Неделя, 18 Ноември 2018, 18:44
Frognews
137| 12908 |26.06.2012

Цар Симеон II: Демокрацията не може да се наложи отгоре

.
През учебната 1937 година не е имало повтарящи класа: по повод раждането на престолонаследника Симеон II на 16 юни бележките на всички ученици са били повишени с една единица. Тържествата в цялата страна продължили дни наред.
В навечерието на 75-годишния си юбилей Симеон Сакскобургготски прие в мадридския си дом екип на „Нова дума”. Близо час и половина цар Симеон, бивш министър-председател на Република България, баща на пет деца (четири сина и една дъщеря) и дядо на 11 внуци, отговори на всичките ни въпроси, показа част от богатата си картинна колекция, включително и прекрасната икона, подарена му на 16 юни 1955 г., когато навършва пълнолетие и прави първата си прокламация до българския народ.

Споделя, че искал да отпразнува рождения си ден в България (ден преди това в София ще бъде показан документалният филм на Андрей Паунов „Момчето, което беше цар”), но „част от семейството ми протестира, че няма да бъда в Мадрид и си казах добре - в Испания”. А какъв е най-ценният подарък, който би желал да получи? „Спокойствие. Да има човек време за размисъл, да не е винаги под пара.”

Интервю с Йосиф Давидов за в. „Нова дума” - Испания

 

- През последните дни се срещнахте с българи в Лондон, където синът ви Кирил откри българска чешма в един от най-красивите паркове на британската столица, бяхте и в Кастейон…

- Страхотен успех има чешмата в Лондон. Видяхте ли сайта “Нашата България”? Невероятен е. Княз Кирил е един от отговорните за това, но и много други хора, които му се обадиха – англичани, познати, приятели... Наистина чудесна инициатива. Полезна и практична, защото оттам минават стотици хора на ден, които ще пият вода.

- Какво ви е впечатлението от сънародниците, с които се видяхте?

- Позитивно! И не го казвам, защото са сънародници, но мисля, че чрез тях името на България е на ниво - по начина, по който едни са се интегрирали, други се проявяват, трети ги забелязват с успехи. Най-вече, че са хора трудолюбиви и инициативни. Това прави впечатление.


- Какво ви питат?

- Питат за бъдещето на България – какво става с нас, какво ще стане. Това е, което притеснява всички, защото има една твърде активна вълна от песимизъм... Аз мисля, че като погледне човек, ето от 75-годишната ми вече възраст, имало е кризи, тази не е първата, нито за съжаление ще е последната, но нещата в крайна сметка вървят. Не е нещо фатално.


- Това ли мислят те за родината?

- Това им казвам аз. Има хора, които са много песимистично настроени, но пък в България, като се развие още, все повече място ще има и за хората, които навън са понаучили нещо, поспестили едно друго. В това отношение няма две мнения. Думите на крайните, черногледите, които говорят, че държавата или страната си отива, въобще не съответстват на реалността. Не сме видели никъде една страна да изчезне или един народ да се претопи; няма място за такива страховити прогнози.

 

- Научихме, че прехвърляте архива си (или поне част от него) от Мадрид в София.

- Да, вече от няколко години. Една част отиде в Държавния архив, а частният архив – във Врана.


- Това ни кара да мислим, че като че ли емигрантският хал ви преследва от онзи 16 септември 1946 г., когато ви изгониха от България: близо 50 години далеч от родината, а сега – далеч от децата и внуците. Не ви ли е тежко да сте далеч от близките, както преди – далеч от родината?

- Мисля, че второто беше много по-тежко. Казано е, че кръвта вода не става. Там съм се родил и там ми е мястото, въпреки какви ли не – както знаете – неприятности, които ми се създават... Като сложим на кантар 50 години изгнание и останалите в България, мисля, че когато човек е от някъде, трябва там да си остане, това е най-нормалното. Напуснал съм на 9-годишна възраст, завърнах се някъде към 59-та ми годишнина и от 2000 г. съм си там.


- Знаем, че не обичате превъзходната степен „най”. И все пак, кой беше най-щастливият ви ден като премиер на България в периода 2001 – 2005 г.?

- Като премиер? Това вече е по-трудно е да се определи. Връщам се назад и същевременно прескачам своя си мандат. Струва ми се, че денят е 1 януари 2007 г. Всъщност влизането ни в ЕС беше кулминацията на моите неописуеми усилия. Не говоря за целия екип, но лично аз го преживях много усилно и присърце. Така беше и с цялото ми премиерство, защото за мен не беше само нещо, което постигам. В моя случай беше нещо много по-тежко и по-отговорно. Знаейки, че има много хора, които са си останали с предубеждения и предразсъдъци, предизвикателството беше още по-трудно. Пък и аз никога не съм имал нищо общо с администрация, или с държавни ведомства. Не беше леко.


- Това ли беше вашето разочарование?

- Разочарование не, само съжаление, че не разбират или че не виждат нещата по малко по-обективен, конструктивен начин. Съществува една прословутата нагласа: като се предложи нещо ново, първата реакция е „не може”, а после се стига до момент, в който се оказва, че може, и то много добре и без прекалено много проблеми.


- Вие сте оптимист за бъдещето на България...

- Бих казал реалист с доза исторически поглед.

 

- Защо – според вас – България продължава да бъде на последно място в Европейския съюз по такива показатели като: минимална и средна работна заплата, минимална пенсия, корупционен риск, социално изключване, бедност, интегриране на ромите, раждаемост и т.н.?

- Аз мисля, че първо - защото сме последните новодошли заедно с Румъния и затова ни наблюдават много отблизо; и второ – струва ми се, че това зависи и от хората. Не може само да се вайкат и да се оплакват. Сравни се с петдесетина други държави, не говоря вече само за Европа, и може и да ти олекне, да си дадеш сметка, че ако малко се запретнеш, ако си по-инициативен и не очакваш толкова от другия, а от себе си, може и да се преодолеят тези недостатъци.

Какъв смисъл има непрекъснато да казваме „най-бедните”? Виж сам какво можеш да направиш или как да се почувстваш малко по-добре и по-уютно, независимо че уж си най-беден. Винаги ми прави впечатление с какъв мазохизъм и удоволствие се подчертават тия работи.

Отразява ли се у нас един успех? Не! Най-много на десета страница, в една колонка и така – хайде да мине. Но всичко, което е негативно, е начело. Корупцията... Посочете ми една страна, в която няма корупция. Това го казах и в Кастейон. И тя не започва от хора – с извинение за не много възпитания израз - на които им текат лигите, когато броят милионите комисионни. Корупцията започва с 5 лева, които подаваш някому и другият ги приема, ама и ти си еднакво виновен. Трябва да сме малко по-реалисти, а не все да търсим вината у богаташите или у едни, други и трети, които не сме ние. Все да има на кого да се хвърли вината.


- Но все пак става въпрос за доклади на Европейската комисия, на Държавния департамент на САЩ...

- Съгласен съм. Значи имаме чудесни мотиви всички да се запретнем и да се мобилизираме, както беше през 2005-2007 г. за Европейския съюз. Сега е време да преодолеем едно, друго и трето, защо не? Това не е ли хубава цел, вместо да търсим Бог знае какви претексти, да се караме и да се делим.


- На 31 януари 1990 г., когато разговаряхте за първи път с български журналист – интервюто беше отпечатано на 2 февруари в тогавашния вестник „Отечествен фронт” – вие споделихте идеи, някои от които после се реализираха (членството в НАТО, в Европейския съюз), други – връзките с Русия, например – бяха анатемосани...

- А-а-а, аз на тия връзки държа много, много повече от хора, които се бият в гърдите за Бог знае какви неща. Защото аз имам политическа памет, гледам по един по-широк, по-прагматичен начин. Затова много хора ми отправят упреци, защото им се струва, че аз не съм изпълнил онова, което те са си намислили.


- Но в цялото тогавашно интервю преминава една основна идея: необходимостта от изграждане и утвърждаване на култура на диалог и компромис между обществените и социални агенти в България. Изглежда, че не сте си променили мнението?

- Не, защото за мен именно това е отговорът на много от нашите проблеми.


- Как мислите, защо не се осъществи тази идея?

- Да предложим да се чете повече Иван Хаджийски, например. Може това да посъбуди някои хора и да се отърсят от своите предразсъдъци. Било е преди 100 години и въпреки това има нагласи, които не са се променили - тези постоянни кавги, и то винаги чрез медиите. Не знам дали се приема от много хора като сеир, но е вредно. Ако имаш нещо да кажеш някому, кажи му го в очите. Няма нужда да минеш през сутрешния, вечерния, еди кой си блок и само да се създават още по-сериозни сблъсъци, полемики, които не водят до никъде.


- Какво ни липсва на нас, българите, та не можем да приемем добрите страни на „другия”?

- Демократичната традиция. Демокрацията не може да се наложи отгоре. Първо хората трябва да я разберат и второ – да я прилагат. Трябва всеки, ангажирайки се, да спазва правилата, а не да търси винаги кой не ги е спазил, без да си задава въпроса за своята отговорност. Виждам го в т.нар. дебати. Демокрацията в крайна сметка е въпрос на контакт, на общуване, на възпитание дори. Може би звучи старомодно, но възпитанието помага много на обществото да има културни отношения, а не само надвиквания или хокания. Но това се обяснява трудно и вероятно ще отнеме доста време. Аз си мислех, че с днешните възможности хората да пътуват, да не са изолирани, както са били толкова години, да разполагат с компютри, щяхме да наваксаме загубеното време много по-бързо, но явно това е моя грешка, защото се вижда, че трябва повече време да се преосмислят нещата, да се отърсят хората от толкова много напластени комплекси и не знам какви други съображения, които спират еволюцията.


- Съгласен ли сте, че в този процес отговорността на т.нар. политическа класа е много голяма?

- Да. Това винаги ще е така. Това са личностите, които са избрани от народа, от гласоподавателите, да управляват - противно на усещанията на много хора, които си мислят, че политикът само си гледа личното или е неспособен. Човек, който иска да се занимава с политика, има и други подбуди, от него се очакват и други неща. Ако няма политици и няма кой да ръководи, какво става? Там е, където трябва по-внимателно да се избира и да се държи сметка какво правят, защото има и граници за поведението на дадени хора, и далеч от това да обобщавам, но мисля, че и ролята на медиите е много важна, защото те са инструмент, с който може да се възпитава обществото. А не напротив – да се насъсква към най-първичните страсти. Говоря за медиите, защото те биха могли също да имат позитивно влияние като се опитват да поощряват положителното всеки ден, добрата новина, какво се е постигнало, а не напротив – какво не се е постигнало, или да се търсят какви ли не сблъсъци, само и само да има сензация, от сензацията нататък да има интерес към негативното. Аз съм убеден, че ако имаше една по-друга представа за бъдещето на България, вече щяхме да сме по-напред и хората щяха да се чувстват по-комфортно. Нямаше всеки ден да казваме най-бедните сме, най-тъпите сме, ще изчезне нацията, има повече раждаемост при мюсюлманите или при ромите. Боже Господи, това са такива шаблони, и то шаблони, за да плашат само.


- Какво е мнението ви за управлението на ГЕРБ, начело с Бойко Борисов, когото добре познавате?

- Познавам генерала, разбира се. Бил съм и аз там, където е той сега и ми е много трудно да давам някакви оценки, защото човек трябва да е на неговото място, за да може да прецени. Отстрани е много лесно. Както казват англичаните: „Back Seat Driving” – най-лесното е човек да управлява колата от задната седалка. Трябва да влезем в ролята на самото лице, да видим какви са целите му. Пак виждам една черта – очакванията. Колко хора какво ли не очакват или очакваха от него; и с мен беше същото. Но ако се погледне по един аналитичен, задълбочен начин, много от тия очаквания са самоочаквания. Знаете ли колко пъти са ми казвали: „Вие обещахте туй, вие обещахте онуй...”. Къде съм обещал? Може би съм споменал нещо, може би съм казал, че това целим, но да съм обещал – не. Но човекът си е наумил, че това трябва да стане и Симеон го е обещал. Същото става с генерала и оттам вече имаме тия пикове от надежди, очаквания и после – спад.

 

- Има една тема, която продължава да се върти из българското публично пространство: „царските имоти”. Думата е за вашето частно имущество, надлежно описано от правителството на Кимон Георгиев през 1946 г. и после национализирано. Но накрая, през 1998 г. Конституционният съд на Република България обяви за „противоконституционен Закона за обявяване в държавна собственост на имуществото на царете Фердинанд и Борис и техните наследници”. Кой има интерес да човърка частично върнатите на вашето семейство имот?

- Мисля, че има немалко хора, които просто не са еволюирали и са останали с мисленето си от периода 1946-1989 г. Те си имат твърди предубеждения, които нямат разбиране или симпатия към частната собственост, да не говорим за политическите предубеждения, които вече засягат конкретни лица. Така е било, през тези 50 години. Кажете ми тия имоти били ли са някога на народа?

Прословутите имоти. Това е феноменално; толкова вече е набито в съзнанието на хората, че съм дошъл да си взема имотите, че не са мои, че са на народа и други подобни. През 2000 г., като дарихме парка на Врана – който е наистина чудесен парк, само да се грижат по-добре за него – на пресконференцията някой каза ли ми: „Чакай, какво даряваш? Това не е твое!”?. Самият кмет Софиянски беше там и никой не каза нищо. Но това беше преди да стана „злият премиер” и да настъпя някои интереси. Беше много смешно – Софиянски показа благодарствената диплома от град София на сестра ми и на мен – и на излизане една млада журналистка попита: „Г-н Сакскобургготски, какво друго възнамерявате да дарите?”. Отвърнах й: „Госпожице, мисля, че за днес 900 декара не е лошо”. Всички се изсмяха. Никой тогава не каза „това не е ваше, къде сте тръгнали да го дарявате”, а след това изведнъж всичко живо се обръща и с ентусиазъм, без най-малки юридически познания, започва да крещи.

Помня 1995 година. Много хора идваха след промените и ми се обаждаха, и ми казваха: „Ама вие трябва на всяка цена да си поискате имотите, туй е реституция”. Тогава им казвах, че има други приоритети за България в момента, които са далеч по-важни. После вече се постави темата и Конституционният съд се произнесе с 12 на 0 гласа. Според мен е ясно. Ако беше 6 на 5 с едно “особено мнение”, темата можеше да бъде по-друга. И никой не възрази тогава. Но когато станах премиер, вече избиха всички комплекси за отмъщение, за неудовлетворение, за каквото и да е, плюс старите, които не са еволюирали и са си останали с „монархо-фашисткото” гледане. Виждам, че много от нещата не са юридически, а чисто политически. Постоянно излизат аргументи, на които не отговарям, защото има адвокати, има Страсбург и има достойнство – не мога да слизам, да кажем на махленско, жалко ниво. Това са по-скоро хули, намеци, обиди, предположения и най-вече излиза субективното – как биха действали, ако бяха на моето място. И там вече научавам много за народопсихологията. Дори напоследък викат: „Той дари парка Врана, за да не му плаща издръжката”. Може ли да се стигне дотам? Има една особена нагласа - да не понасяш някой да има повече от теб. Какво е това? Завист! Ако тук испанците се шегуват, че националният им спорт е завистта, ние сме в превъзходна степен за Гинес. Защо? Много няма да спечелиш от това. Може да те озлоби, но друга възвръщаемост няма.


- Близо половината от българите в Испания нямат намерение да се връщат в родината. Какво бихте пожелали на тези хора – първо поколение, което може да даде своя Джон Атанасов или Дилма Русеф?

- Те са свободни граждани, те преценяват. Човек не може да дава рецепти като лекар. Пък и аз съм може би съм с някакво изкривено мислене след 50-годишно изгнание, и ще си кажа винаги, че човек си е най-добре у дома. Но това е въпрос на опит и на преценка от всеки един. Аз още от онова време винаги съм считал, че ние, българите, не сме „добри емигранти”, в смисъл, че на хората дори тогава – говоря за ония години, когато трудно можеше да си представи някой, че ще се промени нещо и че ще се завърне в България, - две-трети, бих казал, от сънародниците, които срещах, все си говореха, че един ден, като се върнат, така и така... Значи е съществувало желанието, мечтата, и то при онези условия. Вече границите са отворени. Трудно ми е да дам някакъв съвет или препоръка, но в крайна сметка пък и да останеш в чужбина, няма нищо лошо, ако си добре. Пък и има възможности да излезе новата Дилма Русеф, която да каже един ден: „Ами да, аз съм от българско потекло!”.


- Вие познавате добре двете страни. Общата оценка на испанските власти за тукашната българска имиграция е висока. Как, според вас, би могло това добро отношение към българите в Испания да помогне за задълбочаване на икономическите отношения между двете страни?

- Това е въпрос на време, на успехи и на инициативи. Едва ли зависи от един, двама или трима сънародници. Доброто име е визитка за самата страна. Ако има хора, които преуспеят, те могат да намерят някакви интерактивни, да го наречем, бизнес интереси и вече има такива случаи. Въпрос на време е, защото 20 години всъщност не е толкова дълъг период. Пък и да бъдем реалисти – между Испания и България може да има някаква симпатия, бих казал почти спонтанна, но нямаме много връзки. Трябва време и да намерим неща, които може да ни свържат. Аз продължавам да мисля, че земеделието в България е нещо, което има огромен потенциал. Особено биоземеделието. Като пътувах до Кастейон, видях от влака как даже неплодородни земи са обработени, всяко кътче е зелено. Толкова богата земя пустее в България. А светът го чака точно това – прехраната. Всички говорят за разни апокалиптични неща, но нека погледнем какви възможности има България. И да се специализираме. Биоагрикултурата, например, не е мода, не е нещо преходно, временно. В нея има добавена стойност, не е като да се изнасят само суровини или зеленчуци и плодове на едро. Много неща може, но трябва труд и работа. За съжаление има хора, които биха искали или да спечелят от лотарията, или с някоя далаверичка да изкарат набързо пари, но без прекалено напрягане и усилия. Това го няма при българите в чужбина. Там са си хора, които работят упорито и някои се връщат с капитал в България. Именно испанските емигранти от 50-те и 60-те години, например, подтикнаха икономиката далеч преди чужденците да инвестират тук.


- 14 на сто от българите в Мадридска област са предприемачи. Т.е. вие виждате бъдеще именно в тоя тип хора, в тоя тип труд?

- Естествено. И да се радваме на успеха на другия. Това е нещо, което ни липсва. Има голям дефицит. Често вместо да се каже: „Ура, браво!”, се пита: „Абе той как е започнал, леля му каква е била, вие знаете ли какво е правил?”. Веднага нещо има, да, ама... Не ви говоря за “американската мечта”, защото не сме Америка, но ето 14 на сто са предприемачи – ами именно това да излезе във вестниците, да се подчертае. Друго, което ми прави впечатление, като чета нашите вестници, обикновено през уикенда, е, когато се чуе за грабеж или измама, извършено от българин, често казват: „Наш е свил, наш е задигнал...”. Не е ли по-добре да се каже “един българин”? Това „наш” звучи едва ли не като похвала. Гледам как се съобщава нещо подобно и се питам защо? И в телевизията няма уважение към българите, а българите сме на много по-високо ниво от онова, което показват черногледите. Но това, което се сервира, в много случаи е от първично по-първично. Защо? Питам се кой се радва и наслаждава на това?

А повечето хора са на ниво. От 1989 до 2000 г. тук, в тази стая, съм се срещал с 4400 сънародници – всякакви. Силно впечатление ми правеше нивото – далеч над западното. Това ми даде един огромен, може би изкривен оптимизъм за капацитета на хората, които щях да видя, да срещна или да намеря в България. Не са били елит, не са били подбрани.

Не сме толкова богати на човешки ресурси, за да си позволяваме да ги хабим. Колко много хора са били съкратени след промяната само по политически причини? Трябва да се използва целият наличен ресурс. Какво общо има политическото верую на човека с неговия капацитет? Способен ли си да се справиш с дадена задача - да. Тогава работи. И през ум не ми минава да питам каква религия или идеология изповядваш. То си е нещо вътрешно и лично. Ето, такива неща все още ме възмущават.

 

Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания. Моля, подкрепете ни.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. Симеон Дянков: Променяме банковите такси със закон 28| 10360 |23.01.2012 . Ал. Йорданов: За лудостта на комунистическата номенклатура в Скопие не може да се мълчи 72| 15262 |17.10.2011 . Цената на парното може да падне с 40% 41| 6050 |10.10.2011 . П. Симеонов: Срещу ГЕРБ са досегашните бозайници 32| 10641 |18.07.2011

КОМЕНТАРИ

Реклама
Реклама
Реклама

БЛОГОВЕ

Ние използваме "бисквитки", за да улесним Вашето сърфиране и да Ви покажем съдържание, което може да Ви заинтересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия

Разбрах