Реклама / Ads
Frognews #останивкъщи
1| 10776 |20.02.2012

Берлинале 2012: Зимата на (Бундес)президента

.
Странен кинофестивал бе току що завършилото 62-ро Берлинале. Рядко друг път се е случвало такава межда да дели във възприятията и в акцента на вниманието международните гости и участници от германските им колеги и местната публика.


Имам предвид разбира се аферата с току що подалия оставка Бундеспрезидент. Нейните последни тягостни дни съвпаднаха точно с втората половина и с финала на кинофестивала. Скандалът естествено бе постоянна тема в разговорите, в майтапите и спекулациите на  туземното фестивално население, но той също така естествено остана извън полезрението и вълненията на тълпите чуждестранни журналисти, кинаджии и киномани.

Знаменателен и незапомнен в историята на кинофестивала бе приемът, който балансиращият вече на сламка Бундеспрезидент даде преди седмица в чест на Берлинале, ползващо се по традиция със статута на културна проява от най-висш ранг в германската столица. От общо 250 поканени звезди на киното и блестящи фигури на обществения живот в президентския дворец Белвю се явиха само стотина. Сред тях естествено бе фестивалният директор Кослик и цялото международно жури, начело с председателя Майк Лий.

Почти всички поканени именити германски артисти, режисьори и пр. хора на изкуството обаче бяха изпратили уклончиви отговори и оправдаха  отсъствието си с творчески или технически причини. Както писаха медиите, управата на фестивала спешно е призовала на приема служители от администрацията за да поприкрие конфуза.

От уста на уста с възторг се разпространи блестящата сатира на австрийския режисьор Вайнгартнер, който обяснява отсъствието си от елитния прием на заподозрения в корупционни практики Бундеспрезидент с думите „Отказах да отида, защото просто не знам какво да му отговоря като ми поиска безплатни билети за премиерата на новия ми филм…“

Тази артистична демонстрация бе може би последният гвоздей в ковчега на краткото президентстване на Кристиан Вулф.

*  *  *

И все пак, преди да стигнем до финала на Фестивала, нека се върна малко назад и разкажа с по няколко думи за заглавия, които остават поне за известно време в паметта.

Кой може да  устои, когато в един филм участват трима любими актьора, отдавна увековечили се в два от лично най-ценените и често вадени от архива заглавия – Heaven’s Gate и The Apostle? Когато единият от тях в добавка е и сценарист, и режисьор на премиерната лента? Когато действието се развива в близкия на сърцето ми американски Юг, в така наречените Dixie-щати и когато става дума за единствения „истински“ американски филм в конкурсната програма? Аз поне нито мога, нито се опитвах да устоя въпреки други, паралелни ангажименти.

Припнах за прожекцията на Jane Mansfield’s Car („Автомобилът на Джейн Менсфийлд“) и не съжалих. Режисьор и сценарист е Били Боб Торнтън (Alamo, All the Pretty Horses), който играе тук и една от главните роли – Скип, най-малкият син на голямото и заможно южняшко семейство Колдуел. Старият баща Джим е Робърт Дювал (Apocalypse Now, The Godfather, Tender Mercy) с когото двамата си партнираха незабравимо още в Apostle.

На семейството предстои неочаквано и тежко посещение – от Англия докарват ковчега на бившата съпруга на Джим Колдуел за да бъде погребана по нейно желание в родния край. Притеснена от суровия си и скован в предразсъдъци съпруг, тя е напуснала преди 20 години него и децата и е пристанала в Лондон на нов, проявяващ повече разбиране за ексцентричния й дух мъж. Тази роля, Кингсли Бедфорд, се играе от вече престарелия Джон Хърт, един от главните изпълнители в най-грандиозния финансов провал на Холивуд – легендарния епос на Майкъл Чимино Heaven’s Gate.

За погребението пристигат не само вдовецът, но и неговите син и дъщеря и всички волю, неволю, се настаняват в дома на американското семейство на покойната. Следват няколко дни наситени с драматични сцени, с комични и трагични виртуозни диалози, които няма да се побоя да сравня със стълкновенията от драмите на зрелия Тенеси Уилямс.

Бащата Джим и синовете му Скип, Джимбо и Керъл са дълбоко, всеки по своему, травмирани от войните, в които са участвали – старият в Първата, а синовете му във Втората световна. Много субтилно, с фин усет за полутонове и само загатнати мотиви, комплекси, стари травми и копнежи Били Боб Торнтън рисува в движение образите на героите си. В семейството – заедно с внуците на Джим – са сплетени в сложно кълбо от взаимоотношения три американски поколения, сблъскват се вижданията на 30-те години, на 50-те и накрая на най-младите, от времето, в което е поставен сюжетът – 1969 г.

Второто поле на стълкновение е между двете семейства – едното от горещия американски юг, а другото, от мъгливата и влажна Англия, всяко и всеки от тях със своите предубеждения и предварително изградени схеми за другия. Тук се развиват много спонтанни, смешни ситуации, но и напрегнати схватки на ранени и раняващи другия егоцентрици.

Филмът, признавам, не е за всеки. Той си иска своята специфична публика, която има афинитет към семейната американска драма, към жарките дни и нощи на Алабама. Който се впусне в това приключение ще изпита радост от срещата с големи актьори (Робърт Дювал сякаш е развил до съвършенство пестеливата си мимика, влага цялата си гласова палитра в образа на всичко преживял, но все още тръпнещ пред неразбираемата загадка на битието, капсулиран в себе си семеен патриарх) и с режисьор, когото не напразно числят за един от големите чудаци на Холивуд.

На съвършено другия край на динамичния и емоционален спектър е екшън-трилърът на Стивън Содърбърг Haywire (нещо като „Пълно откачане“ – б.м.). Трудна за вникване фабула (имам сериозни съмнения, дали въобще си струва да се търси логика в сюжетните ходове) из света на международно действащи агенти в зоната на здрача между частни компании за сигурност и неидентифицирани държавни американски секретни служби.

Най-атрактивния коз на този стремително летящ филм е уникалната Джина Карано. Тя е известна от филми за бойно изкуство и за нея е въпрос на чест никога да не използва дублаж с каскадьори. Карано си партнира тук с Антонио Бандерас, Юън Макгрегър, Майкъл Дъглас и с още дузина яки мъжаги. При това, не само че си партнира, но се пердаши с тях със и без помощта на подръчни средства и оръжия. Някои казват, че в конкурсната програма на фестивала трябвало да има и такива филми. Макар и колебливо, но особено като се вгледам в плашещата ме обичайна върволица от китайски, корейски или африкански (пък и германски) конкурсни филми, не мога да не им дам известно право…

Shadow Dancer („Танцуваща в мрака“) е британски филм на Джеймс Марш от времето на конфликта в Северна Ирландия. С Клайв Оуен в ролята на агента Мак от MI5 и чаровната Андриа Райсбъръ като ирландска девойка, която той поставя в безизходица и принуждава да работи за полицията. Колет трябва да следи и донася за братята си, активни терористи на ИРА. Историята ни вмъква в един потискащ свят. Североирландската действителност от 90-те години на миналия век, дълбоко порочният кръг на фанатичните „революционери“, държани в желязна хватка от собствената служба за сигурност и гонени безмилостно, без особени скрупули от британските тайни служби. Тук главната фигура е шефката на Мак, роля изпълнявана от Джилиан Андерсън, позната от „Досиетата Х“.

Поне един от няколкото германски филма в конкурсната и в съпровождащите програми заслужава да бъде споменат и тук. Това е „Барбара“ на Кристиан Петцолд със сюжет от последното десетилетие на ГДР. С потискаща точност е възстановена онази действителност на вътрешно вцепенение, на оттегляне в частни житейски ниши, на повсеместна подозрителност и отчуждение. Главната героиня Барбара (голямата актриса Нина Хос) е лекарка в столицата, но след като подава заявление за напускане на страната за да се засели при годеника си на Запад е хвърлена в следствения арест на ЩАЗИ.

След освобождаването си Барбара е забутана като политически неблагонадеждна в дълбоката провинция и там започва да обмисля и подготвя бягството си от царството на социализма през Балтийско море. Постепенно филмът стеснява своя обсег и се концентрира върху личните преживявания на Барбара, върху конфликта между нейния стремеж към свобода и  зависимостите, в които изпада, чувството и за дълг и лекарски ангажимент към пациентите, които не може да остави в изнемогващата откъм специалисти източногерманска действителност.

Един изключително наситен, завладяващ и с играта на младите актьори, и с вещата си режисура филм. По мнението на повечето критици, а и според много гласове от публиката, унгарският филм „Само вятърът“ (Csak a szel) бе един от най-силно разтърсващите и запомнящи се в тазгодишната конкуренция на Берлинале.

Автор е младият будапещенски режисьор Бенедек Флийгауф – изявен противник на днешното правителство на Виктор Орбан и ангажиран радетел за човешките права на малцинствата.

Основна тема на „Само вятърът“ е животът в страх и ужас, на който са изложени цигански семейства в Унгария, след безчинствата на расистки скинарски банди. Филмът се основава на действителни събития от 2009 г. когато след серия нощни нападения са опожарени много домове, десетки от жителите им са ранени, а шестима цигани, сред които и деца, са разстреляни с автоматен огън.

В центъра на филма е едно циганско семейство – майка, дядо и две деца, които живеят в безпросветна мизерия, но се опитват с денонощен труд да се грижат за прехраната си, докато изчакват заминалия на гурбет в Канада баща да ги изтегли от Унгария, в която за тях буквално няма бъдеще.

Съвсем отблизо ставаме свидетели как вледеняващият страх пропълзява в циганската махала, как новините за убитите наблизо комшии вцепеняват всички и ги карат да треперят и се ослушват нощ след нощ за всеки автомобилен мотор, за всяко излайване на куче в тъмнината.

Режисьорът Флийгауф успява да пресъздаде в хода на действието цялата безнадеждност, която бележи съществуването от ден за ден на тези нещастници, за които не се интересува никаква служба или институция и към които околните унгарци изпитват пълно безразличие или ненавист.

Национал-расистките банди, които тероризират циганското население, имат съвсем перфидна цел подчертава Флийгауф в многобройните си тукашни интервюта. Техните жертви се оказват тъкмо такива цигански семейства, които противоречат на обичайните клишета за лениви, безработни и престъпни скитници. Жретви са семействата, които пращат децата си на училище, които работят и се стремят да се интегрират с мнозинственото население.

Така расистите не само предизвикват паника и се стремят да прогонят колкото се може по-надалеч наплашените групи от хора, но и целенасочено се борят с всеки опит на цигански семейства да стабилизират своето положение, да изградят някакво по-сигурно съществуване. Според Флийгауф радикалните и престъпни банди преследват и по-далечни цели – екстремизация на обстановката в районите, обитавани от цигани и постепенно подклаждане на пожара на гражданска война…

Силно въздействащият филм бе приет с близки до вцепеняване реакции дори на професионалната прожекция. На последвалата пресконференция официална Унгария успя да засили подозрителността, която и без това цари в тукашните медийни среди с нов гаф: в пълно противоречие с регламента на Берлинале, който не позволява на външни институции да разпространяват свои материали на фестивала, унгарското в Берлин посолство раздаде на всеки журналист в залата печатни листовки. В тях се изтъква активната работа на правителството в Будапеща за подобряване живота на циганите, подчертават се успехите на правоохранителните органи в разкриването на актовете на насилие срещу малцинствени групи, изреждат се цифри м факти, които трябва да опровергаят внушенията на филма.

Най-силно възмущение обаче предизвикаха във всички тукашни медии онези пасажи от листовките, в които с оправдателен тон се изреждат актове на насилие с расистки подбуди и в други страни, включително и в Германия, което се възприема като калпав опит за изместване на вниманието от проблемите в Унгария.

Последният филм, за който искам да напиша няколко реда бе една изключително саркастична, жизнерадостна, едновременно лека, но и наситена с много интензивен хуманистичен заряд и социално напрежение трагикомедия от Балканите. Става дума за копродукцията на Сърбия, Хърватия, Македония и Словения „Парад“ на режисьора Срджан Драгоевич.

Сюжетът е разбира се абсурден и нереален, но не повече отколкото например цитираният на няколко пъти във филма класически уестърн „Великолепната седморка“: след няколкогодишни опити да се проведе гей-парад в Белград, безмилостно смазвани от банди скинари, подкрепяни от мълчащото мнозинство и от симпатизиращата им полиция, най-после през 2009 г. се случва нещо неочаквано.

След серия стечения на обстоятелствата „Лимона“, един от най-яростните някогашни четници от войните в бивша Югославия е принуден да поеме охраната на така ненавистните му „педери“ и да им осигури безопасно провеждане на прайд-парада. След като неговите аркани от охранителната му фирма го изоставят погнусени от задачата, „Лимона“ решава в неволята си да търси помощ от някогашните си бойни врагове, с които се оказва, че са се разбирали отлично и си поддържат най-добри отношения.

Той поема в розово лакирана Застава заедно с гей-ветеринарния лекар Радмило по пътищата на бивша Югославия и един по един успява да събере бившите си врагове – „усташа“ Нико от Хърватия, „балията“ Халил от Босна и „шиптара“ Азем от Косово. Цялата тази абсурдна група се връща в Белград и след десетки безумно смешни перипетии се заема да опази гей-парада срещу стотиците обезумели от ярост, жадуващи кръв,  скинари и сръбски националисти.

Най-забележителната фигура във филма е разбира се „Лимона“ – едно почти оригинално копие в леко умален размер на Бойко Борисов, но с идентичното негово черно кожено палто и втъкнати като при него пищови в колана. Целият му образ е апотеоз на балканската мутра, от тридневната му брада и слабо покарала бръсната глава през знаковите татуировки по цялото тяло и до масивния златен кръст на бичата му шия. За чалгаджийката Бисерка, негова любовница и бъдеща невеста, няма какво да се говори.

Ще си спестя повече подробности, още повече, че както научих от филмовия маркет на Берлинале „Парад“ вече е закупен от български разпространител и след превода предстои да се завърти и в България. Предвиждам му подобен  успех, какъвто вече бе регистриран след премиерите през декември при западните ни комшии.

За малко щях да пропусна и да не спомена, че завчера бяха раздадени и няколко мечки – златни и сребърни, както и други, по-пъстри награди. Дългът на хрониста изисква да се споменат поне по-важните от тях.

Финалът на Берлинале 2012 почти перфектно съвпадна с драматично поднесената и съответно лавинообразно медийно отразена оставка на Бундеспрезидента. Незапомненият във Федералната република скандал с поисканото от Прокуратурата снемане имунитета на президента, хвърли неминуемо своята сянка върху огласените в събота вечер призове, присъдени от международното жури.

И все пак церемонията си е церемония и тя събра 2500 поканени гости. Пред тях със съответните салтанати бе обявена шокиралата всички наблюдатели новина, че Златната мечка се присъжда на „Цезар трябва да умре“ на братя Паоло и Виторио Тавиани – документална лента за това как осъдени престъпници, тежки рецидивисти репетират постановка на Шекспировия „Юлий Цезар“ в театъра на римския затвор.

Със сребърната мечка – специална награда на журито бе отличен унгарският филм „Само вятърът“ на Бенедек Флийгауф.

Сребърната мечка за режисура получи Кристиан Петцолд за филма „Барбара“. Мечките за най-добра женска и мъжка роля бяха присъдени на конгоанската актриса Рашел Мванза за ролята й на войник-дете в Конго във филма „Бунтовник“ и на датчанина Микел Фолсгард за ролята му на отблъскващия и побъркан крал Кристиан VII във филма „Кралска афера“.

Още една награда не искам да пропусна: Наградата на публиката след гласуване на над 25 000 зрители (от общо 300 000 продадени кинобилета на фестивала) получи „Парад“ на Срджан Драгоевич.

И така – до следващото 63-то Берлинале, което има вероятност да си остане само с киновълненията, но без бундеспрезидентски тревоги.

Милен Радев
http://de-zorata.de/blog
Реклама / Ads
Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания.

Моля, подкрепете ни.
Visa Mastercard Visa-electron Maestro PayPal Epay Donate now
Реклама / Ads

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. На лов за мечки на Берлинале 0| 5322 |07.02.2012 . Силен старт за кинофеста "Берлинале" 0| 5553 |11.02.2011 . "Берлинале" започва за 61-и път 0| 4747 |10.02.2011 . Рашидов трогна директора на "Берлинале" 0| 6675 |15.10.2010

КОМЕНТАРИ

Реклама / Ads
Реклама / Ads

НАЙ-ЧЕТЕНИ

    Реклама / Ads

    БЛОГОВЕ