Събота, 17 Ноември 2018, 18:11
Frognews
29| 10359 |22.12.2014

Писателката Здравка Евтимова: Доброто сърце е вратата към Дядо Коледа

.
Здравка Евтимова
Страхувам се от преситения, не от гладния. Струва си да бъдеш във властта, за да извадиш България от ямата. Властта е шанс да останеш в учебниците с това, че си накарал света да произнася „България“ с респект. В най-дълбокото ъгълче на долапа човек е запазил нещичко за този празник. Българската Коледа ни намира навсякъде по света. За тези неща разговаряме с писателката Здравка Евтимова.
Интервю на Красен Бучков

Гласът на голямата българска писателка Здравкя Евтимова се чува не само у нас, но и  по света. Сборниците й с разкази са публикувани в престижни литературни списания и антологии в над 30 страни, а в края на ноември израелското издателство Tiktakti пусна на английски Wrong and Other Stories, т.е. „Погрешен“ и други разкази“. Евтимова е носител на приза за проза на английското списание The Text за разказите „Малката гара“ и „Възбудата от снощи“, на специалното отличие за разказ на немската фондация „Lege Artis Verein“ и на наградата английското издателство „Skrev Press“ за сборника с разкази „Bitter Sky“. А нейният „Vassil“ спечели световния конкурс за къс разказ на Би Би Си. Отворете романите и „В студената ти сянка, лейди“, „На две крачки от мен“, „Четвъртък“, „Арката“, „В гръб“,прехвърлете за пореден път и по-кратките й произведения. Прочетете и разказа след интервюто, който подарява за Коледа на читателите на Frog news.


 
- Г-жо Евтимова, с какво писателят може да помогне на България ? Можем ли да се променим? Да не сме медузи и чехълчета , а горди хора ? Имате ли надежда за България?
      
- Писателят помага на родината си с всичко – със слабостта  и със силата си. Слабостта – за да може да се постави на мястото на оскърбения, когото никой не защитава,  на изправения пред враждебността на света.  Слабостта прави човешките рецептори  по-изострени, слабостта е майката на чувството за справедливост. Куражът се ражда в слабостта.  Затова с претенциите си писателят трябва да бъде най-малък сред малките –семенце, по- дребно от всичко, но способно да израсне в голямо дърво. Плодовете, които дава това дърво, не принадлежат на писателя, а на хората и на неговата страна.
Силата ни е дадена да тичаме към трудното; на дело, в напрегната обстановка да докажем измеренията на способностите си.  Силата ни е дадена да изтриваме унижението,  на което подлагат не само на нас - още повече  хората, които не познаваме.  Само тогава сме наистина силни. Няма да сме живели напразно, ако сме открили свой писател – независимо откъде е , от столицата или  от провинцията. Той е човек,  който не се бои, не се вре из кръгове, схеми и сметки. Мисля си, че когато писателят е извън такива  конфигурации и зависимости, когато  пише каквото му диктува кръвта и усещането за чест – само тогава участва  в промяната към добро.  Останалото е служене на собствения интерес - то  може да го издигне в йерархията, да му спечели внушителни банкови сметки, интервюта по радио и телевизия, но обезателно ще го лиши от болката, наречена талант, ще отнеме от писателя най-големия шанс  - да го запомни България.
Да, променяме се. Липсата на средства ни прави зли, лицемерни и агресивни, но все пак въпреки  жълтите стотинки в портмонетата, въпреки безработицата, въпреки  грозните ругатни, носим в себе си свободно пространство – то не се купува, то не се разпада в пещта на подлостта. Заради чувството, че трябва да всяка цена да сме свободни, оставаме хора. Писателят се вписва в свободното пространство на промяната към свобода като всеки ден с по една дума, с по една сричка става мост от стар асфалт, върху който да стъпи оздравелият от тежка болест човек, като превръща  думите си в поляна, по която да прохождат малките деца на страната ни.
 
-  Хляб и книги! На кого му е до книга, когато е гладен? А циганите казват: «Гладът е по-слен от тока!» Тъжно нали ?

- Много пъти сме гладували. В най-големия глад сме си мислели първо за хляба, после  за маса, с която ще го споделим с близки и приятели. Така, с глада си, всички пишем една обща, голяма книга, която е трудна, изпъстрена с мъчителни епизоди, но в никакъв случай не е тъжна. Гладът е най-добрият учител по откритост – гладният човек не се преструва, той влиза в книгите и в живота без маска, без преструвки и му вярваме. Според мене само книги, които са дали думата на  гладния – не само за хляб, на гладния за почтеност -  само такива книги наистина струват нещо. Те, заедно с авторите си и хората, за които са написани - не подмолно и задкулисно, а честно, лице срещу лице - се борят срещу глада и измамата.  Страхувам се от преситения, не от гладния. Гладният ще нахраниш с хляб и справедливост, преситеният поема само чужда кръв. Затова нека сме  вал от гранит срещу преситените. Не можем да живеем вечно с тъгата. Един ден ще я превърнем в изгрев. Добре, че има глад – той ни напомня, че всички сме хора. Да, всички можем да крадем, но още повече можем – и трябва! -  да стоварим железен юмрук върху ръката на крадеца. Върху онзи, който ограбва от нас чувството, че в България има справедливост.
 
-  Свършиха ли се добрите хора в България? Вие ги търсите и намирате във вашите разкази.  Пуснете ги по села и градове, та да носят светлина и добрина ?

- Добрите хора в България никога няма да свършат. Напук на глада, напук на алчността - такъв ни е генът- въртим, сучем и накрая вземем, та запомним и разказваме на децата си не за наглия, който ни гледа в очите и не ограбва; не за заможния, който ни е подхвърлил няколко десетолевки, за да платим сметката за тока и да ни затвори устите, като че сме кал под обувките му. Не. Ние разказваме на децата си за ръката на оная  посивяла жена, която ни е потупала по рамото, усмихнала се е и ни е донесла чаша чай в мразовития ден.  Да, усмихваме се на началници, когато хич не ни е до усмивки, но в черните часове се обръщаме към човека, който се  е отбил до нас вкъщи, за да ни каже – „Да си жив и здрав. Донесъл съм ти щайга ябълки. Да ги опитате с децата, преди да сме ги довършили.“  Заради такива хора  благодарим на милиардите години биологическа еволюция.
 Иначе що за милиарди години са това, ако ни докарат дотам, че да изгубим приятелството, верността?  Мисля си, че човекът е човек, когато насочва своята собствена еволюция към някое светло място –  това е не особено топла и богата, но светла стая. Там ни чака човекът, когото обичаме. За нас тази стая е България. Няма да я подпалим просто, защото някому се е прищяло да плати няколко милиона, за да сгрее ръцете си на огъня от нашите къщи.  

- Изкушение ли са властта, парите и известността? Кои плащат и на кои им се плаща тази цена ?

- Всичко е много индивидуално. Често ми се е случвало хората във властта да ме довеждат до смях – горчив. Само като погледнеш носа, забит в облаците, колите и всички малки буболечки, служителите, пъплещи около облечения във власт!  Ето това е тъжно. За мене си струва да бъдеш във властта, за да извадиш България от ямата – тази дълбока яма, в която не бива да се съгласяваме повече да стоим. Властта е шанс да останеш в учебниците по историята с  това, че си накарал света да произнася „България“  с респект, че по време на управлението ти българските граждани казват: –  Аз живея в чист, благоустроен град, имам добра работа, децата ми ходят на училище и знаят колкото връстниците си в напредналите страни по света, даже повече знаят моите деца. Това да направи властникът, тогава първа ще му сваля шапка.
Парите —като си помисля: свободното, светлото, топлото, което  даваме на децата си всеки ден, усмивката на новородения син, на малката внучка – това не са пари. Но трябва да имаме достатъчно, за да е светло у дома. Всичко останало, свързано с пари, ме изпълва с  подозрения. Уважавам известността единствено, когато мога да я сравня с поляна. Идват малки деца, цяла група от детската градина  - и на поляната няма нищо, което да ги застрашава. На тревата те са в безопасност. Това е най-добрата известност за мене. Да използваш името си, за да  гарантираш сигурност на  беззащитните, на тези които се учат са стават хора – само тогава си струва да бъдеш известен.
 
- Можем ли да кажем, че нашите баби и дядовци, майки и бащи, които живяха по времето на социализма, са били неморални, както твърдят някои. Грешките не са ли живот?

- Мога да говоря за своите родители, баби и дядовци. През една трета  от 89-годишния си живот баба ми е работила нощна смяна в завод „Пектин“, Перник, след спиртни изпарения и темперетура от 30 градуса. Следобед е копала на нивата. Отгледала е мене, брат ми, моите три деца. Не е имала един ден мързел. Лежа  само когато беше болна след една операция.  Знаеше наизуст всички песни за Марко Кралевити, Хърватска девойка и Хрельо Крилатица.  Постоянно живеехме в разни истории у нас. Тя можеше да срича само  късите думи и когато брат ми и аз я молехме да ни чете приказки, баба Ласка гледаше картинките и какво чудо ни разправяше -  много по-хубави приказки от тия в книжката «ни четеше». Дядо ми Здравко е носил с кофа вода на всяка царевица в мястото ти. Пресаждал е дървета, за него са приказвали из целия радомирски край. Тия хора не са били доносници, не са ползвали никакви привилегии, не са слугували на никаква партия. Ненормални ли са били? Ако някой каже така, ще го предизвикам на дуел. Баща ми можеше да измайстори от тел всичко. Той опъваше конец, за да е равна лехата с чушките. Вечер ми разказваше: «Да се завърнеш в бащината къща, когато вечерта смирено гасне.» Майка ми знаеше наизуст Йовков и Чехов.  И колкото и да нямахме пари, винаги намираше някой скатан на четири лев в най-черния ден.
Тия хора не се огъваха, не търсеха връзки, останаха да живеят в Перник. Баща ми, баба ми, дядо ми умряха в Перник. Затова когато се прибирам вечер от работа с влака от София, земята ми свети. Аз живея в Перник. Дъщеря ми и внучката ми също. Когато Кракра Пернишки водел битки с нашествениците, толкова кръв се проляла, че селяните десет години след това не торили земята си. Затова е наша.
 
-  Твърдите, че се срамувате, че сте безсилни срещу бедността? Но някои не се срамуват ?
 
- Срамувам се, че съм по-слаба от бедността, че българите всички сме по-слаби от бедността. Но това е днеска. Имам упорита, бодлива надежда, че няма да е така в бъдеще. Няма да се дадем. Излизали сме от много по-тежки ситуации. Глад се побеждава, страх се побеждава, от болест се излекува човек.  Убедена съм, че здравите хора са по-силни от алчността. Нека този, който не се срамува от бедността на обществото ни като цяло, се вгледа в себе си.  
 
- Коледа май не една и съща за сития и за гладния ? Бихте ли подали ръка на падналия човек?
    
- Ситият на гладния вяра няма, но Коледа е вълшебна. В най-дълбокото ъгълче на долапа човек е запазил нещичко за този светъл празник. Често съм оставяла  на обед преди Бъдни Вечер кутия с храна на светло, на пейките   по площада. Не знам какво се е случвало – дали са я стъпкали, дали са се сбили за  шоколада или са дали парченце на някое гладно дете.  Сигурно съм наивна. Въобразявала съм си, че  лакомствата стигат и до хлапето. Помня,  като бях малка, взех  игла от масата на нашата съседка. За наказание баща ми ме остави без подарък за Коледа. Съседката дойде у нас да ме успокоява. Подари ми торбичка орехи. Никога няма да забравя колко бяха вкусни.
 
- Щастието  било  начин на пътуване. Съгласна ли сте с това ?

- Може би щастието е спирка в безкрая на голямото пътуване, място, където раждаш децата си и садиш дръвчета, грижиш се за малчуганите, присаждаш ябълки,  дюли, поливаш градината, преди отново да тръгнеш на път. Щастието е усмивката на децата ти,  то е пътуване на обичани от тебе хора.  Радостта на близките ни, която пътува към нас на Коледа – тя ни ни топли и в делник, и в празник, ден и нощ, всеки час. Щастието е дишането на хората, без когото не ти се яде, не ти се пие, не ти се пътува. И се молиш да бъдат здрави.
 
-  Коя  книга бихте подарили за Коледа или Нова година на приятел? Кои пет български книги трябва да прочете непременно българинът ? Ръка за ръка ли трябва да вървят литературата и животът?

- „Пет приказки“ на Велери Петров и най-горещо „Пук“! Стихотворенията на Димчо Дебелянов,   „Вечери в Антимовски хан“, „Ако можеха да говорят“,  „Старопланински легенди“ на Йордан Йовков, „Епопея на забравените“ на Иван Вазов, „Случаят „Пенвеле“ на Петър Незнакомов.  Мисля, си, че ако литературата не върви ръка за ръка с живота, тя няма да съществува.
 
-  Будители ли са бабите, които разказват зимни приказки и пеят коледарски песни на внучетата си ?

- Бабите са добрите вълшебници, които правят живота на децата точно такъв, какъвто е – стълба към слънцето, майсторлък да уловиш облак и небето да ти стане приятел. Бабите, милите, са тия, които подаряват на малчуганите цялото време от създаването на света до мига, когато дребосъчето се научи да тича в градината, когато се разхожда в парка и само се чуди каква пакост да направи. Докато разглежда листата на черешата, неговата баба му дава българските думи, столетия и мъдрости  заедно с филията лютеница, дава му цялото щастие, което има в дните си,  и така малкото дете полека поумнява, пораства и усмивката му ще грее още сто години. В тая усмивка е надеждата на старата жена, че приказките й ще се пренесат още по-близо до слънцето, за да учат на добро хората, когато вече нея я няма.
 
-  Споделете вашия детски спомен от дядо Коледа и дядо Мраз ?

- Веднъж Дядо Мраз ми донесе мече. Аз само два дни преди това бях казала на тате, че искам точно това мече - познах го, защото едното му око, направено от копче. Беше по-тъмнокафяво от другото. Освен това ми се стори,  че дядо Мраз прилича на татко. „Как няма да прилича, нали сме братя с него“ - обясни баща ми и аз се удивих. Виж какъв страхотен баща си имам. „Даже ако искаш да знаеш, момичето ми, аз съм му батко на дядо ти Мраз“.  Нямаше нужда повече да приказва – аз имах най-знаменития, на-силния и най-добрия баща на света. Тате кръсти мечето ми Миньорчо. Сега мечето на моята едногодишна внучка Мария се казва Миньорчо, макар че в Перник вече няма много миньори.
 
-  Какво е за вас родния край? По-хубави ли  са Коледа и Нова година в Перник? Какво ще кажете за онези българи, които ще празнуват далеч от родната стряха, прокудени от родината ?
     
- В Перник,  между кварталите „Църква“ и „Изток“ край река Струма има една пътека. Тя минава край   сива къща -  преди повече от петдесет години  на първия етаж в тая сграда е била канцеларията на бирената фабрика в Перник, а на втория етаж, над канцеларията, е бил родилният дом на село Църква. Това е вълшебно място. Ако човек се разходи там и е по-чувствителен и лиричен, написва стихотворение. Ако е корав, написва разказ. Но във всички случаи купува  - дори това да са последните му пари в джоба, дори да не наближава никакъв празник – подаръци на приятелите си.  Това е и моето обяснение, че често  купувам подаръци, не особено големи, пък имам доста стари приятели. Представяте ли си какво става, ако минете оттам преди Коледа? Мястото е светло,  Струма е съвсем тънка,  циментовото корито е обрасло с трева,  над реката има върби. Човек си пожелава нещо и Коледа го сбъдва –  семейството нараства, в детската стая слагат креватче за новородения син,  за дъщеричката, за обичаното внуче.
Това Струма го може, голям майстор е тази река. Водата много обича децата. Нищо не в състояние да ме направи така щастлива, колкото тази тясна пътека. Сивата сграда, бивша бирена фабрика,  още не се е съборила - там съм се родила , там са видели света много мои приятели – да са живи и здрави и още много години да им купувам  подаръци! Българите не са прокудени, всеки един от тях, заминал в чужбина, е обичан и очакван от близки и приятели.
Тези хора са тръгнали да си търсят късмета, те са занесли България  на хиляди мили от Балкана, основали са нов Луковит,  нов Балчик в Канада и Бразилия. Аз имам приятелка във Фейсбук  - Анелия Борисова Карлмайкъл, живее в Лондон, от Плевен. Сигурна съм, че в мислите на тези хора България изглежда още по-хубава, Струма е  най-светлата магьосница, а онази малка градинка, където вечерта е идвала на пръсти в живота им и е останала в родния град – тя е най-красивото място на земята. Всяко българско сърце  носи България навсякъде по света. Не, тия хора не са прокудени, те виждат в мислите си топлите български нощи по-често отколкото нас в София – та ние пътуваме всеки ден с влак, метро, автобуси  до работа. Те мечтаят за българските изгреви - а ние в България, които непрекъснато мислим как да свържем краищата, не ги забелязваме.  Но българският изгрев е в сърцата ни независимо къде се намираме – в Радомир или в Мадрид, във Враца или в Манчестър. Онова лято от детството никога не си тръгва от кръвта ни, топлият вятър, който ни е направил най-щастливите хора на света, винаги се връща  при нас. Българският юли никога не свършва за българите. Той е  нашето общо сърце. Затова българската Коледа ни намира където и да сме, и ни осветява с топлата си, красива светлина.
 
-  Какво трябва да има в чувала и шейната на добрия старец за България ? Вярва ли бай Ганьо в чудеса?

- Дано добрият старец ни донесе  здраве – на бебета, на децата, на учениците и студентите, на весели и тъжни, на млади и стари. Нека донесе работа на безработните,  смелост на всички  - за да не се отчайваме,  сила  - за да работим  и да можем достойно да слагаме хляб на масата си, близначета на хората, които искат дете, дъщеричка на майката, която мечтае в къщата й постоянно да има усмивки и кукли,  приспани  на канапето в хола;  достатъчно пари, за да не треперим как с 48 лева ще изкараме до пети; гости, които са най-добрите ни приятели,  и сто хиляди вагона щастие – за всеки да има, както всеки си го разбира. Нека държим сърцата си отворени – защото доброто, светло сърце е най-широко отворената врата за добрия дядо Коледа.  И още нещо – този, който най-силно не вярва в чудеса, да знае – на Коледа го очаква  най-доброто, най-щастливото чудо в живота му.
 
-  Ще подарите ли един разказ на читателите на Frog news  за празниците ?

Да, ще подаря. Това ще бъде разказът «Ще те чакам след нощния влак»

---------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

ЩЕ ТЕ ЧАКАМ СЛЕД НОЩНИЯ ВЛАК
            разказ от Здравка Евтимова
    
Тя беше минавала хиляда пъти пътя до гарата – някои от паветата бяха откъртени, наоколо растеше трева, кротка трева, която едва ли щеше да дочака друга пролет. Някога тук имаше тополи, стари, огромни, там гарваните свиваха тежки гнезда. През лятото реката почти пресъхваше и водата ставаше жълта от слънцето в малките локви. Жаби и гарвани жадно преглъщаха сухия въздух. Таня обичаше лятото, тежките тополи и цял месец боледува, когато ги отсякоха.
    - Ще те заведа при друга гора - беше й казал Михаил, който винаги изпълняваше обещанията си. - Ето – каза й той след няколко седмици. На най-обикновен лист хартия беше надраскал с цветни моливи стари дървета и бяла изсъхнала река между тях. Гарваните в неговата рисунка бяха сини и в цялата му картина валеше дъжд. В долния ъгъл, почти невидими, сини като гарваните, имаше букви. „Подарявам ти този дъжд” - казваха те.  
Михаил замина на работа в Италия, после в Холандия, а Таня продаваше сребърни бижута в магазинчето на пътя към гарата. По-късно собственикът промени бизнеса си, но Таня остана в същия магазин. Продаваше платове, одеяла, конци и нощници. Михаил дълго не се обаждаше, но когато се връщаше за малко от Холандия, дълго мълчеше и я гледаше сред прилежно подредените пакети със стока.
    - Ще си дойда с нощния влак - каза й веднъж той.  - С най-пиянския влак ще си дойда завинаги. Ти ме чакай на гарата. Няма да се отделя от тебе. Ще ходим заедно на работа и заедно ще се връщаме. Където работим, ще има тополи. И ще вали дъжд.
    После Михаил отново замина. Престана да се обажда вечер,  по времето на най-пиянския влак. Таня гледаше оголелия път,  прашните вагони, които носеха есен в града. Мислеше за магазина  с одеяла и неговия собственик, едър мълчалив човек, който й спомена веднъж – „Ако искаш, можеш да се преместиш при мене. Ти не крадеш. Тиха си, работлива си. И аз съм работлив. Ела след една седмица.”
    Таня пазеше рисунката с цветни моливи, бялата пресъхнала река и сините букви, които й подаряваха дъжда. Тя чакаше нощния най-пиянски влак, с бавните купета от София към тяхната гара. Сега нямаше гарвани, нямаше нито една топола в града. Реката беше изчезнала, сърцата на жабите бяха  пресъхнали  някъде. Но тя се надяваше, че ще завали.
    - Аз не те притискам - напомни й собственикът на магазина за одеяла. - Ти си нерешителна, но нищо. Аз съм решителен за петдесет човека, ако се налага. - Той не знаеше, че Таня не може да забрави тополите, по-големи от нощта. Тя помнеше зелените пътища в схлупената рисунка на Михаил. Облаците се бяха стопили до капка, но тя още усещаше белия дъжд. - Говорих с майка ти, тя няма нищо напротив - обясни собственикът на магазина. - Можем и да се оженим. Няма да си броиш стотинките както досега. Няма да си купуваш дрехи от магазините за втора употреба. И повече няма да караш това старо колело. Ще ти купя малък форд, на старо, но здрав и икономичен.
    Собственикът на магазина беше стабилен човек, но Таня не се съгласяваше да му даде старото колело. Михаил не се обаждаше.Тя и велосипедът търсеха улици с цветя по прозорците. Търсеха стари дървета. В края на август Таня получи картичка. Венеция, дворци и сини букви, които й казваха. „Ще си дойда на 24 юли.” От тая ден  купувачите в магазинчето за платове станаха толкова красиви, че Таня не вярваше на очите си.
    - Радвам се, че най-после се развесели - отбеляза собственикът на магазина. – Не знаех, че толкова ще се радваш, че ти повиших заплатата с двайсет лева.
    Оставаха още хиляда вагона и сто години до влака на 24 юли. Дните едва-едва кретаха, притиснати от жегата, но те бяха щастливи. Всичко до 24 юли беше щастливо.
    Най-после стоте години изминаха.
    По разписание пиянският влак спираше на гарата петнайсет минути след полунощ. Таня беше там един час преди полунощ. Де да ги знае човек тия железници. Може пък машинистът да сгреши и да пристигне по-рано. Часовникът на гарата не работеше,  щурците отброяваха секундите вместо него. Полунощ отмина, десет минути след полунощ отминаха, двайсет и пет минути след полунощ отминаха, петдесет минути отминаха и най-после релсите се обадиха. Като фъртуна, като гръм от ясно небе, към гарата зафуча пиянският влак. Кантонерът се показа от къщичката и светна с фенера. Влакът спря. Бяха само два вагона. От първия излезе мъж, който си пийваше направо от бутилката, от втория слязоха мъж и жена с много багаж. Таня се огледа.
    Никой друг не се появи от страхотните вагони. Кантонерът отново светна с фенерчето, локомотивът изпухтя. Таня спря да диша. Влакът потегли, отначало бавно, тежко и уморено, после набра скорост и дръпна в притъмнялото поле. Михаил го нямаше.
    Може би не е 24 юли. Може би днес е още 23 или дори 22. Таня измъкна календарчето от чантата си, на което беше отбелязвала всеки изминал ден. Гледа го дълго.Михаил го нямаше. Беше й подарил дъжд. Беше й дал сини и червени тополи. Скоро лятото щеше да свърши. Колко време измина от ония дворци на Венеция? Много. Възможно е и Михаил да забрави. Човек трябва да приема фактите. Това е положението. Няма тополи, отсякоха ги. Няма бели гарвани. Човек трябва да се утешава някак си. Колко е топло и тихо. Какъв 24 юли. Направо не прилича на 24-ти. Няма вятър. Но утре тя ще мине с колелото по улиците. Няма да избира предварително. Която е най-светла, по нея ще хване. Човек трябва да приема фактите. Ти си кротка и работлива. И аз съм кротък и работлив. Но сините букви казваха друго. Сините букви познаваха оня хубав пиянски влак.       
    Михаил го нямаше. Полето беше  изгоряло и жълто. Но беше хубаво поле. То бе чакало Михаил хиляда вагона време. В целия град не се намираше нито една топола. Таня бе останала, тук, на щанда с одеялата.
По  покрива на гарата изведнъж затропаха дъждовни капки. Отначало бавно, после силно и здраво, като конница, дъждът затича по изтънялата ламарина. Удариха светкавици. Таня не ги чуваше. Тя виждаше светлата улица, нейната чиста улица с цветя по прозорците. Ти си кротка и работлива. Не, не.Човек не трябва да слуша това. Лятото продължава, така трябва да си казва човек. Време е. Трябва да тръгва. Зашляпа в пороя под изтънелите облаци. Утре реката ще е голяма и бяла. Утре ще поникне силна трева.
-- Хей!
Някакво раздрънкано такси се беше промъкнало в дъжда към гарата. Таня не го беше забелязала.Тя се препъна. Едва не цопна в локвите до пътя. Към нея тичаше човек, тънък като светкавица. Нямаше чадър. И той беше вир вода. Крещеше колкото му глас държи:
-  Дъждът! Дъждът! Ето го!
Само един човек можеше да измисли такова нещо.
Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания. Моля, подкрепете ни.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. Отец Никанор пред Фрог: Правенето на любов до Коледа не е табу 15| 8956 |18.12.2014 . Проф. Йорданов: След 100 г. ще се разбият расите; метисите са по-устойчивите хора 14| 11414 |16.12.2014 . Г. Коритаров: Изгонете няколко руски шпиони, за да покажем характер! 57| 13079 |11.12.2014 . Б. Джамалов: Вярвам, че ВКС ще потвърди доживотните присъди на „Килърите” 12| 7489 |08.12.2014

КОМЕНТАРИ

Реклама
Реклама
Реклама

БЛОГОВЕ

Ние използваме "бисквитки", за да улесним Вашето сърфиране и да Ви покажем съдържание, което може да Ви заинтересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия

Разбрах