Световноизвестният илюстратор Иван Ганчев:Някои от сегашните ви капиталисти са бивши върли комунисти

Позаинтересувах се какъв всъщност е този човек и разбрах, че той е непознат единствено у нас и че животът му е белязан от трагична загуба в младостта му и от участта, която е сполетяла мнозина след 9 септември 1944 г. Свързах се с него, благодарение на издателя на „Диалог” - Даниела Горчева. Разговаряхме дълго, въпреки първоначалните му резерви към българското журналистическо съсловие, представители на което веднъж вече са постъпили некоректно, неспазвайки дадени обещания. Реших, че е грехота нашата общественост да тъне в неведение за този изключително фин и деликатен човек, който не таи никаква злоба в сърцето си, независимо от злините, които са му сторени на младини, независимо от униженията и загубите, които е претърпял тук и които всъщност са го накарали да потърси нормален живот и свобода в чужбина. От 1967 г. не се е връщал, въпреки че мечтае да зърне отново Велико Търново. И въпреки че и досега няма как да се порадваме на илюстрациите му, които възпитават децата от три континента (а той, освен, че рисува, и пише). Ще ви предложа разговора ни, без да променям и думичка в него.

- Г-н Ганчев, родният ви град е Велико Търново. Как си го спомняте след толкова години, как живее той във вашите представи?  

- Това е моят роден град. Започна ли един път да го рисувам, образите сами изплуват. Нали знаете, Търново е много живописен град, аз още като ученик правих изложби там с изгледи от Търново. Моят живот тогава, до 1944 г. беше хармоничен. 9 септември ме завари на 19 години, така че всичките ми детски спомени, а и младежките, са свързани с това място. Сигурно затова и пейзажите са така хармонични.  

- Всъщност, като гледам вашите илюстрации, имам усещането, че подобни послания, които внушава Емилиян Станев като слово, вие правите с помощта на четката.  

- Аз си спомням за него. Той беше писател, нали така, също от Велико Търново. Пишеше и разкази за животни. Да, всеки прави своите асоциации.  

- А как след такова хармонично детство, както казвате, в този прекрасен град, вие се озовахте в Германия? Какво се случи? 

- През 1964 г. се запознах с една западногерманка в Несебър. Това запознанство прерасна в любов, след това тя дойде в България. Тук се роди и дъщеря ни. После аз подадох молба да посетя Германия. Но сега трябва да ви разкажа един епизод от моя живот. Аз нямах абсолютно никакво жилище, живеех по мазета и по тавани и всяка седмица отивах в приемния час на тогавашния кмет на София, Димитър Попов се казваше, така наречения Попето, за да го моля за жилище. Тогава беше невъзможно да си купиш жилище. След половин година той ми каза: „Обадете се в трети Районен народен съвет, там жилищният инспектор е уведомен и ще ви даде жилище”. Отидох да посетя този човек, а той ме пита: „Какво жилище искате от нас? Вие сте народен враг, класов враг. Не знаете ли кой е баща ви? Няма да получите никакво жилище.” Аз му отвърнах, че ще отида при председателя на Народния съвет, пък той ме посъветва да не го правя, защото председателят бил бивш майор от Държавна сигурност. Обаче аз реших, че имам право, отидох и влязох в стаята на другаря Георги Москов, председател на Трети районен съвет в София. Разказах му всичко, включително и това, че моят баща след 9-ти беше невинно разстрелян и дори не знаем къде е гробът му. Москов ми поиска доказателство за това, но аз му казах: „Държите целия апарат на Държавна сигурност в ръцете си, докажете вие, че баща ми е виновен!” След една седмица получих писмо от този другар Москов, в което пишеше: „За съжаление, установихме, че баща ви е изчезнал безследно по времето на революционната вихрушка.” Що за фразеология! Във всеки случай по жилищните въпроси ме препратиха към друга другарка и в крайна сметка получих едно ателие на „Стамболийски” 186. Та по този начин вече имаше къде да живея. Георги Москов обаче се заинтригува от моята съдба и се сближи с мен. Когато стана дума, че ще се женя за западногерманка, той ми каза: „Виж какво, Иване, ако се ожениш, аз ще ти стана кум!” И ни стана. Аз си обяснявам това му отношение с факта, че той сигурно е бил вярващ комунист, който постепенно се е разочаровал. Той беше и македонец. Такъв беше и моят професор в Художествената академия – Борис Ангелушев, от когото съм запазил най-хубави впечатления. 

- А леко ли мина студентството ви с тази биография? 

- О, не. Изключиха ме още през 1949 година - при първата чистка, която направиха във Висшите училища. Тогава бях студент трета година. Мотивът беше „Син на народен враг”. Дечко Узунов ме изключи, заедно с Илия Петров. А моят професор, Борис Ангелушев, също беше изпаднал в немилост. Комичното беше, че в президиума на ДСНМ стояха Лиляна Фъртунова и Димитър Остоич, който преди беше бранник. И когато ми дадоха последната дума, аз попитах „Извинете от кого съм изключен сега: от бившите бранници или от Комсомолската организация?” Щом излязох от събранието, в 9 часа вечерта, на ъгъла ме чакаше един мой колега, който ми каза, че най-добре ще направя, ако бързо напусна София, защото не е изключено да ме пратят в лагер. И аз я напуснах. След 3 седмици ме прибраха като трудовак. Та това беше част от моята социалистическа драма.  

- С какво толкова се е занимавал вашият баща, та са припознали в негово лице „народен враг”?  

- Баща ми беше адвокат. Не се е занимавал с нищо, което да навреди някому. Той беше арестуван с още 16 граждани от Търново, след това научихме, че имало някаква тайнствена заповед от Москва да се ликвидират във всички градове на България интелектуалците. С баща ми беше един ветеринарен лекар, един друг лекар, още един адвокат, вече не си спомням имената на всички, които бяха ликвидирани...Но дълго време след това се носеше мълвата, че те вероятно са отвлечени в Русия и някой ден ще се завърнат. Не искахме да повярваме, че са убити. И майка ми, до края на печалния си живот, все очакваше баща ми да се завърне отнякъде. Тя остана в България, когато аз заминах и на следната година почина. Но аз не съм единствен в България с подобна съдба. Има обаче нещо друго, което много ме смущава и то е, че тези другарки и другарчета напуснаха сцената съвсем безшумно и забравиха да угасят светлината. 

- Ако бяхте останали в България, може би нямаше да сте толкова известен днес по света? -

- Ако бях останал, най-вероятно щях да влезна в затвора, като моя братовчед. Представяте ли си положението: син на народен враг и съпруг на западногерманка! Какви бяха последните думи на моя кум? Попита ме: „Имаш ли намерение да се завърнеш от Германия?” Аз му казах: „Ако ми хареса, ще остана, ако не – ще се завърна”. „А-ха, - каза той – това е един честен отговор. Но ето ти съвет от мен! Замини и не се връщай. Те няма да престанат да те тормозят” – това бяха дословно думите му.

  - А не ви ли се иска да си дойдете след толкова години?

- Не зная. Ако вие бяхте преживяли тия неща, дали щяхте да желаете да се завърнете? „В бащината къща, когато вечерта смирено гасне!” Всички тия неща и тук са познати по повод на Източна Германия. Има много често статии във вестниците как са вървяли събитията в Източна Германия и те са почти еднакви. Всички тия хора, които са били партийно активни в Източна Германия, сега станаха големи мениджъри, търговци, бизнесмени; вероятно и в България е така – вие имате сега капиталисти, които бяха върли комунисти.  

-Вие контактувате ли с други българи в Германия?  

- Не, не съм имал възможност. Преди няколко години седях в едно кафене във Франкфурт и на съседната маса дойдоха българи с едни страшни мустаци. А разговорът им беше много примитивен и вулгарен, може би бяха някакви търговци. Не се обадих, че съм българин.  

- Доколкото разбрах, вие не само рисувате, но и пишете?

- Да, аз започнах моята дейност като детски илюстратор с едно японско издателство и желанието на това издателство беше да направя една комплектна книга. Текст и рисунки. И започнах да пиша приказки. Героите са предимно животни.  

- Има ли някакви български персонажи сред тях?  

- Да, в една от книгите ми има едно овчарче, което се казва Борка. Моята дъщеря преди седмица коментираше, че в първите ми книги преобладава българската архитектура, българските къщи, пък сега съм започнал да рисувам немски.  

- Сигурно е нормално?  

- Да, имаше една поговорка, че е достатъчно един месец да ядеш хляба на една страна и вече си обвързан с нея, а аз съм тук почти 40 години.  

- А в началото как беше? Имахте ли трудности с адаптацията?  

- Е, първите години в Германия не бяха лесни. Работих в един вестник в провинция Райнланд-Пфалц, но тогава в Германия имаше има разлика, когато си чужденец. След това, до пенсионирането си, работих в една голяма американска рекламна агенция, а в нея всичките „германци” бяха чужденци. И беше по-лесно, защото не само аз бях чужденец. Сега Германия не може да се сравни с онази преди 30-40 години, а Франкфурт е космополитен град. Вчера четох в едно списание, че в него живеят 45 националности - италианци, гърци, турци, хора от азиатските страни, има и българи сред тях, не много, но има. Пак вчера срещнах в един асансьор двама души българи – един възрастен човек с голяма бяла брада, даже малко приличаше на Владимир Димитров- Майстора, с едно бастунче и една жена, която постоянно разправяше за някаква закупена кола.   

- Но и вашите книги са космополитни. На колко езици са издавани? 

- О, трудно ми е да кажа. Освен на големите европейски, още и на реторомански, фински, словашки, словенски...Само в България не съм издаван. Това е вероятно въпрос на средства, на преговори с издателите ми, въпреки че част от моите книги вече са свободни и аз държа правата им.  

- Значи е крайно време празнината да се запълни, да се появят ваши книги и на българския пазар.  

- Необходимо ли е това?  

- Аз лично мисля, че е необходимо. Защо българският читател да е ощетен? От тези илюстрации струи толкова нежност, такова спокойствие, толкова светове и багри концентрират в себе си те. 

- Нарисувал съм един динозавър, който едновременно е и вулкан, от горе му излиза дим - той се движи, сменя позициите си. Пък може да дойде и в България! Заедно с моя котарак, който се казва Ваньо. Той също пише детски книжки, но никой не знае тази тайна.