Реклама / Ads
Frognews
40| 6005 |16.12.2008

Христо Стоянов: Икономисвам от наколенки

.
В България никога не е имало интелигенция, нямаме и митология. Нямаме и държава – само привилегии. Кога ще има закон “Ванко 8 милиона”? Нашите писатели не четат, а хленчат, установява за Frognews.bg писателят.

 

записал Стоян Колев

“Записки по България” е медийна книга. Това са есета, които печатам в “Новинар”. Интернет изданието обаче е много интересно, защото българинът като се сдобие с анонимност, а интернет те сдобива с анонимност автоматично, започва да се прави на ербап, защото никой няма да го види, никой не знае кой е той и започва да псува, да попържа... Аз реших да вкарам есето заедно с форума към него – с всичките псувни, с всичките попържни – нека да са такива, каквито са! Те са анонимни. Най-интересното е, че които не са анонимни, които са си писали името, а то си личи, дори когато критикуват – те са позитивно критикуващи, докато другите не критикуват позитивно – те просто си изливат яда. И такава дисекция може да се направи на тия хора! Това са неосъществени хора, хора с неосъществени амбиции и това се вижда. Беше ми интересно да го направя – аз не се страхувам, че някой ще скочи срещу мен. Някой трябваше да направи такава книга. Тя просто стана по-различна. Не е правено такова нещо, мисля, нито в България, нито някъде, щото то сега му викат проект на това, ама това си е моят проект – аз си го написах и това е моя експеримент – нека аджеба видят за какво става въпрос българите! Т. е. какво се крие зад интернета. Интернета освен, че ти дава информация, той ти дава и злоба, той ти дава анонимност, ама той те и унищожава постепенно. Затова я направих тази книга и мисля, че стана. А иначе есетата са точно записки по България, защото това са както весели, така и тъжни неща, случки из България, които пускам в “Новинар” и мисля, че стана интересна книга. Това са есета като например “Расиновата чета”, “Българинът като генетичен кастрат”, “Ислямат болен от средновековие”, “Мюзеинът като опит за втълпяване”, защото с тези неща аз отдавна се занимавам покрай “Помакинята” и не само покрай това се занимавам с тези проблеми. Занимава ме проблема примерно за падането на Търново или има ли българщина в България, т. е. проблема за привилегиите. Всъщност имаме ли държава? Ние просто имаме привилегии. Навремето, преди една определена дата, да не я казвам, за помаци, цигани и турци имаше квота в университетите – по 5 човека без приемни изпити. Сега когато циганинът му резнат тока или отидат да го режат до 2 000 лв и той казва “Това е етническо напрежение, вие ми съсипвате етноса” и т. н., затова защото съм циганин. А бабичката за 2 лв ток просто я режат и тя мълчи. Т.е. ние имаме привилегии. Не знам дали забелязахте, като че ли никой не се обади, защото много си изпатиха тези медицински сестри в Либия, но направиха закон за медицинските сестри в Либия, който беше отново поредния абсурд в нашето законодателство. Той ще обслужи шестте медицински сестри, но аз искам закон, ако изпадна в такава ситуация някога, не в Либия, в Япония, Занзибар или където и да е, да знам, че зад мен стои една държава, стои един закон, който ще обслужи не само мен, ще обслужи осем милиона българи. Ние направихме закон “Ванко 1”, “Ванко 2”, “Ванко 3”, а кога ще направим един единствен закон “Ванко 8 милиона”, който всъщност ще засяга точно тия осем милиона българи? Ето точно тези неща като че ли никой не иска да ги каже – всеки иска да придърпа чергата към себе си и това е всъщност благодарение на липсата на интелигенция. Защото в България никога не е имало интелигенция. Има интелигентни хора – няма интелигенция!

Тази година бях в Сърбия и бях изумен. Бях в Белград. Тяхната “Витошка”, “Княз Михаел” има два луксозни магазина. Всичко останало са книжарници и галерии. Как може в най-скъпата част на Белград, като наем, да се е настанил духът на Сърбия. Кога ние ще направим “Витошка” такава? Има една единствена книжарница на “Витошка”. Дай да направим книжарници на “Витошка”, да видим как става – значи хората четат в Сърбия. Аз не видях един сърбин да хленчи. Тук – аз вися по книжарниците, в “Пингвините” – влезе някой с детето си и казва: “Няма да ти купя тази книга! Ти знаеш аз колко съм зле, на мен никой не ми обръща внимание, еди кой си, еди как си... “ Чакай, ти как възпитаваш това дете? Ти го възпитаваш да хленчи! Ето това са абсурдите.

Хленченето ни е присъщо по принцип. Това е заради липса на интелигенция в България. Значи от 1300 години история, само това, което е надигало глава, то не се е репродуцирало, не е оставяло поколение. През това време предателите са се размножавали по чехли и като чехълчета. Ето това е страшно в България – нямаме духовни водачи. Отново ще се върна към Сърбия, сигурно дядо ми ако разбере, лека му пръст, че аз говоря толкова хубави неща за Сърбия вече се е обърнал в гроба и готви калъчката да ме посрещне на оня свят, щото моя род е от западните покрайнини и бягаме от там, но все пак виж какво правим ние – ние дори нямаме национално предателство. Ние предаваме Левски за жълти стотинки, Ботев – за ботушите. Ние нямаме национално предателство и взимаме един чужд национален предател като Марко Вълкашин и правим от него нашата митология. Нашата митология е на базата на едно чуждо национално предателство!

Националното предателство всъщност предателство ли е, както ние го определяме, или това е всъщност другата представа за страната и за нейното устройство? По-скоро е друга представа за страната и нейното устройство. Ето докъде сме стигнали всъщност – то е защото нямаме интелигенция, нямаме митология. Погледни /аз съм го писал в “До Страсбург и назад” и в “Глутница за единаци”/, руснаците какво имат – имат болотние, имат емигрантски песни, а ние какво направихме през това време – “Едно Ферари с цвят червен”. Това ли направи тъй наречената ни интелигенция? Абсолютно нищо не направи!

На мен ми избиха зъбите, не знам дали знаеш, аз нямам мои зъби, съдя държавата в Страсбург, но има нещо друго – на мен ми се иска да споменем една жена, която онзи ден я намериха гола и удушена във Варна, всъщност всички ние я знаем – една поетеса Антония Огоста, която живееше като клошар във Варна последните години. Издаде 85-та, една година преди мен, първата си книга. Между другото нейните стихотворения бяха преиначени в “Пулс” навремето – акростиха “ДОЛУ ТОДОР ЖИВКОВ”. Всъщност тази жена онзи ден беше убита. Знаеш ли колко достойна жена беше? На мен не ми се говори за Георги Стоев – при него е начин за изкарване на пари. Мен ми се говори за Антония Огоста – идват Владимир Зарев и Иван Голев, някаква премиера на книга, Антония Огоста рисуваше портречета за жълти стотинки, ходеше по Златните пясъци, не можеше да си плати тока, когато я идгониха от квартирата спеше по пейките... Трябва този път да е спала по пейките, за да не я удушат у тях, ходеше неизкъпана, защото и квартирата й – такава. И тази жена дойде и си купи книгите на Владо Зарев и Иван Голев и аз бях изумен. Лъчезар Еленков ми каза и това съм го писал в “Глутница за единаци”: “Аз чета само книги, подарени с автограф.” Викам: “Лъчо страшно ти личи, че не са ти подарявали Омир, Шекспир и Достоевски.” Личи им! Личи им, защото, извинявай, тези хора не четат! А за мен писател значи професионален читател. И изведнъж Антония Огоста си купува! Беше на премиерата на “Записки по Бългапия”, дойде и си купи книгата. Разбира се с голямо намаление й ги дадох, виждах как е, въпреки че тя извади цялата сума. Подари ми картина. Не знам, не знам какво става. Мен не ми е жал за Георги Стоев. Това е излишен шум, който се вдигна. Защото, извинявай, тези хора купуват тези книги, но всъщност на какво се учим от тези книги? Антония Огоста има два великолепни стиха, които са безкрайно нежни:

“Тъй както ме събори днес една вълна,

никой мъж така не ме е любил... “

Извинявай, но това е поезия! И то от първата й книга. Изведнъж тази жена не я люби вълна...

Ето това са страшните неща. Георги Стоев никога няма да стигне до такова нещо, лека му пръст на човека, но той няма да стигне. Това са техни неща. Въпросът е за стойности. За стойност и за човещина, т. е. аз искам да измерваме нещата в човещина. Майната му и на таланта в един момент – всеки може, колкото може! Но аз се питам Георги Стоев толкова ли е човек, че не изследва – той не изследва модели. Той ти взима нещо наготово, де преписано от вестниците, де от някъде другаде и го слага там, изкарва го на пазара и това са поредните пет лева в джоба му. Тук не става въпрос за стойности. И ако аз се боря срещу нещо – то е демитологизиране на това, което е съществувало.

Винаги съм демитологизирал героизирането на помаците. В крайна сметка се оказах абсолютно прав – ето сега надигнаха глава, искат идентификация. Боян Саръев не може да казва “Аз ги българизирам като общност”. В момента, в който той заяви в медиите “Аз българизирам”, казах: ”Чакай, а те какви са? Нали са българи?” Т. е. той автоматично ги разграничи и от тоя миг нататък той започна да идентифицира общност – ето това не можахме да разберем. Не можахме да разберем, че той ги именува по канона на исляма: Карамфил, Бисер, Седеф, Захаринка. Почти няма Димитър или Петър, 99% са с преиначени имена, т. е. преведени турско-арабски имена. Това са преводи, това не е българизиране, това не е християнизиране. Да не говорим отново за Боян Саръев – тука имам есе в тази книга “Записки по България” за него, че той е от тъй нареченото “Бяло духовенство” и не може да служи в манастир, защото манастира има право на хотелска част по канон. Църквата няма, а той направи от църква хотел! Толкова са ясни нещата – един човек, който се блъска непрекъснато в политиката при положение, че това е една от Божиите заповеди – “Не си създавай кумири и сам не ставай такъв!”.

Това, което е общото във всичките ми книги е демитологизирането. Ще видиш в “До Страсбург” и в “Глутницата” много общи познати, ще видиш – имаме демитологизиране на интелигенцията като такава, защото тя не съществува. В помашката ми книга “Скрития живот на една помакиня”, “Рязания поп” и “Братът”, тя нали е трилогия, имаме демитологизиране на мита за героите. Всъщност ние /Петър Стоянов казваше “Това е най-българската планина”. Защо най-българската, бе Пешко, Стара планина не е ли българска планина?/ изведнъж тръгнахме наистина да ги героизираме. Героизацията на помаците тръгна от Антон Дончев. За съжаление в България не се знае, но имама 13 възродителни процеса. Тодор Живков прави три: 62-ра на циганите, 70-та на помаците и 84-та година на турците. Преди това имаме 12 възродителни процеса срещу помаците – това са от 1896-та година първият! Защо тези неща се забравят! Ако това беше изчистено тогава, сега нямаше да има тези проблеми. Всъщност проблемът с помаците в момента седи много сериозно според мене и тепърва ще се изостря, защото помакът иска вече да бъде идентифициран, да бъде оставен на мира за тия 13 възродителни процеса, т. е. той иска да бъде припознат като отделна етническа общност не за друго, а за да не го пипат после отново. Защото те непрекъснато пипат – на си ти името, дай си ми името – значи идва едно правителство – връща имената, другото взима имената и така един безкраен процес. Помакът най-после иска да се идентифицира – ето това е големия проблем и заради това сега тръгна отново историята с помаците. Те поискаха вече и република, което вече е ужасно. И го поискаха точно на базата на настъпващия ислям. Те усетиха вече една сериозна подкрепа. И от друга страна – “Оставете ни на мира да се самоопределяме.” Защото ние не ги оставихме досега да се самоопределят. Ако ги бяхме оставили и по някакъв начин на принципа “Интересът клати феса” както казва народът, те сами щяха постопенно... Има един процес на побългаряване от тяхна страна, а сега какво стана с това непрекъснато ровичкане – ето това е страшния проблем. И когато аз казвах, когато бях следствен за книгата и т. н., че гнойта от тази рана трябва да се изгребе и тогава ще започне зарастването, всички викаха „Не! Ти съсипваш нашите мирни отношения с братята помаци!”, които са българи.

А сега да ви видя, вас журналистите! Да ви видя какво ще направите, как ще реагирате – защото аз повдигах въпроса и го повдигах и като журналист. Сега какво ще направите – освен да ми резнеш тази част от интервюто. Опитай се да не го режеш. Направи и за журналистите, защото изведнъж се оказа, че журналистиката ни много куца, Стояне. Онзи ден чета в един вестник, което ме шашна, че Ернестина Шинова извела тъст си на сцената... И звъннах на Андрей Слабаков и викам „Андро какво излиза, че ти си омъжен за Ернестина, защото ти си това”, той е свекър – ние не знаем даже какво пишем. Казвам го и за себе си, защото сигурно и аз не знам понякога какво пиша. Щом ме бият. Ей го – когато мен ме биха, не по-малко от Огнян Стефанов, някой обади ли се? Не! А това беше преди десет години. Аз си загубих зъбите – мога да ги сваля тука в чашка. Защо никой не се обади? И мен ме биха – няма редче, няма ред. А ме пребиха от бой в центъра на Смолян, викаха полиция, идва полиция и т. н. Защо? Защо! Разбираш ли абсурда в цялата тази ситуация – аз имам смъртна присъда, от друга страна писателите мълчат като пън.

Имам една книга с есета “Борба за самочувствие” тя излезе, направи 3-4 издания и нямам една бройчица от нея и трябва да седна да я преиздам, само че аз ей така минавам по веригата на “Пингвините”, надписвам книги и от продажбите си плащам печата, защото мразя думата “спонсор”. Отделно спя по хотели, карам кола – миналата година имам 135 000 километра - направи сметка колко бензин е това! В едно интервю твоя колега Петьо Волгин ме пита веднъж какво съм спечелил от скандалите с книгите. Аз винаги съм отговарял едно и също: “Икономисвам от наколенки.” Така, че всъщност аз икономисвам страшно много от наколенки, но на каква цена – това аз го знам. Да, в момента съм езинствения писател, който живее от книгите си, но каква е цената не искам да казвам, защото не искам да хленча. Страшно ми е гот да бъда свободен. Аз съм може би единствения независим писател в България. Т. е. аз съм зависим единствено от своите читатели – ако те продължават да ме четат – аз ще продължавам да си издавам книгите. В момента, в който те престанат да ме четат, аз ще спра да си издавам книгите, защото няма да отида да търся спонсори. Защото ще потърся вината в себе си – “Защо спряха да ме четат?” Първият въпрос ще бъде към мен. Значи забележи българският писател какво направи – не, че не щат да го четат – той проглуши медийното пространство с една фраза “Нас никой не ни чете!” Е, алкоолу, че като повториш десет пъти, че някой не те чете, дали някой въобще ще си купи книга после от тебе! Напротив – трябва да се гърми – “Четат ни!”. И наистина ни четат. Но те не влизат в книжарнцата, да видят. От друга страна и издателите ги мамят. Аз затова осъдих издателство “Марица”. Аз знам колко съм продал. Една книга да продам на ден – това са моите пари, това е моята книга, това е моят читател! А знаеш ли колко имейли получавам на ден – страшно много. Щото сега ми има и координатите в книгите – има ги отзад – и имейл и телефон. Безкрайно съм щастлив!  

Реклама / Ads
Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания.

Моля, подкрепете ни.
Visa Mastercard Visa-electron Maestro PayPal Epay Donate now
Реклама / Ads

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. Вечната Невена 21| 10359 |07.12.2008 . Наръчник за гадаене с карти Таро излиза с книга на Милорад Павич 1| 6556 |04.11.2008 . И корабът пътува 15 години без маестро Федерико Фелини 4| 7015 |31.10.2008 . Владимир Висоцки и любовите му 9| 34723 |25.01.2013

КОМЕНТАРИ

Реклама / Ads
Реклама / Ads

НАЙ-ЧЕТЕНИ

    Реклама / Ads

    БЛОГОВЕ