Сряда, 19 Септември 2018, 04:41
Frognews
36| 14402 |13.03.2014

Панде Ефтимов: Нямаме държавници и политици с отговорност за Македония

.
Панде Ефтимов
В Македония сме задръстени от сръбска телевизия, сръбски филми, сръбски концерти, книги, вестници, списания? Защо в България никой не се досеща, какво трябва да се прави?

Панде Сотиров Ефтимов е български поет и публицист от Македения. Роден е на 15 март 1932 г. в с. Претор, Преспа, тогава в Кралство Югославия. Внук е на революционера от ВМОРО Панде Суджов. Завършил е висшето си образование във Филологическия факултет на Скопския университет. Открито се самоизява като българин, участва в патриотични групи, целящи независимостта на Македония, заради което прекарва 7 години в три различни затвора. 

Панде Ефтимов има пряка заслуга светът да научи за откриването на т.н Битолски надпис. Когато през декември 1956 г. този каменен надпис е открит, Евтимов го заснема и изпраща информацията за него в България. Надписът е на старобългарски език от времето на Иван Владислав (1015-1018), последния цар на Първото българско царство. Намерен е при събарянето на Чауш джамия в гр. Битоля, която вероятно е градена с камъни от Битолската крепост. От текста разибраме, че владетелят съобщава за обновяването на Битолската крепост и упоменава, че е цар на България и "българин по род". Този факт нанася голям удар на привържениците на македонизма. За това в историческия музей в Битоля той не е изложен на показ, а се съхранява в складовите помещения.

През 2007 г. Панде Ефтимов получава българско гражданство, доста години преди това е признат за неформален лидер на българите в Република Македония. 
 


- Господин Ефтимов, вие принадлежите към български революционен род...

 

- Семейството ми има богата и трагична история. Моите прадеди са били горди българи, които са се борили за свободата на Отечеството. Част от тях са от Преспа, където са имали много имоти, взети по-късно от турците. Моя пра-пра-дядо Янко е имал голям имот в Цариград. Той е подпомагал финансово и с продукти българската гимназия и българската болница в града. Отглеждал е зеленчуци и овошки. Тримата му синове – Янко, Иван и Андрея, са завършили Роберт колеж в Цариград. И тримата, по различно време, умират за свободата на България. Иван е имал син Панде – това е дядо ми, на когото съм кръстен. Той е учил в Българската екзархийска гимназия в Битоля. По-късно е убит от сърбите. В нашата фамилия няколко поколения са отраснали без дядовци. Мъжете са били все войводи, комити, които са жертвали живота си за българската кауза.

 

- Няколко пъти сте започвали образованието си от първо отделение, но не заради лош успех, а заради смяната на официалния учебен език.

 

- В първо и второ отделение учих сръбски език. През 1941 г. дойдоха италианците и започнахме да учим на техния език, който е съвсем различен от славянските езици. Изкарах 1,2 ,3 и 4 отделение. После дойде албанска администрация и отново карах 2 и 3 отделение, този път в албанско училище. През 1943 г. дойдоха българите. Населението ги посрещна с песни, с цветя, с хляб. Когато започнах да уча на родния български език бях забравил кирилицата. Моят учител Иван Николов ме накара да си напиша името на черната дъска и аз го написах на латиница, а той ми се скара строго. Не ми трябваше много време обаче, за да влезна в крак. Но след това дойде новата езикова норма в македонския език, която е под сръбско влияние. Тя въведе използването на йота (j). Така вместо да напишем “Югославия”, ние започнахме да пишем “Jyгославиja”. Започнахме да пишем „бугари”, а не “болгари”, както е на македонското наречие. Всъщност звукът “ъ” в много български думи в македонския говор преминава в “о” – “мълчи” – “молчи”, “вълк” – “волк” и т.н.

 

- Едва 16-годишен ставате член на нелегалната ВМРО...

 

- В нашето семейство се знаеше всичко за ВМОРО, за първия председател на организацията д-р Христо Татарчев, наш далечен роднина. В семейството ми постоянно се говореше за войводи, за комити, за българи, убити от турци, сърби и гърци. И не само за д-р Татарчев, аз от малък знаех имената на всички основатели на ВМОРО и на по-личните войводи. Въпреки че, родителите ми бяха по професия овощари, пчелари, това им бяха основните занимания, моят род преживя трагедията да ни следва най-лошото. Моят татко – в затвора, брат ми – в затвора, вуйчо ми – в затвора, братовчед ми – в затвора. Всичките – в затвора, накрая – и аз в затвора. Защото не сме свикнали да навеждаме глава. Може би знаете българската песен: „Касапинът коли най-кротките крави, а дивите вълци са живи и здрави...”. Е, ние не навеждахме глава, но и никой не успя да ни покори. Ние си останахме такива, каквито бяхме дошли на света, ние не вдигнахме дори пръст против България...

 

- Югославската Държавна сигурност, т.н. УДБ-а, не ви ли следеше?

 

- Имахме достатъчно добри познания и поведението ни беше като на възрастни. Всичко вършехме в условия на строга конспирация. Произхождахме от семействата, които ни бяха научили на изкуството да мълчим, да пазим тайна. Най-големият идол ни беше Тодор Александров, по-голям от Гоце Делчев, а народната песен, посветена на Александров: „Нешчо ке те прашам, бабо, право да ми кажеш...”, възприемахме като химн и при всеки удобен случай я пеехме. За тази песен тогава пращаха в затвора.

 

- Кога да първи път ви пратиха в затвора?

 

- За първи път ме арестуваха на 21 години. Затвориха ме по подозрение за участие в едно подобно дело, но не намериха доказателства, тъй като Коста Смичков, Даниел Попов и другите не ме предадоха. По-късно отново ме арестуваха.

 

- За какво?

 

- Бяха намерили някакви материали, подозрителни за властите, които съм писал в стихотворна форма. Като съвсем млад пишех за Пирин, за Егея, за Вардар. Още тогава бях и пламенен оратор и се изявявах на всички литературни срещи. Обвиниха ме в антидържавна дейност. Такава беше формулиравката на обвинението. Работил съм бил за събаряне на установения обществен ред в Социалистическа Югославия и за това, Макединя да се присъедини към западните държави. Осъдиха ме на 4 години затвор. Пратиха ме в Плачковица, където станах шофьор, но ми дадоха да карам камион без спирачки. Освободиха ме по-рано, защото тогава в Македония имаше горяма криза за учители. И станах учител в с. Стражево. В това село всички жители бяха участници в Илинденското въстание. В която и къща да отидех, на стената се виждаше картината “Васил Левски на бесилото”. Във всяка къща намирах българска литература. На всяка веселба се пееха български песни. Това беше живата материя на българския дух, съхранила спомена за Илинден и традициите на народа.

 

- Как се развиха събитията след това?

 

- В казармата отново се свързах с опозиционери на Титовия режим. Между нас имаше и хървати, и словенци, и бошняци. Тогава чух, че е обявен конкус за журналисти в радио “Скопие”. Явих се, защото и преди това бях сътрудничил на някои вестници и списания. На конкурса се явиха 36 журналисти, но приеха трима, между които и мен. Тогава помислих, че УДБ-а ме е забравила вече, но се оказа, че съм се лъгал. Във всяка редакция като журналисти бяха назначени подслушвачи на тайните служби. Те не работеха нищо, а само следяха кой какво прави и донасяха. Тази им дейност особено се засили, след като по инсрукция на ЦК на ЮКП започна някаква кампания против местния национализъм в съюзните републики. В Македония пръв заговори за това Страхил Гигов, сърбоман от българско семейство във Велес. Той публично разкритикува македонския печат и медии, че се ръководят от националисти и ВМРО-вци. В същия дух беше и дейността на Златко Веляновскси председател на Съюза но борците в Македония. Анте Поповски беше уволнен като главен редактор на “Нова Македония”, в Загреб започна процеса срещу групата на генерал Франьо Тужман. Тогава арестуваха и нас – мен, Георги Тоцев, Костадин Динев, Дончо Симеонов.

 

- В каква организация бяхте?

 

- В никаква. Измислиха си поводи, за да ни обвинят.

 

- И за пореден път ви арестуваха...

 

- Беше 17 април 1972 г. И започна маратонско следствие, което продължи 9 месеца. Прекарах 9 месеца, два дни и четири часа в карцерите на затворите. Трябваше да призная и двете обвинения. Според тогавашните закони на Югославия тези обвинения предвиждаха смъртно наказание. И докато траеше делото, сигурно, за да има по-голям ефект върху населението, в Загреб течеше процеса срещу генерал Тужман и неговата група. Имаше процеси и срещу албански групи. По това време в Югославия всички вестници бяха ангажирани, както и радиото, телевизията, Комунистическата партия, Съюза на младежта, синдикатите, творческите съюзи, УДБ-а, КОС – всички и всичко, което съществуваше като държавни структури и идеологическа надстройка. Създаде се много, много тежка обществена атмосфера по отношение на обвиненията срещу нас. Всеки ден се внушаваха нови и нови престъпления, извършени от нас. Това беше целенасочена, организирана кампания, която продължи три месеца – септември, октомври и ноември. Но не можехме да признаем нещо, което не сме извършили.

 

- Как се разминахте със смъртната присъда?

 

- Отново в наша полза се яви западният печат. Излязоха статии, в които се твърдеше, че в Югославия осъждат идеите на Гоце Делчев, дори се появи статия със заглавие “Обвинените осъдиха комунизма”. Нададе глас и емигрантският печат, и хърватският, и македонският на Драган Богдановски. И въпреки това нас ни осъдиха на година и половина затвор. След обжалването ни до Върховния съд увеличиха присъдата на три години. Пратиха ме в “Идризово”, където условията бяха ужасни. След затвора ми бяха отнети всички граждански права и отидох да работя в строителството. Животът ми бе обект на постоянни преследвания и затова имам пет досиета. Когато след няколко години се върнах вкъщи, синовете ми не ме познаха, бяха пораснали без мен. В продължение на 20 години бях лишен от документи за самоличност. До пенсионирането си работих тежка изнурителна работа в строителството. За мен затворът свърши, когато през 1992 г. получих личните си документи.

 

- Кое бе най-тежкото ви обвинение?

 

- Аз съм осъден с обвинението, че работя за отделянето на Македония от Югославия. Това, според тогавашните закони, бе углавно престъпление, защото властите свързваха отделянето от Югославия с присъединяването ни към България. И затова в документите е записано най-тежкото обвинение: “бугарофилство”. Не може някой да иска отделянето на Македония от Югославия, ако не е българофил. Това е основната поанта.

 

- Днес, когато Югославия не съществува, можел ли да твърдим, че в Македония продължава същата антибългарска пропаганда?

 

- Можем, разбира се. Трябва да гледаме фактите такива, каквито са. През есента на 1944 г. Македония я окупираха сърбите начело с родоотстъпници "македонци", възпитавани и образовани в сръбските училища, активисти на сръбската комунистическа партия. Македония беше касапница за политически затворници от 1944 до 1988 г. Официалните власти целяха да се прекъсне връзката с България. Голяма част от интелигенцията и свещеничеството бяха унищожени. Югославия се опитваше да създаде нова нация – югославянска, както СССР се опитваше да направи съветска нация. Това обаче нямаше как да се случи, защото националното самосъзнание на народите, които съставляваха тези страни, беше високо. Няма как от коня да направиш магаре или от кучето – агне. Жестокият отпор против повторната окупация, провеждан чрез различни форми на съпротива от народа, предизвика невиждан терор от страна на "сръбските освободители". След 1944 г. цялата система на образование, култура, целият политически и обществен живот бяха насочени към пресичане на всяка връзка между македонците и българите. Разтворете учебниците, дори и за основните училища, и ще откриете текстове, в които за неприятели на македонците се сочат не сърбите, гърците, турците, албанците или някои други, а само българите. И друго. В Македония не сме пришили прозвището “окупатор” нито на германците, нито на сърбите, нито на италианците, а само на българите. Навсякъде, по всички поводи и на всички равнища, пропагандата внушава, че българите са окупатори. Историята ни от 1918 г. до 1941 г. е празна. Там не е отбелязано нищо…Днес Македония тъне в собствените си заблуди, недоизказаности, неопределеност, проблематична идентичност, страх за съществуването. Намесата на чуждите влияния, икономическата и политическата зависимост на просръбската посткомунистическа партия от Белград и преекспонирането на малцинствените права, особено на най-малкото малцинство, влашкото, съзнателно разделят македонското географско, историческо и национално единство. Безболезненото отстъпване пред натиска на албанците от прокомунистическата партия от страх да не загуби властта превърна македонците в безжизнена изплашена маса и пасивни наблюдатели на собственото си пропадане. В условията на организиран грабеж и осиромашаване, неминуем е колапсът на стопанството и съществуването на хората.

 

- Сигурно оттук произтича и фанатизма на Груевски да” запечата веднъж завинаги въпроса за македонистичния идентитет, език и нация”?

 

- Това е политика, наложена още от първото заседание на Антифашисткото събрание за народно освобождение на Македония (АСНОМ) на 2 август 1944 г. от сръбските комунисти в Македония. И всеки, който не беше съгласен с тази политика, биваше отстраняван и изпращан в затвора Идризово. Така първият ръководител на Р Македония Методи Андонов – Ченто беше осъден и изпратен в зандана. Същата беше участта и на ветераните Павел Шатев, Панко Брашнаров, на поета Венко Марковски. По времето на Лазар Колишевски Македонската комунистическа партия беше прочистена от всички несъгласни с просръбския диктат, а останаха тези, чиито наследници днес са Груевски и Бранко Цървенковски. Тези, двамата, въпреки привидните им политически различия, са приели идеологията за неотклоняване от просръбския политически курс на Македония. И това се осъществява от Груевски, който успя да оскверни ВМРО, като я превърна от идол в напълно конюнктурна партия, обслужваща идейното и политическо югонаследство в Македония. Интензивното македоно-сръбско сътрудничество през последните месеци е красноречиво доказателство за това. В същото време България доброволно е приела ролята да бъде второстепенен играч в битката за истината на нашето минало и настояще, а бъдещето на отношенията ни е предоставила великодушно на Атина и Белград.

 

- Това не е ли упрек към българските държавници?

 

- В България няма държавници и политици, поне такова е впечатлението ми от това, което се прави като политика към Македония. Българските държавници са личности, коитои нямат пред очите си програма, завет или поне внушена отговорност към темата „Македония“. Те правят някаква кариера, сякаш само за себе си, без да обръщат внимание на специалното положение на България в атмосферата на Балканите и в сферата на Балканите. Най-лошото е, че те живеят с някакъв ялов романтизъм по отношение на Македония, сякаш се намират в 19-ти век. Те не искат и не могат да схванат, че в Македония има много сериозна еволюция, че сърбите в продължение на 100 години внушават своя идеология, свой манталитет, който вече се превръща в неотмена психологическа съставка на младите поколения и за разклащането на който освен историческата фактология са нужни усилия в още много посоки.

 

- Какво имате предвид?

 

- Имам предвид предимствата, които ни дава демокрацията, предимствата на дискусиите, на взаимния кулурен и междуличностен обмен. Ние сме единствените езици, които нямат падежни форми. Ние сме единствените, които се разбираме без преводач, ние сме единствените, които имаме едни и същи песни... Това българските политици, които управляват или които ще управляват утре, трябва да знаят. И друго. Не е възможно български политици да не знаят къде е Македония, а не знаят. Защо български министри, например, не се качат на колата и, ей така, частно да посетят Охрид, Струга, Скопие. Нека нашите македонци видят тези министри, пък като ги видят и като разменят някоя и друга дума с тях ще разберат, че и те са хора, дори много по-близки от другите. Пък нека да дойде и министър-председателят, президентът. Да посетят Бигорския манастир, да посетят Преспа, да поразгледат забележителностите на тази наша Македония, пък и ние да ги видим, хубави ли са, какви са и да почувстват дълбоко истината, защо се разбираме без преводач. И още. Не сме видели в Македония нито един фестивал с участие на български състави. А искаме това да бъде масова практика, да се превърне в хубава традиция. Да има сътрудничество между нашите и вашите културни институции, да има общи проекти, общи цели. Това сътрудничество отсъства. А всяко отсъствие на сътрудничество е катастрофа. Близостта, преодоляване на с десетилетия налаганата отчужденост не се осъществява с надменност, високомерие, подигравки и приказки, а с всекидневна работа – добронамерена, и с братско разбиране за натрапените ни различности.

 

- Отново пожелания, романтизъм, за които говорихте преди малко. Нека да бъдем повече практични!

 

- Говоря точно за практичността, за нещата, които могат и трябва да се направят. Например, аз питам, кой македонец няма роднини в България? Нека да направим стъпка към това взаимно преоткриване. Защото сега, ние, в Македония, сме задръстени от сръбска телевизия, сръбски филми, сръбски концерти, книги, вестници, списания. Ето го големият въпрос. Това е политика, за която в България никой не се досеща, че трябва да се прави. Защото в съвременна Македония, както е известно, нито се предлага българска литература, нито се продават български вестници, нито се гледа българска телевизия, нито се слуша българско радио. Радио София, например, се слуша някъде до Осогово. Ние, българите в Македония, нямаме абсолютно нищо! А на нас ни трябва поне една нормална телевизия, тъй като сателитната не всеки може да я плати, за да я гледа, скъпа е. Нужен ни е и вестник, който да е по джоба на всекиго и да се пише на местния правопис, защото повечето от местните хора не познават буквите “Ю”и “Я”, например, и не могат да четат на българската писмена норма. В Македония се ползва т.н. Караджица, създадена от сърбина Вук Караджич, и донаправена според модулациите на Блаже Конески. И днес, поради това, че нямаме буквата “Ъ”, например, пишем със запетайка, като “ръка” се изписва “р‘ка” или “тъга” - “т‘га”. В стихосбирката ми "Заточение", със стихове от затворническия ми живот, няма нито една буква от македонската "караджица", или "коневицата". Вместо j употребявам дж, а вместо ‘ (апостроф за означаване на ъ) – ъ. Книгата се посреща с яростна съпротива. Това не било в съгласие с езиковите норми в "литературния македонски език". Да, но в моята Преспа говорим: път, кът, ръка, мъка, кътник, лък, а не: пат, кат, рака, мака, катник, лак. Длъжни сме пред младите поколения да покажем, че днешната писменост в Македония бе наложена през 1944 г. А ние си имаме своя, благодарение на Свети Кирил и на Свети Климент Охридски.“

 

- Но младите едва ли някога ще научат истината, защото не само няма кой да им я каже, но и съзнанието им е промито от тоталната антибългарска пропаганда...

 

- През времето на сърбокомунизма в говоримия македонския език се прибавиха много сръбски думи. Да не забравяме, че дълги години Македония беше част от Югославия. Вместо „брачна двойка”, започнахме да казваме „пар” – това е чисто сръбска дума. Преди казвахме ”решение”, а после стана „одлука” – това не е наша дума. В Преспа казвахме „межда”, „вежда”, а по югославско време тези думи започнаха да се изговарят и пишат по сръбски модел – „мегя”, „вегя”. В Македония в отделенията задължително се изучаваше сръбски език – по един, два, три часа в седмицата. Младите в Скопие започнаха да говорят на сръбски по улиците. В същото време в сръбските училища не се изучаваше македонски. Двустранната неинформираност за творческата дейност и 80-годишното затваряне на границите оставиха бели полета в съзнанието на хората и от двете страни. В Македония освен Христо Ботев друг български писател не се изучава. Ако не броим Никола Вапцаров, който в Македония, като вече казах, е обявен за македонски поет. И стара книжнина няма. През 1918 г. сърбите изгориха всички библиотеки с български книги. Това се повтори още веднъж през 1944 г. Освен това строгата цензура на граничните пунктове не позволяваше българска литература, грамофонни плочи, вестници, аудио- и видеокасети да преминават границата. За съжаление и България също има неадекватна политика. Така например не знам по какви подбуди Държавната агенция за българите в чужбина спря подпомагането на разпространението на българската преса в Македония. 

 

- Известна е стратегията на управляващите в Скопие да пришиват македонистично съзнание на възрожденците и старите борци...

 

- Дори и така да е. Всяко зло за добро. Не е далеч времето, когато македонизацията на заслужилите исторически личности, ще се върне като бумеранг върху македонистичния фанатизъм и ще отвори широко вратите за истината на единната ни история. Бумерангът, който хвърли Груевски, с цел да „запечата македонското прашане“ със сръбски печат, ще се обърне срещу него и неговите учители и съмишленици. Това е неизбежно. 

В интервюто са изпозвани въпроси и от други медии. Екип на в. Глас на българите в Македония“ (със съкращения от glasbgmk.eu)

Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания. Моля, подкрепете ни.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. Потомък на Антим I: Турското правителство качи България на динена кора 15| 15386 |10.03.2014 . Проф. Николай Петров: Упойката е критично състояние 2| 12436 |06.03.2014 . Проф. Пл. Павлов: Няма по-поразен народ от българския 35| 22050 |03.03.2014 . Посланик Любомир Шопов: Неоосманизмът шета в България 32| 16637 |27.02.2014

КОМЕНТАРИ

Реклама
Реклама
Реклама

БЛОГОВЕ

Ние използваме "бисквитки", за да улесним Вашето сърфиране и да Ви покажем съдържание, което може да Ви заинтересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия

Разбрах