Реклама / Ads
1| 6338 |22.05.2020

Поетът Лъчезар Лозанов: Култът към Кирил и Методий е несъкрушим, защото е гънка от плащеницата на съвременната европейска демокрация

.
Лъчезар Лозанов
Делото на двамата братя е оцеляло поради факта, че се е пресякло с мисленето на друг гений – княз Борис I Покръстител. Култът към двамата братя е несъкрушим, защото е гънка от плащеницата на съвременната европейска демокрация. И двамата братя са били мечтатели преди да се превърнат в апостоли на равноправието и борци срещу насилието за културна и духовна асимилация.

Българският език ме е създал, той е начинът ми на мислене. Нужна ни е икономика, която инвестира в наука, култура, патенти, открития, иновативни разработки - да издърпа и създаде мотив тези мозъци да остават у нас, а не да инвестираме в бицепси. Какво да делим с македонците – Кирил за нас, Методий – за вас? Вървежът и възраждането лесно се пеят, но трудно се осъществяват - това е въпрос на вътрешно самоусъвършенстване, а не на манифестации. Апостоли са българите, които вървят срещу течението, срещу масовите психози и хоровите скандирания.

Това казва за Фрог нюз поетът Лъчезар Лозанов.


- Какво е за поета Лъчезар Лозанов празникът на Светите братя Кирил и Методий?


- Лична равносметка. Доколко съм изобретил азбуката на собствената си идентичност и устойчивост в хаоса на бързо променящите се събития. Поразителна е творческата устойчивост на двамата братя. Според българската версия – те са славяни по произход и вършат самоотвержено дело - да превърнат племената от българо-славянския конгломерат в хомогенна народност. Според гръцката гледна точка – това са императорски пратеници с цел да приобщят нехристиянските варвари към безспорно високоразвитата култура и цивилизация на Византия. Но каквито и да са изходните позиции (еднакво недоказуеми) резултатът е парадоксален. Както при Геният и неговия Наставник. Каквато и да е поръчката, гениите (двамата братя), осъществявайки формално инструкциите (отчитайки действията си пред него) постигат обратното от резултата, очакван от наставника. Исторически резултатът е ясен – давайки писмо на славяните, те ги консолидират както пръчките на Кубрат – резултатът: народността ни умножава своята геополитическа (а и културна) сила.

Делото на двамата братя е оцеляло поради факта, че се е пресякло с мисленето на друг гений – княз Борис I Покръстител. Македонизмът често тропа по масата – братята са наши, славянският диалект, на който са записани първите канонични книги, се е говорел по нашите земи. Нека очертаем подробност, без да навлизаме в езикови спорове. За да се създадат школи със стотици ученици, преписвачи и книжовно грамотни хора, е нужна икономическа поддръжка. Не може 24 часа да се занимаваш с четене писане, да се храниш, топлиш, да имаш хартия и мастило и години наред трудът ти да са книгите, без някой да плаща за това. Да строи манастири, да взема от поданиците си реколта жито, плодове, кожи - всичко създадено и да не го преразпределя в полза на книжовниците. Това да е единственият суверен, способен на това в тези земи – държавата в нейното лице – князът. Е нека попитаме тогава: къде е македонският цар и държава по това време? Празно място.

Зад културните феномени механизмите са икономически – спомоществователите на българската държава. Не друга, а българската. Без Медичите нямаше да има феноменът Леонардо. Начело на България стои титанична и трагическа личност: да ослепиш и пъхнеш в затвора собствения си син, изменил на абстрактна идея. В момента на осъществяването ѝ, си обграден с врагове между своите, тя е прекрачвала кръвни табута, етнически богове и е химера - неясно дали на практика ще проработи. Изисква се нечовешка сила и принципност. Борис прекрачва богоборчески препятствията, съвсем рационално формулира идеята си – играе покер с папата и с византийския патриарх, което ме прави скептичен да е просмукан с фундаментална вяра. Рационален държавник, единственият с безкрайно дългосрочно мислене в цялата ни историческа еволюция.


И тук възниква нов парадокс. Ако запитаме всеки грамотен историк в тая държава кой от историческите ни личности има най-голям принос в създаването на българската идентичност – отначало народностна, а по-късно и национална, без изключение всички ще потвърдят – Борис I. В столицата има паметник на Рейгън, но на княз Борис – все още няма. На разгроменият Самуил – има. На най-значимият от българските държавници, на който дължим цялото си културно самочувствие – няма. Има една единствена уличка в София с неговото име.


- Ще дойде ли време, когато ще се забрави делото им, макар че са обявени за светци още в Средните векове?


- За агностици като мен мантрата светец във времето, което предстои, не означава много. Но съм убеден, че култът към двамата братя е несъкрушим по други модернизационни причини. Защото е гънка от плащеницата на съвременната европейска демокрация - отваря вратата към свобода и идентичност на големи маси славянски племена. Създават култура със своеобразие, свои прозрения, с различна народопсихология от западната. Днес олицетворяват максимата многообразие в единството, а не асимилация и уеднаквяване. Днес Европа е привлекателна за цял свят с меката си сила – да бъдеш свободен - такъв какъвто си и да не превръщаш своите особености в оръжие за враждебност, а да са мост за общуване. Да са предизвикателство да надникнеш в нови територии, където според собствените ти културни норми, не ти е хрумвало.


Това е есенцията на словото на Кирил срещу триезичната догма във Венеция: “Не пада ли от Бога дъжд еднакво за всички? Също и слънцето не грее ли на всички? Не дишаме ли всички еднакво въздух? Как вие не се срамувате, като определяте само три езика, а искате всички други племена и народи да бъдат слепи и глухи?“ (из “Житие и деяния на блажения наш учител Константин Философ")


Тези мисли намират продължение в сегашноста и бъдещето на обединена Европа – падат граници, падат мита, падат езикови бариери, падат предразсъдъци, културните и научните открития и знания са достояние на всеки, който пожелае. Намирам продължение в думите на Кирил дори в песента на Бийтълс „Представи си“… държави без граници, само небе над всички, (пък нека вярващите виждат в него Бог), нищо, което да убива или за което ни се налага да умираме. И двамата братя са били мечтатели преди да се превърнат в апостоли на равноправието и борци срещу насилието за културна и духовна асимилация.


- Какво е за теб българският език?


- Каквото съм самия себе си. Той ме е създал, той е начинът ми на мислене, той – при всичките ни кусури, е създал обкръжаващата общност – както атомът и неговата опаковка електрони. Дали е с положително електричество или на моменти враждебно – общността е предизвикателство. Изисква отговори, тя ни притиска да еволюираме, да правим качествени скокове, да се развиваме. Предизвикателствата дълбаят отговор в нас – и в зависимост на какъв отговор сме способни, нашият духовен ръст израства или се смалява.

 

Поезията е инструмент и поглед, скалпел, телескоп. Галактиките са в собственото ти аз и в способността да надмогнеш чисто битовото, да се домогнеш до надличното – това са пространствата, които са обитавали солунските братя, патриарх Евтимий, Паисий, Бозвели, братя Миладинови и стотици други. Животът ни изправя пред абсурди. Приятелка, 27 годишна ми каза, че пише есе, за да изрази собствените си несъгласия. Казвам: прати да го прочета… Затрудняваш ме, пиша на английски, старая се да забравя как се мисли на български… Преведе го. Разнобоят се увеличи. Да, има мислене – и на английски, и на български. Стига да го има.


Епизодът не е ексцентричност, а метастаза на световен процес. Обективен. По света се говорят над 6900 езика - някои от стотици милиони хора, други от двама души. Половината съществуващи езици към 2050 г. ще изчезнат. Общностите "превключват" на по-силни в политически и икономически режим езици - английски, испански, хинди, китайски и др. Застрашени са тези, които се говорят от под 80 млн. души. Езикът е сърцевина на историята, културата, мисленето в обществото, идентичността – всеки от тях е уникален поглед към света. Богатство. То е фактор и стимул в многообразната игра на световните взаимни културни предизвикателства. Дори говорен от двама човека.


Навремето направили експеримент в туземско племе, където всички ходели голи. Облекли една единствена жена в дрехи. Всички мъже тръгнали след нея. В нейните гънки имало нещо скрито, тайнственост, която хипнотизирала, еротизирала мъжете. Нещо такова се случва с езиците. Зад всеки има тайнствена цивилизационна тера инкогнита, която си заслужава да преоткрием. Изчезването и на най-малкият език е загуба и за общността, и за човечеството.
Ако искаме да запазим българският език, ни е необходима не само баталия за превземане на езиковите гимназии, а да създаваме механизми за вътрешно съжителство между новонаучените и родният език. Всеки език е прозорец към нови територии и открития, но и инструмент за мислене, начинът по който те оразличават като индивидуалност – единица сред околната човешка маса. Каквото си натрупал в най-ранните словообразувателни години. Без да учиш правила и неправилни глаголи. Приятел беше изненадан как детето му проговорило китайски от детски мултифилмчета по телефона и компютъра. „Дърдори нещо – не му обръщахме внимание, бръщолеви си… Познат китаец каза - детето иска да му подарите джиесем и велосипед… Па що не го каже на български… е, нямаше да му купим…“


Битката за езика трябва да е законово обоснована, последователна и дългосрочна. Прилича ми на леонидовата битка в прохода Термопили, но си струва. В този космополитен свят няма сакрални завети, „вечни“ истини, устойчиви гени или буквални повторения на подвизи от миналото. На Запад изтичат най-интересните пъргави, млади подготвени мозъци. Нужна ни е икономика, която инвестира в наука, култура, патенти, открития, иновативни разработки - да издърпа и създаде мотив тези мозъци да остават у нас. Инвестираме в бицепси.


Делото на Кирил и Методий напомня – натрупването на културни слоеве в личната си ерудиция има смисъл само, ако я посветиш към приобщаване. Трудна, най-често неблагодарна мисия – както и в случая завършва с трагичната участ на братята. Но всъщност завършва с легенда, която преобръща мозъци, държави, политически сражения, намира върволици последователи.


- Проблемът с македонския език?


- В езикознанието има възлови определители между диалект и език. От диалектите се пръкват езици. Но става за столетия – какъвто е преходът от праславянски към различните славянски езици, както е от старобългарски към църковнославянски и към съвременния български. Двигателят е разговорният език. Има особености в езиковия развой, които приобщават „македонския“ към българския. Не съм професионален езиковед да изброя всичките, но по памет ще припомня поне 2 от тях. Третата палатализация (омекотяване на веларни съгласни) – на мястото на съчетанието от звуковете t и d със j от праславянски се получава комбинацията щ и жд (svetja и medja става свещ и межда, частицата ще и т. н.). И до днес това е валидно и за двата говорими езика. Другата особеност е, че българският единствен сред всички славянски става аналитичен и е изгубил падежите си - синтаксисът му зависи предимно от словореда и предлозите.

Ударното наливане на сърбизми в лексиката не променя нищо, защото словообразователните и синтактическите закони не се променят. Езикът е жилав и освен чрез литературно обработения, съществува чрез диалекти. Родопската лексика звучи почти толкова разбираемо колкото македонската. Но не я прави „език“. Ако много искат северомакедонците, един ден може и да го получат, но им трябва време, много време. А пък и не виждам какво ще спечелят особено. Австрия не се чувства по-малко утвърдена нация затова, че нарича езика си немски. Но това е мой щрих, другото е дебат на езиковедите.


- През последните тридесетина години в България са закрити хиляди български училища, качеството на преподаване пада. Как би могло да се промени тази тенденция ?


- Децата в училищна възраст стават по-малко и живеят по-концентрирано в големите градове. Положението щеше да е друго, ако инвестициите бяха в тях, в училищни автобуси, безплатни учебници, тетрадки, таблети и компютри за деца, които нямат възможност да си ги купят. Таксите във висшите училища трябва да са символични или безплатни. Ако инвестициите бяха в студентските градчета, технологическото оборудване на лаборатории, кабинети - така че да станат поне на европейско или световно ниво. Ако се инвестираше в научно-популярни книги, а не в криминалета, розови романи и чалга. Ако героите във филмите не бяха с юмруци и пищови в ръцете, а изследователи, откриватели, изобретатели, пътешественици към непознати светове. Ученичките нямаше да се бият поради момче с бицепси, а заради очилата. Битката щеше да е на конкурси или на олимпиади. Положението щеше да е друго, ако хилядите църкви по времето на прехода бяха строежи на библиотеки, опера, концертни зали, научни лаборатории или художествени музеи, кина – да, тогава надежда за езика ни има. Времето променя смисъла на нещата – някога църквите са решавали духовността. Сега мястото на духа е другаде. Националната ни политика все още не е разбрала истинската посока.


Натискът за промяна на тази политика трябва да е масов, а не спасяване поединично. Не е тайна, че цели семейства инвестират с идеята – влез в езикова, за да напуснеш тази страна, да забравиш езика и себеподобните си. И ги превръщат в инкубатори за еничари. Родината ти е блато. Внуците, правнуците губят езика, както е станало в Поморавието с идването на немските духовници. Там делото на двамата братя е заличено. Това превръща личността на княз Борис в звезда не само в нашата, а и изобщо в славянските култури.


Кой е карал Кирил и Методий да съхраняват славянския като роден език сред вълните на прииждащата немска доминация? Това е трепетът да не загуби светът уникална, неповторима гледна точка в огромната оратория на цивилизационното взаимодействие. Днес и геймърските игри, и чатовете, и фейсбук свеждат езика до морзово каканижене с междуметия и картинки, а тестовете сложиха кръст върху умението да се разказва и да се търсят синоними, лексикални съкровища. Идиомите изчезват като врабчетата, чуждиците се настаняват без винаги да обогатяват смислите, избутват думи със словообразувателни корени и наместват порцеланови ченета в устата на тийнейджърите.


- Русия май не признава или признава с половин уста, че "сме дали на вси славяни книга да четат..."?


- Играта с благодарностите е фокусничество. Те ли да са ни благодарни, че при оформянето на руската народност и култура сме им дали азбука, книги и книжовници или ние – щото възстановяването на третата българска държава става с решаващ руски принос? В междудържавните взаимоотношения определящи са националните интереси. Благодарността е наркотик, както част от героизмите във войните. Особено ако изборът е куршум от немците отпред или куршум от НКВД в гърба. Не забравяме, че Русия е против Съединението, че по Добруджанския фронт на Първата световна сме се секли с конницата на казаците до крак като врагове. Пътеводна звезда би трябвало да е българският национален интерес.


Мантрите – за вечната българска благодарност, която им дължим и за руската месианска изключителност, са два счупени стола, на които е седнала някаква руска надменност и високомерие. Благодарността е конкретна, взаимодейства с времето, а то е променливо. Ако някой цял живот изисква да си му благодарен, очевидно има намерение да те дрогира и да те направи зависим.


Преносът на византийската цивилизация чрез посредник в Русия омърлушва имперския им мит, че въпреки тежкото си самодържавие, руската душа е предназначена да проправя духовни пътища на световният материалистически мислещ свят. Внушението - руската душа е мистична, неразбираема, невъзможно е с рационални подходи да схванеш контурите ѝ. Това я прави горивен материал на амбициозен геополитически играч - ресурсите от самочувствие и фанатизъм трябва да прикриват всички трусове от големите трапове, сред които препуска колесницата на националистическия дон Домат.


Империите в съвременния свят – и руската, и американската, и английската, и нововъзникващата – китайска, си приличат. Масовият човек трябва да работи по прости алгоритми и пиар внушения. Истината не винаги съвпада с тях.


Неоспоримите факти трудно могат да бъдат заметени под килима. Изтъкнатите руски езиковеди признават и описват българското посредничество при преноса на византийската култура в Русия. Изтъкнатия палеославист и българист М. А. Селищев пише, че когато България пада под византийско владичество, от българските области до 80-те години на XII в. в Русия се преселват български книжовници, писатели, преводачи. Още в ранният период на източнославянската писменост много от тях вече са били в Русия. Ръкописи от България са се преписвали от староруски книжовници - те добре са познавали и кирилицата, и глаголицата. Големия българист академик Дмитрий Лихачов с признателност и подробно изяснява влиянието на старобългарския език и ръкописи в оформянето на староруската литература. Пренос на български ръкописи и книжовници има и при разгрома на България от османците - нова вълна на влияние, а първият руски митрополит е Киприян – ученик на патриарх Евтимий. Българин от известния болярски род Цамблак, той е замонашен в Атон. През 1381 г. Киприан въвежда почитанието на св. княз Александър Невски, година по-късно играе важна роля при превземането на Москва от хан Тохтамиш. Митрополит е на Москва, когато тя е спасена по чудо от нашествието на хан Тамерлан. Киприан е известен църковен писател, редактор и преводач на богослужебни книги и на „Кормчията“, автор е на жития на руски светци (св. Петър Московски). Пише статии по литургика, събира писмената на руски духовници и князе, води обширна кореспонденция с голяма историческа ценност. Българинът Григорий Цамблак пък става Киевски митрополит (1415) и пише най-ценното надгробно слово за Киприан (1409 г.).


През 1990 г. в Киев ни заведе като вестникари новоизлюпил се нашенски бизнесмен. Запознах се и се усуквах около 36 годишна, умна, образована и апетитна деятелка на районния комитет на партията. Тя ме шокира като изтърси как ни били дали руска азбука на нас българите. Че кой я е изобретил? – попитах. Изненадата ме довърши: Ленин! Може би искаше да каже, че е опростил буквите, но излезе нелепо. Подготвена като инженер, опре ли до национално самочувствие, високомерието я хвърляше в хендека. Как са писали Пушкин, Толстой, Достоевски някак не стана ясно… Геополитическите играчи си имат запазени области за рехаво знание.


- Смяташ ли, че има бъдеще съвместното честване на Кирил и Методий в България и Северна Македония?


- Ми то и сега си го празнуваме съвместно - ходим при папата. Дали заедно, дали поотделно, все пак това ни легитимира пред света. И сега празненствата се правят почти еднакъв ритуал по села и градчета отсам и оттатък границата. Всяка млада нация в ранните години при изковаването на идентичност минава през болестите на великошовинизъм и митологично опиянение. То е неизбежната шарка, лошо е ако се превърне в наркомания. Не виждам защо да не ги честваме заедно – и двете нации намират величие в едни и същи личности, в едни и същи дела. Днес е времето на индивидуалния човек, цялото богатство на човешката история му принадлежи. Вижда ми се смешно претенцията за собственост. Ако имам идол за подражание - Леонардо, Спартак или Джордано Бруно – нима е драма, че не е българин? Всичко ни принадлежи, стига да го превърнем във вътрешна територия, убеденост. Да – българската среда, народопсихология е изградила редица средновековни и възрожденски личности, които дърпат мисленето ни напред, но можем да ги споделим не само с македонците.

Мерсия Макдеморт, англичанка, беше хипнотизирана от Левски, можем ли да ѝ го отнемем. Днес е времето, когато се гордеем не толкова с историческите си подвизи, а с личните си качества и постижения. Голям праз, че си българин или македонец, ако не си отворил книга и нямаш нравствени и мисловни ориентири сред световните събития. Какво да делим – Кирил за нас, Методий – за вас? Че нали са били братя и са били готови да стъпят в огъня един за друг? Какво трябва да направим, ако сме техни наследници?


И все пак за да наваксаме в мъглата от българо-македонските отношения, има какво да научим от македонизма. Държавица от 2 млн., отделя далеч по-голям процент пари от бюджета си за исторически книги, за представянето си на международни форуми, за литература и поезия, за собствената си Академия на науките от 7 милионна България, която е с далеч по-силна икономика. Имаме недостатък и трябва да го изживеем – липсва ни чувство за екипност при работа и се спасяваме поединично. Това ни пречи да мислим дългосрочно и ефективно.


Рано или късно – пътят на Република Северна Македония е в ЕС – шанс да бъдат осъзнати общите интереси и да се почувстваме граждани на голяма държава, която е част от усилията да се изгради ново геополитическо пространство. Това е истинско самочувствие, за което работи времето. Да не се обличаме постоянно в дрехи от музея. Никой не иска да отнеме днешната идентичност на Северна Македония – тя е индивидуален избор. Но историята е съставена от източници, факти, книги, документи. И методи да бъдат сравнявани и установявана тяхната достоверност. Там единственият критерий е логиката и истината. На дискусията ѝ трябва време, но то е пред нас. Имаме го.


- Спомня ли си поетът Лозанов за учителските си години, как се празнуваше тогава 24 май? Какво би върнал от онези празници днес?


- Като учител бях година в с. Нови хан и две в Гинци. В първото село класовете ми бяха от по 40 човека и там празненството беше като в София – манифестация, празнични дрехи, плакати, маршировки познатите ритуали от соца. Но не ми е тежало, не съм чувствал насилие – колективна еуфория, която като призма разлага светлината от историята. И виждаш всяко дете оцветено различно, а в един момент събрани в едно цяло, в един ритъм, в една психоза, свързани с нещо отвъд тях и нещо, което предстои на всички ни. Доста виртуално внушение, но образите на двамата братя бяха като хапче екстази. Изкарват те от битовото всекидневие и те хвърлят във възможни пространства, които са донякъде фантазни, донякъде приобщаващи към действителността. В Гинци общуването беше по камерно – имах класове от по 4, 6, 12 деца – общувахме и преподавах доста по-индивидуално. Въпреки ритуалите, 24 май беше една интересна игра, в която традициите и играта с историческите персонажи беше по-скоро провокация да ги накарам да прочетат нещо конкретно, да мислят. Бяха ми подарили едно новородено пате, което развявахме на манифестацията в двора на училището… И му посветих стихотворение.


- Май обичта към книгата днес все повече се измества от мишката и екрана на компютъра? Възможно ли е в условията на криза, пандемия и протести да се пее с пълно гърло "Върви, народе възродени..."?


- Мишката и екранът също са книга. Зависи как се употребяват. И книгата може да е безполезна – ако цял живот четеш розови романи, крими, екшъни или порно литература. Единият път на безполезно общуване с литературата е епидермалният – най-лесно достъпното, разбираемото и това, което гъделичка инстинктите. Другият е, да се заблуждаваш, че информацията може да заменя методите на мислене. Що се отнася до компютрите – има тежка болестна опасност – трябва да съумееш да оразличаваш границата между виртуалния и реалния свят. Иначе ще стигнеш до белите мишки като алкохолик. Малцина се решават да тръгнат по пътя на истинското мислене. Малко книги дават този шанс. Те са трудни за четене, а нерядко и са скъпи. Вървежът и възраждането лесно се пеят, но трудно се осъществяват. Това е въпрос на вътрешно самоусъвършенстване, а не на манифестации.


- Г-н Лозанов, кои са българските апостоли и будители в днешно време? Има ли ги, сред нас ли са?


- Хората, които вървят срещу течението. Срещу масовите психози и хоровите скандирания. Учителите, но не всички. Немалко са проядени от самодоволство, знанията им са до рамките на учебника, смачкани са от излишни правила, рутина, липса на самочувствие и за съжаление – малограмотност.


Работата на истинските учители е апостолска. Вървят срещу правилата на архаичната среда около себе си и консуматизма, срещу амбициите на родителите „моето гардже“ да е най-привилегированото, а нерядко и срещу недомислените учебници и изисквания на МОН. Има сериозни будители и сред писателите, които съумяват да излязат от примитивното патриотарство и битовизъм, да ни хвърлят в универсалните проблеми на света и на екзистенциалното човешко съществуване – откъде идем и накъде отиваме. Автори, които не съобразяват постоянно къде е групата на ръкоплескачите, откъде могат да спечелят командировъчни и творчески комфорт в чужбина. Или да дръпнат две ракии с журито и да се наместят в печелившите на даден конкурс с парични дивиденти.


Има немалко апостоли в науката, експерти в своите професии. Видяхме ги и в пандемията на първа линия, макар че сред медицинските кадри бих бил много предпазлив при употреба на суперлативи. Апостолите днес – видими и невидими, не са малко. Проблемът е, че всеки мисли, че е сам и трудно работят като големи екипи. А пробивите се случват така – с колективи, трудно е да преобърнеш света с индивидуални подвизи.


- Подарете ваше стихотворение на Фрог нюз за празника.
-------------
Остриета пишат
Нататък ни притегля. Защо?
Нали
да умираш е противоестествено.
Справедливостта работи и без теб,
колко ли ще ускориш колебливото й лутане?
И въпреки това душата е неудържима.
Случайни поводи са й достатъчни -
едно човешко тяло е червена мастилница,
остриетата свистят - върху стената
се изписва
име, което обичаш.
Необходим е мост. От дъх и вени,
а те така достъпни са за ножа.
Оглеждаш се - и си самичък.
(Стотици правят същото. Не подозират,
че не са сами.)
Страхът, възторгът ти помагат.
А в дъното
не съществува нищо друго,
освен съпротивление - непресъхващо, мъчително,
архитектоника, строгият поглед
и дулото на свободата.

* * *
Аз искам да те питам, минувачо,
една златисто странна дума,
една златисто странна мисъл,
не толкова за нейното значение,
колкото спокоен да съм вече,
че винаги ще си до мен, наблизо
като пшенични мириси за гладен,
като икона проста за отшелник,
като попътен знак на кръстопътя.
Аз моля те да не забравяш
доколко ние сме еднакви –
не чак като листата на чемшира
зелени, гладки и единни,
но все пак като чудно появяване
и осъзнаване на всичко.
Нали поделяме чудесно
дъжда и пътя, и звездата,
и своите желания интимни,
тъй както семената на глухарче
щом яхнат кончета от въздух.
Недей да съдиш много строго,
ако несръчно те целуна,
ако се бия неумело.
Бъди като живота щедър
той въпреки големите ми грешки
и моята неблагодарност
ми позволи да съществувам.

 

Поетът Лъчезар Лозанов е роден през 1953 г. в София. Завършил в Софийски университет “Св. Климент Охридски” българска филология през 1975 година и журналистика (семестриално) през 1984 г. Работил в радиото и във вестници, редактор на културните страници във в. “Българска армия” от 1992 до юли 2019 г. Бил е и учител по български език и литература.

Печатал е стихове в сп. „Родна реч” и вестниците „Студентска трибуна”, „Литературен фронт”, „Литературен форум”, „Ден”, „Литературен вестник”, “Сега” и “Капитал”, в списанията “Септември”, “Пламък”, “Младеж”, ”Страница”, ”Факел”, „Съвременник” (и проза), НО, в алманаха „Море”, „Гранта” във вестника и списанията на СМЧ “Аудитория”. Също и в електронните сайтове Литернет, Факел, Public Republic, NotaBene, GrosniPelikani, в Spirt&Spirit – ArtLIVE, и др.

През 1999 г. е сред създателите на групата за ъндърграунд литература „Рамбо 13”. Представата си за модерна поезия е изложил в „Стихът: пеперудата е свободна” (“Литературен вестник”, бр.34 от 1999 г. *) Автор и редактор е на първия брой на литературния вестник “Аудитория”, май 2000 година и на част от първите няколко броя на едноименното списание. Доста след разпадането на групата през 2011 г. става част от друго лит обединение - Нова асоциална поезия, в чието електронно списание има публикации.

 

Публикации на испански в литературния сайт „Оjosdepapel.com” **:
И в тематичния блог за аржентинска литература („De caminantes y caminos"***):
Издал е 5 книги. „Скъсай опаковката”, 1995 г., самиздат; „Звярът”, 1999 г.; издателство „Графити”, „Иго” (2002 г.) и „Болничен лист” в ИК „Жанет 45” (2015), а в ИК „Пергамент” стихосбирката „Стъкларии” (2016).
Литературни награди от конкурси в Казанлък (през 2001 трета, а 2014 – първа), Варна (втора), Добрич и др. Две номинации в конкурса „Христо Фотев”, Бургас през 2016 и 2017 г. Член на българския П.Е.Н клуб.


Интервю на Красен Бучков

Реклама / Ads
Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания.

Моля, подкрепете ни.
Visa Mastercard Visa-electron Maestro PayPal Epay Donate now
Реклама / Ads

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. Поетът Николай Милчев: ”Тихата и свята нощ” не може да бъде МОЛ 5| 9759 |22.12.2018 . Поетът Георги Атанасов: Освиркването на протестите все още не е гласът на решенията 2| 11707 |26.09.2013 . Икономистът Лъчезар Богданов: по-стабилни сме от Белгия и Великобритания 63| 10456 |12.12.2011 . Проф. Лозанов: Проверяваме връзката Алексей Петров – БНР 28| 21045 |20.07.2011

КОМЕНТАРИ

Реклама / Ads
Реклама / Ads

НАЙ-ЧЕТЕНИ

    Реклама / Ads

    БЛОГОВЕ

    ДОБРО УТРО