярите. Отърсвам се. Живея над тази помия с моите радости и усмивки. И забава. Чувствам се добре. Мисля, че затова при мен идва тази усмивка, защото си мисля, че аз с нещо съм по-достоен от тях. Тези, които толкова ме тровеха от нищото. Единственото ми оръжие сега е това, което съм аз, като артист, като човек, като морал… Аз все още мога. Доказал съм го. Докато сърцето ми с четири байпаса издържи.

Илия вижда, че държа в ръцете си автобиографичната му книга „Песъчинки от спомени”, разлистваме я заедно и се зачитаме: Много беше хубаво, когато в „Полет над нощта“ Георги Любенов интервюираше великия хирург Любомир Спасов, шефа на Правителствена болница, който каза:“Представяте ли си? Аз държах в ръцете си туптящото сърце на Джингиби!“ Толкова беше хубаво… Сърцето ми все още тупти и аз за това се усмихвам все още.

Не можах да спя, защото ми предстои турне и сега леко ми треперят мартинките. Но знам, че ще дойде 18.00 часа и аз знам, че всичко ще бъде идеално с представлението. Артистите сме нещо велико. Ти ще прочетеш в книгата ми гениалната телеграма, която ми изпрати Методи Андонов във Варна. За първата ми премиера. Казва: „Сега е 18.00 часа. До 22.00 съм с тебе, от утре се оправяй сам!“ Дълго не можах да разбера какво означава това. С годинките разбрах много ясно, че трябва да бягам. От простотията, от доволството. Че трябва да съм непримирим и деен.

Всеки човек е дошъл на този свят с мисия. Нещо, което не е свършил в предишния си живот.
Много често пристъпям в съня си по двор, запустял и обрасъл с къпини. Взирам се с надежда наоколо… Няма я селската къща, няма ги огнището и синджирите, на които висят почернели от сажди котлета… Няма ги крайпътните дувари… Има прогнили парчета огради от преплетени пръти… Има ги тишината и звънкият смях от летата на моето детство….
Ако искате, тръгнете с мен и аз ще ви поведа към моя мъничък свят пълен с мирис на сено, пукот на съчки в огнището, с далечна свирня на щурци и с поблейване на стадата в кошарите… В него има тъга, има и болка. Има глад и насита от сбъднати мечти и несподелени пориви... Само ще ви замоля да стъпвате леко… за да не разместите песъчинките на моите спомени.

- Прекрасен увод на книгата ти...

- Не трябва много-много да се вторачвам. Аз не съм религиозен, но вярвам в Бога. Вярвам в съдбата на човека. И в това, че по някакъв начин човек я следва с воля или без воля. Много страдание и много радост съм имал през живота си. Имам трима прекрасни внуци. Особено малката Ния, която става на четири, малкия Ясен–младши и най-подредения – Вихър, който е на 21 години и ми е голям приятел.

- Студентите?

- Някога един мой колега, също педагог, ми каза никога да не очаквам благодарност. На премиерата на моята книга мои студенти бяха направили видео с интервю на водещи артисти в момента. Също мои студенти. Няма да им казвам имената. Толкова хубави думи, че аз плаках от радост като дете Толкова мило, искрено и с любов. Ето това беше благодарност. Толкова сме раними артистите, че направо ме е срам. На нас просто ни трябва едно „благодаря“ и летим! Ние умеем да се радваме. Аз се вълнувам и това най-добре доказва, че съм жив. Ще изиграя Лир. Артистът е лакомо животно. Но вече ми се играе „какво да е“. Мечтата ми беше да изиграя „Смъртта на търговския пътник“ на А. Милър. Ще я изиграя. Мечтая. Аз съм Мечтател и мечтите ми се сбъдват. Нека се пукат душманите.

Ето това бяха фрагментите от едно неосъществено интервю. Обадих се на Илия, за да кажа, че се вълнувам. Той си купуваше пастърмичка от с. Български извор, пътувайки с театъра за Габрово. Пак се смяхме. Гаранция, че ще играе прекрасно в Габрово. Гаранция, че е хубава пастърмичката. И гаранция за едно осъществено приятелство, което ще трае, докато ни тупкат сърцата в нечии ръце. Че и след това.

Интерпретации за едно интервю на Иван Ласкин
Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания. Моля, подкрепете ни.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. Илия Божинов: Корабът потъва без социална политика 36| 6454 |19.10.2009 . Илияна Йотова: Няма европейска практика за купуване на гласове, БСП има нужда от реформи 3| 4494 |06.12.2007 . Емилия Иванова: Словаците уважават нашето училище наравно с българите 16| 6958 |16.10.2007 . Емилия Иванова: Има бъдеще за Българското училище в Братислава! 0| 7288 |16.10.2007

КОМЕНТАРИ

Реклама
Реклама
Реклама

БЛОГОВЕ

Ние използваме "бисквитки", за да улесним Вашето сърфиране и да Ви покажем съдържание, което може да Ви заинтересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия

Разбрах