Понеделник, 19 Ноември 2018, 13:42
Frognews
18| 16598 |03.12.2009

Проф. С. Хаджикосев: Богомил Райнов искаше да ме унищожи

.
Симеон Хаджикосев Източник: Васил Василев
"Бойко Борисов дразни с "мекането", което постянно демонстрира, но за жалост не е единственият. Богомил Райнов и Блага Димитрова искаха да ме удавят в две капки вода преди 1989-та година", каза пред Frognews.bg професор Симеон Хаджикосев, дългогодишен преподавател в Софийски университет "Св. Климент Охридски" по антична и западноевропейска литература.

Интервю на Васил Василев


Симеон Хаджикосев e роден в София, завършва 22 ССУ „Г.Ст. Раковски“, а по късно и българска филология в Софийския университет (1965). Автор е на повече от 30 книги, на стотици статии, есета, рецензии в литературния и периодичния печат. Неговата литературнокритическа и изследователска дейност е основно в две направления - западноевропейска литература и съвременна (до постмодерна) българска литература. Но също така е писал и статии върху научната фантастика. Основоположник е на науката за провансалските трубадури и тяхното творчество. Автор на монументалната „Западноевропейска литература“, от която досега са излезли пет части, както и на една мемоарна тетралогия, събрана в автобиографичните книги "Записки на конформиста" (2005) и "Записки на вътрешния емигрант" (2006).


- Професор Хаджикосев, след „падането” на Тодор Живков от власт чувствително се промени българската литература. Какви са вашите наблюдения като литератор и филолог?


- След падането на „Желязната завеса” се промениха много неща, дори самият живот, изцяло. Промени се обществото, което, къде с право, къде без, беше наричано „социалистическо”, отиде към свободния пазар на икономика. След 1989-та година се направиха огромни промени в литературата. Аз съм свидетел на социалистическия етап от развоя на българската литература. От парникова, отглеждана много грижливо, за да бъде възхвалявана, тя се превърна в литература на обществената джунгла, където бродят всякакви опасни твари. Държавно управляваната литература беше обгрижвана, за нея се полагаха специални грижи и се даваха високи хонорари, морални бонуси, награди, почетни звания. Имаше заслужили деятели (един русизъм, който много ме дразнеше, българската дума е „деец”). След промените постепенно литературата се превърна в „нежеланото сираче”, което всеки подритва. Навремето в Съюза на българските писатели, в който аз членувам от 1973 година, имаше характер на едно, едва ли не, културно министерство. Много по-авторитетно беше да си член на този съюз, отколкото на Комитета по култура. Имаше време, когато само председателството наброяваше 15 души. Един председател, един заместник-председател, несменяемият Богомил Райнов, шестима секретари и членове на секретариат – огромно ръководство. Аз никога не съм бил в него, но се смяташе за голяма привилегия. Един от многобройните примери е този „блок на писателите”, построен от Георги Джагаров, в който и аз имах късмета да бъда настанен. Но държавата даваше с едната ръка, а с другата вземаше – искаше послушание, възхвала. Писателите трябваше да утвърждават партийната линия в политиката и в изкуството.

- Има ли днес подобна политическа зависимост и бихте ли сравнили кое да е от стихотворенията или поемите с известната „Ода за СССР” от Орлин Орлинов?

- Това е един въпрос, на който не може да бъде даден еднозначен отговор. Одата на Орлин Орлинов не е лоша. Това е една добра политическа поезия. В интерес на истината, няма национална литература, която да мине без периоди, в които да се твори патриотична поезия. Та нима един Петко Славейков не е творил политическа поезия – „Кат’ Русия няма втора, тъй могъща на света! Тя е нашата опора, тя е наш’та висота.”. Един вариант на „Ода за СССР”; само че сто години преди Орлин Орлинов. Във всяка литература има и политическа, и патриотична поезия. Не можем да кажем, че изкуството не се нуждае от такива теми. Въпросът е, че „социалистическото” изкуство беше прекалено контролирано – задаваха се темите, моделът на „новия социалистически човек”, определяха се номенклатурите. Посочваше се какъв да бъде той – земеделец, механизатор…Маса глупости се пишеха, макар и щедро подплатени, но въпреки това за 45 години се създадоха и много ценни произведения. Днес обаче нямам впечатление да се създава истинска политическа поезия, защото е „демоде”. Никой не би писал.

- Кой е "героят на нашето време"?

- Това един въпрос, който стои във всяка културна епоха. Гениалният руски романтик Лермонтов, загинал на 27-годишна възраст, когато хората навлизат в творческа зрелост. Той създава преди смъртта си в дуел романа „Герой на нашето време”. Нас не ни интересува героят в онова време, когато Русия е управлявана от Николай I. С известна болка трябва да констатирам, че „героят” на нашето време е антигерой. Аз много малко следя българската литература, но оставам с впечатление, че сега най-четените книги, с което не искам да кажа, че са качествени, са посветени на „мутрата”. Която изплува от нищото, която има дебел врат, незнайно от къде е напечелила пари, опитва се да си купи депутати и министри, да умножи богатствата си. Много е популярна мисълта - „Не ме питайте как съм спечелил първия милион! Питайте ме от него нататък!”. По-важен за мен е въпросът: „На кого се опитват да подражават днес младите хора?”. Това са поп фолк певици, манекенки. Но кой в крайна сметка е „героят” на нашето време? Чичко Паричко, човекът, който разполага с пари. И както се пее в един от „гениалните” текстове в началото на 90-те години – „Имаш ли пари, хубави жени.” Какво е това равнище? И в българската естрада преди промените имаше глупави текстове и несполучливи песни, но днес има едно тотално изпростяване. Какъв идеал се създава на младите, след като се говори за някакъв мъж „100 манекенки”?
Преди героите бяха „сили”, от които, откровено, никой не се интересуваше. Например, героят на социалистическия труд, който не знам колко ордена е получил, защото е направил голям строеж на петилетката. Героинята на социалистическия труд – Найда Манчева, която живее в оскъдица, която е израснала като великолепна тъкачка… Това са неща, като че ли, от каменната ера. Смисълът е да живеем богато, охолно, щастливо, да живеем добре. Преди 1989-та година се плащаха командировъчни на журналистите, за да отидат в някое село и да вземат интервю от някой орденоносец. Хората не четяха интервютата, защото им бяха скучни. Но когато сюжетът се вмъкне в литературата, той може да се превърне в изкуство. Големият български писател Николай Хайтов, с когото бяхме приятели, преди 40 години написа една много интересна пиеса, озаглавена „Пътеки”. Тя тръгва от негови познанства с двама родопчани. Двамата са тръгнали, единият от Изток, другият от Запад, за да правят пътеки и чешми. „Защо”, пита Хайтов. „Правя го за собствено удоволствие и за хаир” отговаря човекът. Кой върши днес безкористно дела, а само за „хаир”?

- Писали сте за всички епохи в Западноевропейската литература. Как бихте охарактеризирали днешната литературна епоха?


- Не съм аз човекът, който би определил в какъв период сме навлезли. Някъде с раждането на интернет, към края на 70-те години, Човечеството влезе в нова фаза на развитие. В областта на културата този период се обозначава най-общо като Постмодернизъм. Постмодернизмът вече поостаря. Има най-малко три десетилетия, които изминаха. Какво представлява най-общо Постмодернизмът? Подлагат се под съмнение всички истини – морални, духовни и интелектуални. В областта на литературата дори е назован като „деконструктивизъм”. Деконструкцията е моторният двигател на Постмодернизма – всичко да бъде разглобено – политика, морал, изкуство. Има един много лош момент, който се случи в България. Младите хора, когато излязоха по площадите и несъзнателно или не, „направиха” един нов синдром „Аб Ово”. Т.е. светът да бъде построен отново. Това обаче води до национален нихилизъм. Тези млади хора, които излязоха тогава на полето на културата, започнаха да оплюват абсолютно всичко, което е съществувало по времето на това полувековие. За тях все едно през тези 45 години е нямало нито едно добро стихотворение. При нас започва да се пренаписва историята – „Няма фашизъм, какви са антифашистите?” Горкият Вапцаров, попиляха го! Плешив бил, гърбав бил, комунист бил… Най-лошото е, че тези млади помислиха, че светът тръгва от тях. Един пример за недоуменията, които се случиха. Глупава инициатива „Голямото четене”, която е заета от не по-малко глупавата идея на англичаните. И най-точният рейтинг е временен. Към 2015 г. рейтингът ще е различен, както и през 2030 година. Един от младите „гении” дори каза: „Аз се срамувам, че такава книга като „Под игото” стана победител на състезанието, защото четейкия в чужбина, ще си кажат „какви диваци са българите!” Ето, национален нихилизъм и деструктивизъм.



- Преди по-малко от две години се появи едно явление в литературата – война между „млади” и „стари”, подета от Мартин Карбовски. Има ли място подобно боричкане и можем ли да го наречем „аномалия” за българската литература?

- Аз намирам Мартин Карбовски за един изключително даровит телевизионер и публицист. Неговото предаване „Отечествен фронт” е много стойностно. Не мога да разбера защо Кеворкян, например, постоянно атакува телевизионното му присъствие. Но отново искам да ви кажа, че не трябва да подкрепим това поведение на отричане от страна на младите хора в България. Разбира се, има неща, които са откровена глупост преди 1989-та година, но в коя литература няма „брак”?

- Защо станахме свидетели на явлението „емигрантски писатели”?

- Емигрантството е един доста интересен социален проблем, рожба на промените, които настъпиха след 10-ти ноември. Преди живеехме в едно затворено общество. След това народът се „юрна” да пътува, но днес, според някои пресмятания, в различни континенти живеят около 1 милион българи. Няма нищо тревожно, че се появяват емигрантски писатели, макар че те съществуваха и по времето на социализма. Не бяха много, а и доста от тях не бяха сред най-даровитите. Емигрантски писател е човек, избрал да живее другаде. В една среда, която му дава база за сравнение с „българското”. Интересното е, че тези хора не могат да пробият в голямата литература. В САЩ наскоро четох, че преводната литература е само един процент, т.е. – американците са си „самодостатъчни”. Захари Карабашлиев, например, който вероятно е бил мой студент, написа втори роман – „18% сиво”. Това за мен е една великолепна и много даровита творба. Той обаче е използвал матрицата на Керуак от романа му „По пътя’. Пътят винаги е основен сюжет, но искам да ви кажа, че Карабашлиев е написал дори по-добра творба и от Керуак. Той няма никакъв шанс да стане известен, защото е на български език. Той не може да пробие в САЩ.

- Интересувате ли се от политическия живот в България? Наскоро имаше парламентарни избори, вие гласувахте ли?


- Разбира се, аз се интересувам винаги от политическия живот, всеки Божи ден гледам сутрин политическите коментари по телевизиите.

- Не ви ли омръзват понякога и спирали ли сте телевизора заради досадни интервюта?


- Не, това не е мое служебно задължение, но ще ви кажа един стар виц, с който ще ви отговоря на въпроса. „В България се провежда световен конгрес на философията. Имало след това неофициална програма. Философите тръгнали из „Равното софийско поле”. Застигнали един шоп и решили да го попитат „За какво живееш?” Шопът се почесал много основателно, мислил, мислил и отговорил – „Па да видим какво ще стане…” И аз съм така, гледам телевизия, за да видя какво ще стане. Плюс това днес политиката е много по-интересна от „комунистическо”.

Аз не мога да коментирам последните политически промени по ред причини – не съм политолог или журналист. За мен обаче е тревожно това, че един министър-председател не е в състояние да спазва правилата на литературния език и на правоговора. Бойко Борисов „мека”. Това е характерно за Западните български говори – „ние ще направиме, ние ще помислиме, ние ще можеме да говориме по този въпрос”. И за да не помислите, че съм критичен само към последния министър-председател, аз ще кажа, че един бивш министър на Външните работи, който беше мой студент, има същия шопски синдром. Това е още по-недопустимо, защото ако Борисов е завършил школата в Симеоново, то литераторът Надежда Михайлова е дипломиран филолог. Не мога да скрия, че се дразня от неграмотната реч, която се представя всекидневно в българските медии.

- Неведнъж сте споделяли, че се дразните и от т.нар. "медиен език".

- Езикът на българската журналистика и на българските медии преди промяната беше един много скучен, еднообразен и дори кастриран. След това дойде „свободата на словото”, приета от мнозина прекалено буквално. Народиха се най-различни вестници – жълти, розови, порногравски, полупорнографски. Езикът на медиите стана „жив”, но в никакъв случай по-добър. Нахлуха булевардни изрази и неприлични думи. Има едно предаване в ефира, в което с намигане се обявява „Култура ми Янко”. Това идва от един неприличен израз, в който „култура” се замества с една друга дума. Промени се словоредът, синтаксисът, за да се атакува вниманието а читателя. Започва се или с подчинено изречение, или със сказуемо. Понякога се получава двусмислена информация. Всичко това има и добри, и лоши страни, но истината е, че неграмотността се настани трайно в нашите медии. Не само откъм правоговор, но и от историческа гледна точка – журналистите са неподготвени, не знаят за важни събития, невероятна история. Няма редактори. И по комунистическо време, а и в годините след това, във всички редакции имаше институция „редактор”. Преди имаше двама или трима рецензенти, които прочитаха книга. Ако не бяха съгласни, нямаше шанс да излезе. Много сериозно се следеше за граматически и литературни качества на книга или статия. Днес всичко това липсва, всеки пише и говори каквото си иска и както може, независимо дали има каквато и да е стойност. Налагаха се глоби на говорителите в телевизия и радио, ако направят дори една грешка.



- Кое е любимото ви телевизионно предаване?


- Харесвам раздвижените предавания. Намирам, че всяка една от националните телевизии има своите качества. Харесвах начина на водене на Николай Бареков, когато работеше в bTV, но започна прекалено заиграване с властта. Асен Агов каза преди години нещо много важно – „журналистиката върви след победителите”. Харесва ми и форматът в сутрешното предаване на Нова телевизия, където участва един приятен екип. Техният „продукт” е много раздвижен, любопитен, с поднасянето на спорта и видео кадрите. Но намирам, че водещите в БНТ1 също са много приятни. Двете момчета са интелигентни, сдържани и не са слагачи като Бареков. Гледах и редовно предаването за танци VIP Dance, което, определено, повече ми допадна от това на Слави Трифонов – Dancing stars. По мое мнение, колкото и да се говори, Иван и Андрей не са станали такива досадници, които човек не може да гледа. Слави Трифонов вече не мога да го гледам. В първите 3-4 години от предаването му го следях всяка вечер, но сега никой не може да ме застави да седна пред телевизора.

- Спомняте ли си къде бяхте преди 20 години на 10-ти ноември?

- Доколкото си спомням, 10-ти ноември беше в петък, когато от 18:00 до 20:00 имах лекции с вечерници. С жена ми отидохме около 16:30 ч, „яхнахме” жигулата и паркирахме до ЦУМ (Тогава нямах проблеми с паркирането в София). Купих си някакви обувки, дойдох до университета, изкарвам си двата часа лекции. Около 20:30 ч се прибирам, в края на „По света и у нас”. Жена ми ме посрещна с уплах: „Свалили са Тодор Живков!” Аз малко късно разбрах, но впоследствие видях вечерните новини, на които Тодор Живков, вероятно натъпкан с лекарства и с объркан поглед прие новината.

- Какво си казахте, когато научихте новината?

- „Вероятно настъпват големи промени!”. Тодор Живков, със воя селски хумор, се смееше и казваше, че неговият дядо е живял до 105 години. Аз много мрачно гледах на тези негови закани и казвах на синовете си: „Обещавам ви приемственост на „априлската линия” чак до 2015-та година, когато Живков ще е още на власт!” Нещата започнаха много бързо, с Кръглата маса, на която бях наблюдател…

- Отразиха ли се на вашия живот чувствително промените през 20-те години на „преход”?

- Нямам причини да се оплаквам. С абсолютно нищо промените не се отразиха на живота ми по негативен начин. Запазих работата си в Софийския университет, станах малко по-късно и „професор”. Аз не искам и не мога да се оплаквам от тоталитарната власт, макар че съм имал много сериозни пречки през тази епоха. Бях „натискан”, така да се каже, бях определен за някакво равнище, което не можех да надскоча. Предполагам, че имам много лошо досие от моите литературни „врагове”. Но! Аз си обещах да не отида никога да си погледна досието, макар и да знам, че е много „дебело”, с много доноси. Пращаха ми разни занаятчии, за да ме следят, да ми слагат бръмбари…

- Страх ли ви е от заплахите, че ще се „отворят” досиетата на всички преподаватели, сътрудничели през годините на Софийския университет на Държавна сигурност?

- Не, в никакъв случай. Аз имам досие, но не заради някакви мои прегрешения, а защото ми приписваха случаи, свързани с баща ми. Един колега, писател, хайде да премълчим името му, покойник е, измисли една отровна измислица, че „бащата на Хаджикосев е идеологът на българския фашизъм”. Въпреки това, аз не бях лишен от възможността да се развивам професионално, макар и да бях спиран от завистници. През 1973 година, въпреки моето „лошо” досие, службите се опитаха да направят постановка. Повикаха ме най-напред от комитета за Приятелство и културни връзки с чужбина. Казаха ми, че по случай, ако правилно си спомням, една година от Ламартин се организира голям световен конгрес. Казаха ми: „Знаете френски, бихте ли отишли?” Разбира се, защо да не отида! От комитета ме извикаха отново след седмица. Един млад човек, който вероятно се представи с друго име, заяви, че е служител на определени служби. „Искаме, предлагаме ви да ни сътрудничите в чужбина!”, бяха думите му. Искаше от мен писмени сведения – „Какво е отношението към България, кои хора са присъствали на определени срещи…” Искаха да ме вербуват за отделенията. Бях много ошашавен и им казах – „Дайте ми време, за да си помисля”. След няколко дни ми се обажда един от тях, който беше около моите години с думите: „Другарю Хаджикосев, пристигам с колата си при вас.” Споделих със съпругата си, с баща си. Казах на момчето: „Не мога да приема предложението ви! Имам двама сина и не знам как един ден ще се обърна към тях с думите: „Аз съм сътрудник на Държавна сигурност!” Господинът отговори: „Случаят е приключен, нито дума!” Не съм посмял на никого, освен на съпругата си, да продумам. Френските служби ме подложиха на безумен натиск. След това се запитах дали в България не са се учудили Хаджикосев френски агент ли е станал та да ме търсят за подобни неща. В същото време покойните Блага Димитрова и Богомил Райнов се опитаха да ме удавят в две капки вода, защото успях да запазя името си. Въпреки всички нападки, че съм син на „фашист”.
Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания. Моля, подкрепете ни.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. Проф. Пламен Цветков: Партизанин и терорист са едно 152| 44499 |08.09.2009 . Проф. Александър Чирков: Аз съм търпелив! 11| 14954 |25.08.2009 . Проф. Д. Иванов: Не платноходка, а макроикономист трябва на БНБ 6| 9883 |20.08.2009 . Проф. Чавдар Николов: Бойко е мъжко момче, но го дебне провал 27| 33187 |11.08.2009

КОМЕНТАРИ

Реклама
Реклама
Реклама

БЛОГОВЕ

Ние използваме "бисквитки", за да улесним Вашето сърфиране и да Ви покажем съдържание, което може да Ви заинтересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия

Разбрах