Събота, 17 Ноември 2018, 17:29
Frognews
18| 15110 |15.10.2012

Проф. Св. Николова: "Македонски народ“ не съществува по времето на т.нар. „македонски ръкописи”

.
Проф. Светлина Николова
Няма никакви факти, които да поставят разделителна линия с доказаното българско културно наследство, напротив, доказателствата говорят точно обратното, казва за Frognews.bg eкспертът.

Проф. Светлина Николова е била директор на Кирило-Методиевския научен център към БАН (до 01. 01. 2012), зам.-председател на Славянската библейска комисия при Международния комитет на славистите, зам.-председател на Българския национален комитет на славистите, член на International Biographical Association – Cambridge и на Early Slavic Studies Association – USA. Носител е на почетен знак на БАН “Марин Дринов” на лента за значителни приноси в развитието на палеославистиката.

 

Интервю на Ана Кочева

 

 - Проф. Николова, от известно време се заговори за македонска изложба в Белгия, представящи т.нар. македонски ръкописи от 13 до 19 в. Нека започнем оттам имало ли е "македонска писменост" по това време?

 

- Разбира се, че не е имало. Определението „македонски ръкописи“ ясно показва, че става дума за определяне на етническата принадлежност на писмеността от този период. Обаче, както е известно,  тогава обособен „македонски народ“ не съществува. В земите на географската област Македония, части от която днес се намират в три страни на Балканския полуостров са живели различни народностни групи, но историческите извори не сочат сред тях „македонци“. Така че назоваването на ръкописите като „македонски“ екстраполира едно съвременно название в епоха, към която то не може да се  прилага. Ръкописите, написани през това време на територията, която сега се намира в Бивша Югославска Република Македония,  са писани на тогавашния вариант на старобългарския език и на гръцки език от и за българите, които за живеели там. За това съществуват много доказателства. Ще приведа само две от тях. Византийският император Андроник  II Палеолог (1282–1328 г.) подарява на архиепископската църква в Охрид плащаница, в която нарича охридския архиепископ „пастир на българите“. А и в самата изложба са показани свидетелства за българския характер на Охридската архиепископия. На една фотография от ръкопис, показан на изложбата, която беше широко разпространена в медиите, ясно се вижда определението „български“. Всъщност, ръкописът е отворен на страницата, на която започва предисловието на Охридския архиепископ Теофилакт ( заел архиепископската катедра вероятно през 1088 г.) към текста на Евангелието и в заглавието, което се вижда на фотографията,  е означено името на автора на предисловието, назован „Теофилакт Български“, а не „Теофилакт Македонски“. Очевидно е, че и тук, както и в подаръка на византийския император,  се има предвид, че той е бил архиепископ на област, населена с българи. Тук трябва да се добави, че този предговор е съхранен до днес в многобройни  ръкописи до края на Средновековието, създадени  не само от български книжовници, но в целия православен християнски свят, писал на кирилица тогава, и никъде  към името на Теофилакт  не е добавено определението „македонски“. Невъзможно е да се мисли, че византийският император не е бил наясно по отношение на етническия състав на Охридската архиепископия, а още по-малко  – че това не е знаел  охридският архиепископ. Този факт не е бил поставян под съмнение и от по-късните средновековни книжовници. Така че очевидно в изложбата няма как да са представени „македонски“ ръкописи.       

 

- Каква е вкратце българската писмена традиция от този период в някогашната българска етническа територия (Мизия, Тракия и Македония)? Обикновено се казва, че това е време на тъма и безпросветност, но това е по-скоро мит, нали?

 

- Ако говорим за 13 и 14 в., по цялата българска етническа територия се продължават без прекъсване писмените традиции от епохата на Първото българско царство. Книжовниците си служат, независимо от това, в коя част от тази територия се намира книжовното средище, към което те принадлежат, със среднобългарския вариант на старобългарския език от 9-11в.,  като използват т.нар.  среднобългарски правопис, резултат от развоя на българската правописна система.  Понякога в западнобългарските земи се използва сръбски правопис, но връзката с българската книжовна традиция е ясно засвидетелствана в тези случаи.  Ще дам  само един пример за единството на българската ръкописна традиция през тези векове. В колекцията от славянски средновековни ръкописи на Държавния исторически музей в Москва днес се съхранява един ръкопис, комплектуван от две различни части. Той е написан в края на 14 век със сръбски правопис, най-вероятно именно в югозападните български земи. Обаче и в двете негови части е ясно, че той е свързан с българската писмена традиция. В първата му част е поместен Летописният разказ за пренасянето на мощите на св. Петка в Търново, оригинално българско произведение, написано по времето на цар Иван Асен II (1218–1241), което познаваме единствено благодарение на включването му в този кодекс. А във втората му част е поместено едно слово (за Богоявление) на един от най-изтъкнатите български писатели, работил в края на 9-началото на 10 век в книжовното средище на столицата Преслав, назоваван в средновековните славянски ръкописи Йоан Екзарх Български. Що се отнася до периода на османското владичество, веднага след първоначалния шок от ликвидирането на самостоятелната българска държава наистина има известно забавяне на развитието на българската писменост. Още през втората половина на 15 в. то е преодоляно и наистина мнението, че това е време на тъма и безпросветност се опира само на непознаването на фактите. Българската писменост продължава да се развива, макар и главно в манастирските книжовни средища. Именно през втората половина на 15 в. като най-главното средище на българската писмена култура се развива Рилският манастир, през 16 век  значителни творби се създават в София. По цялата българска територия през този период активно се преписват книги и се обогатява репертоарът на книжния фонд, познат на българите. Така се стига и до създаването на  Паисиевата „История славеноболгарская“ през 1762 г.,  пренесена от Атон и преписвана многократно през 18 и 19 в., както знаят всички,  от югозападните български краища чак до източните предели на българското землище, повдигайки загубеното през вековете национално самочувствие на българите (между впрочем, ако се съди по съобщенията в медиите, също представена на изложбата, което е истински куриоз). Така че този мит отдавна вече е разбит от изследванията на българските и чуждестранните учени.  

 

- Как си обяснявате македонските претенции за пореден път да се посяга върху българското културно наследство и да се обявява за "македонско", т.е. небългарско?

 

- Това е много труден въпрос и със сигурност за този феномен, нехарактерен за нашата съвременност, не може да има отговор само в една посока. Според мен обаче до голяма степен той се дължи на стремежа на една нововъзникваща в средата на 20 в. нация да търси някакви опори в миналото. Но тъй като няма никакви факти, които да поставят разделителна линия с доказаното българско културно наследство, които да  подкрепят този стремеж, а напротив, доказателствата говорят точно обратното, се пристъпва към загърбване на фактите и за „македонско“ наследство се обявява всичко, което по някакъв начин е свързано до 19 в. със  съвременната територия на Бившата Югославска Република Македония. По този повод мога само да изразя съжалението си, че в този процес участват и учени.

 

- Съседите ни впрочем имат претенции и към по-ранни периоди от българската литература и култура от старобългарския период. Какво присвояват от този период? 

 

- Както вече казах, присвоява се всичко; като се започва още от времето на възникването на славянската писменост. Ще дам само два кратки, но много показателни примери. Един от най-изтъкнатите Кирило-Методиеви ученици, Климент Охридски, преминал през огромни препятствия, за да дойде в България и да доведе тук група свои съмишленици след разгрома на делото на славянските просветители във Велика Моравия; установил се в българската столица Плиска в края на 885/началото на 886 г.; ползвал се там с покровителството на българския княз Борис и изпратен от него да въведе славянската писменост в югозападните предели на българската държава, създавайки му отлични условия за работа и поставяйки го там на епископска длъжност,  също е обявен за личност, принадлежаща на „македонската“ култура. И това става въпреки категоричните свидетелства на най-авторитетния извор, от който се черпят сведенията за неговия живот и дело – Пространното му житие, написано от споменатия вече охридски епископ Теофилакт, който още в заглавието на творбата го назовава „Климент, епископ на българите“. Нещо повече – противно на всички исторически данни се разпространява тезата, че той едва ли не е бил заточен там от княз Борис. Същият процес се наблюдава и по отношение на другия Кирило-Методиев ученик, пристигнал в Плиска заедно с Климент – Наум. И той се причислява към „македонската“ култура от 9-10 в. Напълно се пренебрегва дори фактът, че той е работил до 893 г. в българската столица, вземайки активно участие в книжовния живот и едва след това замества Климент в неговата учителска дейност в Охридско, тогава в пределите на българската държава. Да не говоря за това, че няколко столетия по-късно охридските архиепископи гърци, естествено много добре познаващи своето паство, във всичките си творби, посветени на св. Наум, ясно посочват, че той е работил сред местното българско население, сред което се е ползвал с огромен авторитет. Константин Кавасила, охридски архиепископ  по времето на никейския император Теодор II Ласкарис (1254–1258),  е написал църковна служба, посветена на св. Наум, в която той   го нарича „светилник на българите“,  човек, чиято проповед „се разпръсна по цялата българска земя“. През 14 в. друг охридски архиепископ – Григорий – в песнопение, написано от него, казва, че Климент и Наум са  „отвърнали българите от идолите “ и че „българският народ  чества тържествено тяхната памет, облажава ги с любов, почита мощите им и ги смята за свои спасители“. Тези текстове са засвидетелствани в ръкописи от 17 в.. насам и в печатни издания от 1695 г. до 1859 г,  издадени във Венеция, Мосхопол (днес с. Воскопоя в Албания), Лайпциг, Виена и Смирна и никой не е опровергал твърденията на охридските архиепископи за принадлежността на двамата светители към българската култура.                                                                                                                                             

 

- Във въпросната изложба се представят 39 оригинални славянски ръкописи от 13 до 19 век, казват съседите. Оригиналите били изнесени от Македония и днес се намирали в библиотеки и музеи във Ватикана, Москва, Сант Петербург, манастира „Св. Катарина“ на Синай и пр., продължават те. За какво всъщност става дума?

 

- След всички данни, които посочих дотук, е ясно, че става дума за българските ръкописи, днес намиращи се в чуждестранни книгохранилища. Не мога да коментирам конкретния състав на ръкописите, тъй като не съм видяла изложбата. Мога обаче да кажа, че съобщенията в медиите за изнесени ръкописи, показват редица неверни данни за някои от тях. Два примера: единственият старобългарски ръкопис, намиращ се днес във Ватиканската апостолическа библиотека, е добре известното глаголическо Асеманиево евангелие от края на 10 или началото на 11 в. То съвсем не е изнесено от Македония. Добре известно е, че то е намерено през 1736 г. в Йерусалим от Йосиф Симон Асемани, тогава вицепрефект на библиотеката. Да не говорим за Зографското евангелие, също един от най-старите старобългарски глаголически паметници от края на 10 или първата половина на 11 в., което е било притежание на българския манастир „Св. Георги Зограф“ на Атон до 1860 г., когато монасите го дават на руския учен Пьотр Севастиянов като дар за руския император Александър II и така то попада в Императорската публична библиотека в Санкт Петербург (днес Руска национална библиотека), където се намира до днес.

 

- Каква трябва да бъде българската реакция в подобни случаи? Повече от ясно е, че тук първо трябва да произнесат специалистите езиковеди, а впоследствие вероятно и политиците, второто от което откъслечно става.

 

- Според мене българската реакция досега беше премерена и адекватна. Смятам, че тя беше разбрана правилно и от белгийските съорганизатори на изложбата, които не случайно са променили названието й. Но и така променено, то не отговаря на нейното съдържание, защото, както е ясно,  представят се не само писмени паметници, възникнали на територията на  Бившата Югославска Република Македония,  намиращи се днес в нейните хранилища или изнесени от нея. Така че българската реакция в подобни случаи би трябвало да бъде по-активното запознаване на европейската културна общественост с  фактите за българската средновековна ръкописна традиция, както и по-активните действия за представянето й в европейското културно пространство. Струва ми се, че и съвременното българско общество не познава достатъчно и недооценява огромната роля, която тя е играла сред православните славяни от създаването на славянската писменост през средата на 9 век поне до края на средните векове.

Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания. Моля, подкрепете ни.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. Само в България: Трайчо Манекена срещу проф. Георги Бакалов - посмъртно! 13| 14316 |25.06.2012 . Проф. Никола Николов: Не съм взел подкуп, беше клопка! 26| 14852 |17.06.2012 . Проф. Чирков: Коалиция "Костов, Кунева и Станишев" ще спаси България 167| 30011 |19.03.2012 . Проф. д-р Любомир Стойков: Държат елита далеч от властта 37| 38834 |20.02.2012

КОМЕНТАРИ

Реклама
Реклама
Реклама

БЛОГОВЕ

Ние използваме "бисквитки", за да улесним Вашето сърфиране и да Ви покажем съдържание, което може да Ви заинтересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия

Разбрах