В. Канзуров: Корабът на Македония пътува в пълна изолация, далеч от Европа и НАТО

Интервю на Ана Кочева

- Викторе, със сигурност вече си гледал филма „Трето полувреме”. Кажи ни как го прие ти, как го възприема и публиката от киносалоните?

- Аз изпитах истински шок по време и след филма. Очаквах да има в него опити за обобщаващи подигравки с българският народ, да има прекалено свободно интерпретиране на някои моменти от историята, но това което по време на прожекциите на „Трето полувреме" се вижда на филмовото платно, е нещо ужасяващо. Режисьорът Дарко Митревски е направил соцреалистически паметник на антибългарския сърбоманско-югославски, македонистки нацизъм. Всички възможни българофобски предразсъдъци, с които очевидно Митревски е бил закърмен още от детските си години,  присъстват в „Трето полувреме”. Никъде няма да видите лозунги „Смърт на българите” или декларация на Митревски: „Аз мразя всички българи”, но по уж субтилен и гъвкав начин, неговият филм насъсква, преди всичко македонците, а и не само тях, към обобщаваща омраза към българския народ. Всички българи в „Трето полувреме” са представени като зверове, фамилните имена на някои от негативните образи във филма, облъчени с отрицателна пропаганда в Р Македония, са на исторически личности - Гарванов, Татарчев, Батенбергски, те имат ясна цел да мултиплицират негативни асоциации и чувства на публиката към целия български народ, да подчертават: всички българи са лоши, всички са срещу нас, всички ни мразят. Едва ли има в историята на киното по-негативно представен филмов образ от този на българският офицер Гарванов в „Трето полувреме”, който е прототип на българската неприязън, на българската омраза към македонците и отгоре на всичко, той е и „еничарин”, потомък е на комита от Македония. Описването на сблъсъците между футболните отбори на Македония и на Левски, главни конкуренти за титлата в българското първенство през сезона в  началото на 40-те години на миналия век, също е невероятно брутално, шовинистично отдалечаване от истинските истории на двубоите между скопския и софийския клуб. Спортните моменти във филма имат за цел по фалшификаторски начин да представят преобладаващата част от жителите на Вардарска Македония. С футболната тема в „Трето полувреме” се злоупотребява, за да се покаже, не само, че българите никога истински не били смятали македонците за част от собствения народ, но от дъното на душите са ги мразели и винаги най-гнусно се отнасяли към тях, като че ли не са хора, а нещо по-долно от животни. Примери за това в „Трето полувреме” има колкото ви се иска. Дори има и сцена, която разказва как излизащият през Втората световна война скопски вестник „Целокупна България”, нарочно не публикувал информации за успехите на скопския клуб Македония. Така имаме и прецедент на световно ниво – местен вестник не е запалянко и не симпатизира на местен отбор. Този прецедент, несъстоял се в истинския живот, е кристално ясно, но не и единствено доказателство за патологичната омраза на режисьора на „Трето полувреме”, Дарко Митревски, към българите. Реакциите от публиката, от ентусиазираните киномани, от политическите коментатори и от кинокритиците в Македония за филма, някъде са позитивни, някъде негативни, а има и отзиви с ясно видима индиферентност. Но никъде, а в това число и в негативните рецензии за „Трето полувреме”, написани от мои колежки и колеги, кинокритички и критици, няма фокус на специалното, пълно с омраза, стереотипи и предразсъдъци отношение на режисьора към българския народ. Това е срамно и означава, че те споделят сърбоманско-фашизоидните възгледи на Митревски. Има критики за художествена слабост, за посредственост, за заиграване с национализъм във филма, но без задълбочаване в очевидните и съществени разлики върху представянето на сърбите и българите в „Трето полувреме” и на периодите на сръбско владичество и българско управление във Вардарска Македония. Българското управление в мозъка на Дарко Митревски прилича на управляване с концентрационнен лагер, където македонците непрекъснато и на всички възможни начини са тероризирани и унижавани, докато в сръбското имало някакви проблеми, но горе долу всичко било меко и със сърбите все пак можело да се разберем. Опасявам се обаче, че и по-голямата част от македонската публика, която не е достатъчно добре запозната с историята, лесно може да глътне антибългарската, шовинистична пропаганда на Митревски. Дори и повечето зрители да забравят някога много от конкретните ситуации, тяхното вътрешно око остава със спомена за крайно негативния, гнусен и антимакедонски образ на българите, който по-нататък се премества в съзнанието и в подсъзнанието им, подтиквайки ги към българофобски чувства.

- Ти каза, че посредством режисьора и сценарист Дарко Митревски, македонският премиер Никола Груевски всъщност показва среден пръст на България. Защо точно Груевски? Онзи ден в Букурещ на конгреса на ЕНП той напр. лично благодари на премиера Борисов за артикулираната подкрепа на България за Македония по въпроса за визите. Излиза, че Н. Груевски показва най-малко две лица!

- Повечето политици в света имат не две, а много лица и в този смисъл Никола Груевски не е позитивно изключение. В едно нещо обаче той е последователен. Под негова команда корабът на Р Македония сигурно пътува, без никога в последните повече от 6 г., откакто Груевски е министър-председател, да промени посоката на пълна изолация и на пълно отдалечаване от евроатлантическите структури. Като чух веднага след официалната скопска премиера, оценката на Груевски, че „Трето полувреме” бил отличен филм и имал шанс да получи Оскар, се сетих за едно негово интервю за македонският седмичник „Теа Модерна”, много бързо след поемането през 2003 година на лидерският пост от тогава опозиционната „ВМРО”-ДПМНЕ. С един не много присъщ му сантиментален, даже трогателен патос, в една част от интервюто Груевски разказваше как отишъл в Белград на честването на рождения ден на неговия приятел и колега, бившия, а тогава може би актуален сръбски министър на финансите, Божидар Джелич. Впечтатляващо и удовлетворяващо за днешния македонски премиер била и възможността да се запознае със звездите от сръбската естрада (и от сръбския чалга/турбофолк), от чието пеене на купона Груевски изразяваше нескрито въодушевление в интервюто за „Теа Модерна”. Едва ли повечето звезди на сръбската естрада, освен няколко изключения, са сред най-качествените продукти на сръбската култура, но естетическите критерии на Груевски вероятно стигат до там. Фактът, че точно певици и певци от сръбската естрада заемат територията на Македония, отстранявайки и изпълнителите на македонска популярна музика и атакувайки автохтонната култура в страната, очевидно не присъства като проблем в съзнанието на Никола Груевски, може би е даже повод за радостта му. Тук много често и в голямо количество идват да ни забавляват точно истинските и фалшивите естрадни звезди от Сърбия, някои от които – с откровени антимакедонски политически позиции. Та така и фашизоидният сърбомански памфлет „Трето полувреме” за естетическите, идеологическите и етнонационални критерии на Груевски, е качествен продукт. Ако си спомним, в предишния проект на режисьора на „Трето полувреме”, филма от 2005 г., „Балканкан”, който мисля, че е познат и в България и където опитвайки се, уж духовито, да покаже негативните страни в манталитета на всички балкански народи, авторът със сантиментален и трогателен възторг представя Белград като културна столица на Балканите. Ясно е къде е пресечната точка в светогледите на Никола Груевски и на Дарко Митревски, накъде и в коя посока гледа вътрешното око на единия и на другия, кого мразят, какво ги вълнува, какво обичат, разбира се доколкото тези двамата могат да бъдат развълнувани от нещо, да любят и да обичат. Очевидната липсата на улична реализация на двамата, неосъществената им обща мечта да бъдат голями пичове от скопските, столични улици, предизвиква тези двама сърбомански българофоби, въпреки че са прехвърлили вече 40-тата година от живота си, уж по детски наивен, но същевременно и по много покварен начин, да се правят на голями тарикати.

Фамилното име на представения като кретен и идиот футболен съдия в „Трето полувреме”, Татарчев, няма как да не асоциира с любимата обидна дума на македонистките неонацистки лумпени, за българите като „татари”, подстрекавайки кинопубликата към антибългарска омраза. Даже приятели са ми казвали, че по време на някои от прожекциите, се случва част от публиката да псува български и „татарски” майки. Ето защо в действителност Митревски и Груевски се подиграват с България и с българския народ, показвайки му среден пръст.

- Добре де, къде се корени отявлената очевидно неприязън на Митревски към България и българите? Имаш ли обяснение?

- Омразата на Дарко към България и българите е много силна. Неговият проблем, понеже е достатъчно интелигентен, предполагам е в това, че в един момент, четейки оригинални исторически документи, започва да разбира, как държавните, македонистки интерпретации на историята, до голяма, ако не и в абсолютна степен са свободни съчинения. Закърмен със сърбоманство от дете, вероятно чувства опасност за своя уют и за удобството си. Новите информации показват, че българската гледна точка върху историята, е много по-точна от югославската, но той не е достатъчно смел и честен да признае това. Предполагам, че това прави неговата омраза към България и българите, още по-брутална. Тези мои впечатления се основават на статиите на Дарко Митревски в ежедневника „Нова Македония”, където той всяка събота пише коментари. Там той коментира събития от общата ни история и въпреки опитите си за политическа коректност, признавайки примерно, че Яне Сандански се е смятал за македонски българин, описва българите като убийци, лицемери и престъпници. Много подло подчертава, че българи са убили Сандански. Но колко ли се измъчвала сърбоманската душица на Дарко, четейки историческите факти... Митревски е провокиран от омразата си към България и затова акцентира върху този личен проблем, но жестокото е, че иска да предаде този акцент на целия македонски народ, чрез статии и филми. Това е бруталното, особено като се има предвид, че една голяма част от народа в Македония, не е достатъчно исторически грамотен.

- Твърди се, че филмът имал несъмнени естетически достойнства. Би ли коментирал това съждение!

- Имам само един коментар: Вижте как манекенката Катарина Ивановска се справя с тълкуването на главния женски образ във филма „Трето полувреме”, този на младата еврейка Ребека. Ивановска е красива, има хубаво тяло, правилни черти на лицето, ок, но някак струва ми се, че не е прочела много книги, даже и статии от вестници, в досегашния си живот.

Отдавна не съм виждал публична личност в Македония с толкова проблеми при съставянето на изречения. Когато на откриването на филмовия фестивал „Братя Манаки” в Битоля, преди прожекцията на „Трето полувреме”, тя беше запитана от водещата на прякото телевизионно предаване, излъчено по държавната Македонска телевизия, как се чувства, Катарина отговори: „многу сум возбудлива”, т.е. „мнoгo съм възбуждаща” на книжовен български. Искаше да каже вероятно, че е „многу возбудена” - „мнoгo възбудена”, но подсъзнанието или нещо друго, май в този момент е скочило в друг план, въпреки че в по-широк смисъл отговорът не е грешен. Изборът Катарина Ивановска за главната женска роля е резултат от чиста сметка за печалба, нейното участие във филма е финансова, а не естетическа инвестиция.

- Могат ли да се гледат нови български филми в Македония, т.е. купуват ли се „съседски” филми (имам предвид в т.ч. и сръбски, да речем)?

- „Мисия Лондон” (2010) на режисьора Димитър Митовски, беше дистрибутиран в Македония, имаше си нормален киноживот. Сега, този месец, Кинотеката на Македония, в нейното кино, всеки понеделник, на 5, 12, 19 и 26 ноември, в рамките на „Дните на българският филм”, ще пуска избор от съвременното българско кино: „Lovenet” „Лора от сутрин до вечер” „Съдбата като плъх” и „Пътят към върха” (2007) В същият киносалон и по-рано е имало българска съвременна програма. По телевизиите много рядко има български игрални филми, но и това е напредък, по-рано нямаше нищо. Сериалът „Стъклен дом” с голям успех се излъчваше и се излъчва по „Канал 5”, а и други български сапунени продукции са били пускани по телевизиите в Македония. Все пак от всички съседни страни, в киносалоните и по телевизииите, абсолютно доминират сръбските филми, сръбските сериали, продукции и програми.

- Теб лично продължават ли да те квалифицират като „бугараш” и как ти се отразява това?

- Докато липсват аргументи за нелепите етикети, не се притеснявам от квалификации, които имат цел да обиждат и да опетнят името ми. Но в днешна дълбоко българофобска Р Македония, наистина не е лесно, дори и в опитите за социални контакти, да живее човек с българско етническо или историческо съзнание, а не пак да бъде активен в публичния живот. Все пак тези нелицеприятни факти за македонската действителност, горе долу са известни в българското общество. Мисля, че в момента по-важен въпрос е да видим кои и какви са хората с българско самосъзнание в Македония. Според моите наблюдения, повечето от тези които познавам, не са някакви либерално и толерантно настроени хора, а става дума за „по-меки” и по-твърди национал-шовинисти, особено на антисръбска и антимакедонистка основа. Много често сред българите от Македония се чуват екстремни, фашизоидни изречения и желания, по ясен, обобщаващ начин отправени към цели народи. И не е шовинизъм и екстремизъм само ако кажете: „Аз мразя сърбите!!!” или „Смърт на сърбите!!!”. Ако по пет-шест пъти в едно изречение, с особен блясък в очите и със стягане на челюстта и зъбите постоянно споменавате думите „сърби” и „сръбско”, ясно е за какъв човек става дума, какво му е нивото, колко е обективен и дали преодолява или задълбочава предразсъдъците и стереотипите за българите и България в македонското общество. Имам впечатлението, че за една голяма, може би и преобладаваща част от македонските граждани с българско самосъзнание, да си българин, означава да се мразят сърбите, македонистите, Сърбия, Македония... Така, в етнически смисъл може би не са асимилирани, но в политически и идеологически, и като начин на „мислене” и „разсъждаване”, с конформисткото и неинтелигентно съобразяване с модела на идентичност, построен на фанатизирана, екстремистка „анти” основа, голяма част от българите в Р Македония, фактически са „най-сърбизираната” и „най-югославянизираната” общност в страната.

- И нещо съвсем актуално - как се обясняват протестите от последните дни в Македония и до какво биха могли да доведат те?

- Опозиционият т.нар. СДСМ, заедно с коалиционите партньори, на 28 октомври свика митинг на главния площад в Скопие, с който приключи „Работното лято” на тази партия и представянето на нейните и на коалицията кандидати за кметове в македонските общини, които ще се състезават на местните избори, планирани за март 2013 година. Т.нар. СДСМ поиска и предсрочни парламентарни избори, заедно с местните, което може да е и блъф, понеже те все още имат по-нисък рейтинг от управляващата ДПМНЕ.

На скопския митинг лидерът на т.нар. СДСМ Бранко Цървенковски „индиректно” използва антигръцка риторика, тъй като поиска и референдум за името на страната, ако през декември Македония получи дата за преговори за присъединяване към ЕС. Евентуалното получаване дата за преговори, според думите на Цървенковски, можело да се случи, само ако Никола Груевски приемел промяна на името на страната. ДПМНЕ засега отказва организиране и предсрочни парламентарни избори, трети по ред, тъй като тези в 2008 и 2011 година, на които побеждаваше, също не бяха в редовния срок. На фона на развихрилата се последните месеци антибългарска и антиалбанска риторика на т.нар. СДСМ, с обвинения за предателство към ДПМНЕ, а имайки предвид липсата на антисръбски послания от най-големата опозиционна партия, въпреки че може би най-много елементи на просръбска политика има при управляващите, ясно е каква е алтернативата на сегашната македонска власт.

- Викторе, кое е по-силно в Македония – необичайната и нетвърде логична любов към Сърбия и сърбите или антибългарските внушения, които по същество са безкрайно ирационални, но затова пък са направо войнстващи.

- Сърбоманството в Македония, което в много случаи се проявява и като шовинизъм, в рамките на един идеологически възглед, често подразбира и антибългаризъм. Не знам кое е по-силно, но тези две неща някак идват заедно. Много от хората които са антибългари, не се приемат като сърбомани, не забелязват, не виждат, че тези чувства са повлияни от определени просръбски политики. Има и македонистки шовинисти, които много по-голяма омраза изпитват към Сърбия, отколкото към България.

Проблемите в отношенията между Македония и България, в общуването между различни хора от двете държави, с противопоставени мнения по много исторически въпроси се коренят и в много повърхностното, до болка опростено, даже в някои случаи шовинистко и екстремистко интерпретиране и тълкуване на историята на бивша Югославия и на македонската република, от 1944 година насам. Освен вредата която нанася всякакъв шовинизъм, с този екстремистки подход, не може обективно да се анализира периодът на Титова Югославия, време, когато масово се разпространява и затвърдява македонисткото чувство. И ние не можем да намерим точни отговори на много съществени въпроси, ако се ограничаваме само върху небългарски фактори, които са влияели на появяването и затвърдяването (във Вардарска Македония) на македонизма. Звенарският преврат в България (1934), ролята на БКП във всички периоди, определени поведения на българската административна власт във Вардарска Македония (1941-1944), политиките на някои български правителства между двете световни войни, резултатите от балканските войни и катастрофалната българска политика по това време, отношението на социалистическа България към македонския въпрос са някои, но не и единствените български фактори, влияли върху появята първо на идея за отделна македонска етнонационална идентичност, а след това на нейната успешна реализация и по-масовото й приемане на територията на една част от географска Македония.

- Няма да питам как ще се преодолее езикът на омразата, това на този етап не изглежда твърде вероятно, въпреки вербалните заявки, но ще попитам дали и как може езикът на разума да се засели в БЮРМ?

- Най-новата югославска провокация и дребно тарикатско поведение на Република Македония към България, е последното писмо на македонския президент Георге Иванов, до колегата му в София, Росен Плевнелиев, като „отговор” на идеята на българският държавен глава, за общо честване на някои исторически дати. Иванов предложи за честване три дати: Денят на Европа, денят, когато България първа призна независимостта на Македония или денят на установяването дипломатически отношения между двете държави... Коментар на този примитивизъм, мисля, че не е нужен! Все пак, ако сме честни и обективни, трябва да признаем, че езикът на омразата между Македония и България, е двустранен- и между хората и в държавните политики. Много примери има за държавен македонистки нацифашизъм, присъщ на управляващата ДПМНЕ, но и за патологичната сърбоманска българофобия на опозиционния т.нар. Социалдемократически съюз на Македония (СДСМ или „бившите” комунисти), политическа партия която според отношението й към България, българският народ и българската история, с право заслужава да я наричаме Ку клукс клан.

Но и ако всеки криминален и дребен тарикат от Македония, може да мине в българското общество като репресиран българин, както се случва, това е знак, че омразата и търсенето на оправдания за нея, притискат някои хора в България, особено тези с националшовинистични възгледи, да приемат желаното за действително и да вярват на измишльотини, които приличат на детски приказки. Как тогава да се сърдим на някои македонисти, които вярват на измислена, белетристка история?!

Също така, много показателни са моралните и интелектуални „качества” на тези които най-често се поставят да коментират македонската тема в българските медии. Те да не би да излъчват омраза, да не би да не лъжат? Защо да не помислим, че са нарочно сложени, да подстрекават на омраза!? Двете общества трябва да съзреят, особено македонското. Без да разберем всички субтилни нюанси на проблемите, никога няма да ги решим. В крайна сметка всеки отговорен човек, най-добре ще пропагандира добрите си намерения, чрез собственото поведение. По-лесно е от македонист да станеш българин, по-тежко е от нетолерантен да станеш толерантен човек.