Реклама / Ads
Frognews
10| 6579 |26.06.2008

"Аз бях той" е пиесата, заради която Г. Марков бяга от България

.
Играна е само веднъж на закрито представление през 1969 г. Години по-късно актьори и драматурзи връщат лентата на драматичните събития назад и разказват историята.

 

„Аз бях той” – пиеса от Георги Марков - е поставена в Сатиричния театър и е играна само веднъж на закрито представление през 1969 г. Тази пиеса не съществува. Няма я в отчетите. В архивите липсват протоколите от художествения съвет. Няма запазен афиш. Няма снимки от представления. За нея няма писани рецензии. Билети за нея не са продавани. За нея не се споменава дори по време на бурните перестроечни дебати на Третия конгрес на Съюза на артистите през 89-а. Издадена е четвърт век след написването й. Пред публика е играна само веднъж. Но 38 години по-късно, за нея още се говори…

Животът на Георги Марков, чието убийство Скотланд Ярд започна да разследва отново неотдавна, е противоречив. Започнал не много убедително - с криминално книжле и научно-фантастичен роман, в началото на 60-те години името му нашумява с романа “Мъже”. За него получава годишната награда на Съюза на българските писатели, приет е за негов член, назначен е на работа в издателство “Народна младеж”. Неконформистките му книги контрастират с начина му на живот – през шейсетте той е сред най-известните столични бохеми, демонстрира материално благополучие, включен е в “ловната дружинка” на Тодор Живков. Колегите му започват да го възприемат като галеник на властта. Той е единственият писател, допуснат да работи в архива на МВР с документацията от преди 9 септември 1944 г., за да събере материал за пиесата “Комунисти”, посветена на 25-ата годишнина на социалистическата революция. През 1969 г. всичко се сгромолясва. Пиесата “Комунисти” не е допусната до сцена, комедията “Аз бях той” е спряна след единствено закрито представление. Марков емигрира, започва работа в радио “Свободна Европа”, където пише своите знаменити “Задочни репортажи за България”. Убит е през 1978 г. по начин, който прави България известна в цял свят с „Българския чадър”.

Ето какво се случва с пиесата и как след това Марков напуска България, разказано от различни участници в събитията.


Татяна Лолова и Никола Анастасов в постановка на Сатирата от 60-те години. Снимка: Архив на Сатиричния театър   Людмил Чехларов, художник на Сатиричния театър:

Георги Марков написа една великолепна пиеса – “Аз бях той”. Сюжетът… Главният герой е инженер, издигат го по йерархичната стълба, става шеф на цех, после още по-нагоре, после – директор… “Приказка за стълбата” на Смирненски – същото нещо.
И аз нарисувах – тогава беше модерен сецесионът – една стълба, на която стъпалата нагоре стават все по-малки, по-малки, по-малки… Най-отгоре – едно малко бюрце с телефонче. Символ на бюрокрацията – бюро плюс телефон.
Но в очите се набива кракът на човека, тръгнал да се качва по стълбата – огромен, неестествено грамаден крак. И – заради ракурса – нагоре човекът става все по-малък и по-малък, най-накрая е главицата му, а на върха – протегнал една мъничка ръчичка към бюрцето…
Директорът на театъра, Желчо Мандаджиев, видя проекта и каза – много ти е хубав плакатът, но в дадения момент ние не можем да си го позволим.
Е, ама нали този човек е точно това – стремежът към властта на всяка цена! Нали за това е пиесата!
Така е, каза Желчо, обаче не трябва да го казваме… Можеш ли да го направиш така, че да изглежда, че той го преодолява тоя стремеж?
Е, на работа си, правиш, каквото ти кажат, на това му се казва компромис.
Сложих един телефон на земята, Стефан Цанев ми позира за крак. Обяснявам му – колега, кракът или панталонът на поета трябва да прескочи телефона.
Направихме го. Крачол с крак прескача телефон. Никакъв плакат.
А те пак я спряха…

Светослав Пеев, актьор:

Кольо Анастасов играеше един – нищо и никакъв инженер, минава един министър и му казва: “О, Иване бе, здравей, как са вашите?”… “Ами – добре са…” “Мини, обади се в министерството!”…
Министърът си отива, а другите решават, че инженерът на Кольо е човек на министъра и всички започват да го бутат нагоре. Пък той – най-обикновен служител.
За да го издигнат, махат началника му. И началството не може да разбере откъде му е дошло и плаче – защо ме махат бе! Аз бях Той! И сочи с пръст нагоре, към горния.
Следващият също си тръгва с тая реплика – аз бях Той. В смисъл – правех каквото Той ми нареди, защо ме махате…
А най-горният, Парцалев май беше, също взе да сочи с пръст нагоре и да обяснява, “Аз бях Той”… А по-нагоре от него беше само Тодор Живков…

Татяна Лолова, актриса:

Лолова в програма на постановка на Сатирата от 70-те години.

Аз играех секретарката… Слизах по стълбата – беше страхотен декор на Стефан Савов – в средата на сцената – една начупена стълба с площадки пред вратите на началниците – все по-висшестоящи и по-висшестоящи… Трябваше да повикам инженера – Кольо Анастасов, при директора. Дискретно. Тръгвам нагоре по стълбата, той, без желание, след мен, стълбата лъкатуши, има площадки, и понеже той все се бави, аз – не знам откъде ми дойде този жест – го подканвам с ръка – все едно загребвам въздуха, ама нежно, и движението на ръката завършва с подканващо грациозно завъртане и на кутрето. На малкия пръст…
По-късно някой тайничко ми каза, че е слушал по радиото “Задочните репортажи” на Джери, и че той е писал за мен така – “Татяна Лолова е актриса, на която и малкият пръст на ръката й играе”…
Много ми стана мило, че го е видял и го е запомнил…
А пък още по-късно станаха промените, книгата излезе в България – не било така… Е, те по онова време “Свободна Европа” я заглушаваха – сигурно оттам идва грешката. Но звучи чудесно…

Димитър Манчев, актьор:

Така беше измислено – ние седяхме на пропадалата, които са над оркестъра, на оркестрината. Там бяхме тримата – Коста Карагеоргиев, Бог да го прости, Климент Денчев и моя милост… Нашите роли не бяха значими, та имахме възможност докато не говорим, да поглеждаме в салона. Това е забранено, разбира се, но ние не можехме да се сдържим…
Салонът щеше да се пръсне! Наистина – ако хвърлиш игла, нямаше къде да се промуши. Просто нямаше – ако я хвърлиш – ще падне на човешка глава. Целите стълби бяха натъпкани с хора, човек върху човека отиваше…
И през реплика – аплаузи, през реплика…
Поглеждахме в залата и виждахме само очи. Едни човешки очи, които възприемаха всичко казано и сторено на сцената, и се радваха на забранените в ония години думи, които се казваха – и то – от сцена, и тя – на Сатиричния театър…

Никола Анастасов, актьор:

Бяха тежки репетиции - шест месеца!
Нейчо Попов, режисьорът ни, получи инфаркт и замина на лечение в Банкя. Ние продължавахме обаче да репетираме. Желчо Мандаджиев, един прекрасен директор и режисьор, и човек преди всичко, присъстваше на репетициите, за да ни поощри и да ни предпази от разиграване, щото като няма режисьор, актьорът обича да си позволява повечко неща…
Обаче ние се изтъркахме – едно и също да повтаряш всеки ден, докато Нейчо дойде… А месеците минават! Това са дни на репетиции, ужасно тежки, започнахме да разваляме хубавата пиеса.
Тогава Желчо Мандаджиев покани Методи Андонов да довърши пиесата. Той почна, но трудно вървеше. Тогава Методи взе да размества вътре текста на Георги Марков и направи една пирамида от неща, които събудиха у нас интерес, започнахме активно да играем, започнахме отново да се палим и – избуя пиесата!
Стигнахме до предпремиера. А из София вече се разчу, че ние готвим нещо страхотно.

Режисьорът (и актьор) Нейчо Попов (в средата) в сцена от легендарната “Импровизация” от Радой Ралин и Валери Петров. Снимка: Архив на Сатиричния театър

И на генералната репетиция – народ се струпа отвън, като на митинг. Почнаха да блъскат вратата. Заключиха я нашите, обаче главните врати нали са стъклени, публиката и по-възторжените питомници на театралната академия изпотрошиха стъклата, нахълтаха вътре и стана неописуемо. Няма седящи места, няма правостоящи! Всичко – само глави. Народ! И още като започнахме, започнаха аплаузи, аплаузи, леле, какъв щастлив човек бях, викам – най сетне! Аз играех централната роля, играя самия Георги Марков. Навремето, когато работил като млад инженер в някакъв завод, един министър се припознава в него, това прави впечатление и почват да му се мазнят…
Той го беше развил – пиесата е за това, как започва издигането на тоя човек, защото е познат и симпатичен на министъра. И – започва възходът му… И аз това го играех….
Свърши представлението, аплаузи, аплаузи, аплаузи… Боже, толкова се радвах, и си викам – ето, изгря… Не, че преди това не играех. Играех и други хубави роли в театъра, но тази беше…

Авторът Георги Марков (из „Задочни репортажи от България”):

Закритата премиера беше насрочена от ръководството на театъра с две цели – да се разбере какво мислят властите и да се потърси подкрепата на публиката. Режисираше Методи Андонов, а титулярният режисьор Нейчо Попов дойде от болницата, за да гледа нашето представление. Горкият Нейчо, той продължаваше да вярва, че можеш да създадеш честна и остра сатира, без да засегнеш режима, който винаги е бил против каквато и да е съществена критика. За мен, а струва ми се и за Методи, нямаше илюзии. От всички принципи, които някакво изкуство може да следва, най-невалиден е принципът: “И вълкът сит, и агнето цяло.” А в голямата литература, в голямото изкуство принципът неотменно е бил: “Или вълкът, или агнето.”
Реакцията на публиката надмина и най-добрите ни очаквания. Парцалев беше великолепен и залата се тресеше от смях. Но колкото по-смешно ставаше първо действие, толкова по-мрачни бяха някои лица в салона. В антракта към мене си проби път известен полковник от Държавна сигурност.
– Абе – каза той, – ти каква чешка пиеса си написал?
Отговорих му, че пиесата е българска и отминах. После дойде Стефан Цанев, който беше драматург на театъра и ми каза, че след представлението ще има заседание на съвета заедно с хора от комитета, за да се реши съдбата на спектакъла. Казах му, че не желая да присъствам на заседанието, защото знаех накъде отиват нещата. Помолих го да ме представлява. Краят на закритата премиера беше изпратен от публиката със силни аплодисменти. Отвън, на тротоара, баща ми, който гледа пиесата, ми каза:
- Ще береш ядове с тая пиеса!
Отидох да обядвам в Руския клуб. Междувременно от три месеца имах паспорт и виза за Италия, но все отлагах да замина заради пиесата. Все пак бях решил да тръгна тези дни. Към два и половина Стефан дойде от съвета и каза, че нещата са много зле. Пиесата засега се спираше. Той изглеждаше потиснат, но твърд. После в клуба влезе един от моите по-важни приятели. Той ме извика настрани и ме попита:
- Паспортът и визата ти в ред ли са?
- Да – отвърнах.
- Тогава – каза той, – съветвам те да се махнеш веднага. Струва ми се, че утре ще имаш разправии за днешното представление и може и даже да не пътуваш. Разкарай се за месец-два, всяко чудо за три дни!

Мария Балканска, драматург на Сатиричния театър през 60-те години:

Ние бяхме на художествен съвет в театъра. Представяше се неговата пиеса. Беше втори или трети съвет вече, след някакви поправки. Той се подаде само от вратата и каза:
- Мима, моля ти се, десет лева не ми достигат…
После разбрах, че бил в някакъв ресторант и не му достигнали тия десет лева… Ей, десет лева има да ми дава Джери от Оня свят! … И замина… Отиде си… Беше много тачен човек. От някои. Не от всички…

Никола Анастасов, актьор:

Славчо Пеев (вляво) и Никола Анастасов в “Римска баня” от 1974 г. Снимка: Архив на Сатиричния театър

Отивам на художествения съвет, но понеже вир-вода бях, докато се изкъпя и преоблека, се забавих. Излизам от служебния вход да заобиколя, щото в администрацията се влизаше от другата улица… Гледам – пред Унгарския ресторант минава Георги Марков и се запътва към “Раковска”.
- Джери – викам, – къде отиваш?
Джери казва:
- Заминавам, довиждане, Кольо.
- Къде? Чакай! Къде заминаваш, има горе художествен съвет! Чакат те!
- Ами, проведете си го художествения съвет, пиесата няма да излезе.
- Как няма да излезе? Ти акъл имаш ли! Виждаш ли какъв успех имахме!
Ама то - възторг! Премиерата беше насрочена за другия ден или по-следващия.
Той казва:
- Не, довиждане Кольо, аз заминавам за Италия, при брат си, или при сестра си, не си спомням….
Викам:
- Абе Джери, изпускаш такъв шанс в живота си, твоя пиеса с такава огромна реакция на зрителите, ще съжаляваш много.
Той:
- Съжалявам, обаче довиждане…
И така си тръгна…
Аз бях озадачен, влизам, качвам се в дирекцията на театъра, там беше художественият съвет, Нейчо Попов се беше върнал от санаториума в Банкя, гледал пиесата, и Методи Андонов, всички от съвета.
Гледам – скандали! Аз съм закъснял, скандалите започнали.
- Аз не я познавам тази пиеса! Аз не съм искал да поставям тази пиеса! – казва Нейчо Попов.
Методи Андонов:
- Аз нямах претенции, исках някак си като режисьор да помогна, защото Желчо Мандаджиев ме помоли, пиесата шест месеца стои така, направих всичко възможно, за да излезе. Това е, което направих!…
Нейчо вика:
- Да, ама аз не се подписвам под нея!
А Методи:
- Ти си я избрал тази пиеса, щом ти не се подписваш, тогава и аз няма да се подпиша.
И така – разбрах, че тука става нещо… Не се разписаха и двамата и след бурно, ама много бурно заседание на художествения съвет, Желчо Мандаджиев съобщи накрая, че тъй като няма автори – режисьори на пиесата, пиесата пада.
Това беше удар за мен. От егоистична гледна точка сигурно, но и заради това, че пиесата щеше да се играе много и с голям успех.

Мария Балканска, драматург на Сатиричния театър през 60-те години:

Аз съм присъствала на такива събрания, на които съм се изприщвала, получавала съм алергия. Наистина, лекар е идвал вкъщи, когато съм се връщала от такъв вид събрания.

Никола Анастасов, актьор:

Пътувахме веднъж след фестивала “Любовта е лудост” от Варна за София заедно с Желчо Мандаджиев и тогава той ми сподели колко е бил наивен. Че всичко е било организирано да падне пиесата.
А той се съпротивляваше и молеше да запазим спектакъла и да има премиера!
Те го освободиха, разбира се, веднага след това Желчо Мандаджиев, след което стана Методи Андонов за една година директор на театъра и така приключи епопеята на Георги Марков “Аз бях той”.
Аз бях той, ама не станах той.

Людмил Чехларов, художник:

Животът си прави шеги…
Трима художници плакатисти правехме изложба в Будапеща – на Младежкия театър, на военния – Асен Старейшински, и аз - от Сатиричния. даваме си ние плакатите да ги аранжират, унгарците отпечатали на поканата по два плаката от всеки.
И сложили на Асен - много хубав плакат - “Да се провреш под дъгата”. Пак пиеса на Георги Марков, играеха я във Военния и я спряха. От мене сложили “Аз бях той”. Унгарците са си ги избирали.
Посреща ни завеждащият културата в посолството, един, Ралев се казваше, с много голяма глава, плоска отзад. Такива, съдбата като ги направи, ги удря по тила и им вика – айде, върви да управляваш! Затова отзад им е плоско. И ни вика – вие знаете ли каква мръсотия ми направихте! Това са забранени пиеси!
Унгарците трябваше да печатат нова покана…

 

e-vestnik - По книгата “Сатириците”

Реклама / Ads
Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания.

Моля, подкрепете ни.
Visa Mastercard Visa-electron Maestro PayPal Epay Donate now
Реклама / Ads

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. Преразказ на "Заложна къща" от Деян Енев препоти 7-класниците 87| 23738 |20.06.2008 . Защо Омир изчукал репортерката Артемида в Троян? 28| 5379 |12.06.2008 . „Те ти, булка, Спасовден“ е култова еротична история 17| 77645 |13.06.2008 . Владимир Висоцки и любовите му 9| 34698 |25.01.2013

КОМЕНТАРИ

Реклама / Ads
Реклама / Ads

НАЙ-ЧЕТЕНИ

    Реклама / Ads

    БЛОГОВЕ