Реклама / Ads
Frognews
4| 6461 |17.10.2007

Йосиф Перец, котешки истории и още нещо

.
Известният български хуморист, сценарист и журналист Йосиф Перец след дълго мълчание се завръща на сцената с нов сборник разкази. Представянето е на 18 октомври 2007 г., от 18 ч. в книжарницата на ИК „Хеликон” на бул. „Витоша” в столицата.

 

Frognews.bg представя на читателите си в аванс един от тези разкази - житейските възгледи, но не на Хофмановия котарак Мур, а на един безименен четирикрак софийски скитник. Странното е, че чувството за хумор на Йосиф Перец сякаш е претърпяло някаква метаморфоза през изминалите години. И ако при соца, държейки в. „Стършел" в ръце, между редовете на смешките търсехме втория план на сатирата, то в „Ние от шестия ден" пак има хумор, но той е с осезателен горчив привкус.

Но първо, нека авторът разкаже нещо и за себе си.

Нещо като автобиография

Роден съм на 5 декември 1936 г. - точно в деня, в който е приета Сталинската конституция, благодарение на която най-демократично бяха избити стотици милиона души. За този факт обаче отказвам да поема отговорност. Завърших Техникума по електротехника "Киров", после работих като електротехник в мина "Болшевик" и в слаботоковия завод "Ворошилов". От тези имена може да се съди за епохата, в която премина по-голямата част от живота ми.

Завърших физика, защото ми вървеше и ми беше интересна. Учителствах две години, една година се водех в научен институт, в резултат на което физиката престана да ми е толкова интересна. За щастие, още като студент бях започнал да пиша хумористични разкази и фейлетони, които публикувах в "Стършел" и други вестници. Между другото, съчинявах и циркови репризи - смешки за клоуните, с което, без да мога да правя двойно задно салто, съм допринесъл за разцвета на българския цирк. Написах и няколко сериозни разказа, но не можах да се вместя в нормите на социалистическия реализъм. Не че не се опитвах, но нещо не ми вървеше.

Спаси ме физиката. Започнах да пиша научно-популярни статии. Постъпих на работа в списание "Наука и техника за младежта", бях научен редактор във вестник "Поглед", редактор в "Орбита" и "Космос". Не успях напълно да се спася от соцреализма (тогава никой не можеше), но се стараех да се придържам към пропорцията на научните новини - една съветска и две интересни. Понякога ни стягаха гайките и съотношението се променяше - две съветски и една интересна. Издадох и две популярни книги на физиката, които по незнайни причини някой в Страната на изгряващото слънце си хареса и ги преведе на японски.

Захванах се и със сценарии за анимационни филми, по-голямата част написани заедно със съавтора ми Борис Ангелов. Реализирани са повече от 50, много взеха национални и международни награди, а днес отлежават някъде в складовете на кинематографията. Сега се появяват по телевизиите само "Приключенията на щъркела Чоко и жабока Боко". Рядко. Но и за това - мерси. Написахме и научно-фантастичният телевизионен сериал "Четвъртото измерение", реализиран от режисьора Вили Цанков.

Междувременно дойде демокрацията, за което нямам никаква заслуга - тоест точно толкова, колкото и повечето от сегашните ни демократични лидери. В деня, когато Петър Младенов си подаде оставката, връчих и моята от "Космос" и постъпих в новосъздадения седмичник на Демократическата партия "Знаме". После работих в "Демокрация", "Подкрепа" (вестника, не синдиката), две години издавах хумористичния двуседмичник "Папагал". От 1994 г. съм в "ПРО и АНТИ" и продължавам да работя в него, защото си го харесвам. Благодарен съм на колегите си за търпението. Член съм и на редколегията на "Детонация". Пиша повече политически статии, по-рядко хумор и съвсем рядко - сериозна белетристика.

Обичам кучета и котки. Към хората съм по-резервиран. За седемдесет години - толкоз. Останалото по-нататък!

Йосиф Перец

  korica2.jpg

"Ние от шестия ден" (Из "Котешки дневници")

Меломан

Музиката е моят живот. Днес, ако ме погледнете какъв съм проскубан, няма да предположите, че интересите ми се простират по далече от контейнерите с боклук. Но не винаги е било така. Пък и сега не е.

Започнах да слушам музика още преди да прогледна. Бяха ме прибрали от улицата, жалко подхвърлено коте, оставено на произвола на съдбата. Не познавам майка си, сигурно е била някоя нещастница, повлякла се след първия срещнат котарак. Стават такива работи.

Смътно си спомням как ме вдигнаха две ръце, погалиха ме и ме занесоха на топло. Представям си колко жално съм писукал, защото много скоро усетих в устата си вкуса на топло мляко. Още не съм можел да лоча, хранели са ме с пипетка.Това разбрах много по-късно, когато научих езика на хората. Тогава не съм знаел нито един език, даже котешки.

Като всяко бебе, щом се позаситих, се унесох в сън. Събудих се не защото бях огладнял и се бях подмокрил, а защото чух как всичко около мен се изпълва с чудни звуци. Някаква мелодия караше мъничкото ми изгладняло за храна и ласка сърце да примира. По-късно чух много прекрасни мелодии, но за мен тази завинаги си остана любима. Казват, че всички малки същества, не само котетата, щом прогледнат, се привързват към първото, което видят. Аз не го видях, а го чух.

Когато позаякнах, взех да щъкам насам-натам. Апартаментчето не беше голямо, но приятно натъпкано с останали от някоя прабаба мебели. По тях можех да практикувам всекидневната си гимнастика - да скачам от едно нещо на друго. Само няколко седмици тренировки ми бяха нужни, за да стигна с два скока върху гардероба. Рядко го правех, там нямаше нищо интересно с изключение на две паяжини. Предпочитаното ми място беше на пианото. На него винаги имаше натрупани ноти, а върху тях се курдисвах аз. Не само беше отличен наблюдателен пункт, от който можех да контролирам всичко наоколо, но от него излизаха божествените звуци, без които вече не можех да се радвам на живота.

Скоро проумях, че пианото не свири от само себе си, трябва някой да натиска клавишите. Имах на разположение такъв човек. Моята съквартирантка.

Като всеки котарак и аз съм индивидуалист, но съжителството с нея не ми досаждаше. Тя изпълняваше съвестно задълженията си, редовно ме хранеше, чистеше пясъка от сандъчето ми, понякога ме галеше... Но най-важното - свиреше. Почти винаги само за мен.

Веднъж и на мен ми се прииска да посвиря. Издебнах, когато капакът на пианото беше отворен, и се разходих по клавишите. Нищо не излезе. Дори и "Котешкият марш". Отказах се да ставам изпълнител и си останах благодарен слушател.

Снежана (така се казваше съквартирантката ми) не винаги беше сама. Когато не свиреше, а това се случваше само вечер, идваха гости. Мъже и жени, млади и стари - всякакви. Приличаха си само по това, че говореха за музика. Заел мястото си върху пианото, аз се правех, че мисля за котешките си проблеми, а всъщност внимателно слушах. От техните разговори придобих доброто си образование, наистина доста едностранчиво - не научих нищо например за квантовата механика или молекулярната биология, но какво да се прави, сега е векът на тесните специалисти. От музика обаче мога смело да кажа, че разбирам.

Когато имаше концерт, Снежана обличаше черната си (май единствена официална) рокля. Връщаше се с много приятели и с цял куп цветя, от които кихах.

Съквартирантката ми очевидно се харесваше на някои от гостите. Не мога да преценя дали беше красива или не - нашите естетически критерии са други, аз например си падам по трицветни котки с черни, оранжеви и бели петна, а Снежана съвсем не беше такава.

Понякога някой от мъжете оставаше след другите. Или пък идваше сам. Приказваха си нещо, не ги слушах внимателно, защото не беше за музика, дъра-бъра. И започваха да се прегръщат. Не ми беше много приятно, предпочитах да ме гали мен, но се примирявах. Някои от тези посетители бяха доста симпатични. Един даже ми донесе наденичка.

Такива неща обаче се случваха доста рядко. Пък и нощните гости не се задържаха за дълго време. Идват месец-два и изчезнат. Тогава Снежана ставаше тъжна. Нямах нищо против, защото свиреше още по-хубаво. Но, от друга страна, ми ставаше мъчно за нея. На нас, котараците, такива чувства не са ни присъщи, само че музиката май ме беше променила. Абе велико изкуство, казвам ви.

В един от тези меланхолични моменти се изтърси оня. Знам му името, но не ми е приятно да го споменавам. А и не е важно.

Важното е, че той се настани трайно в нашата квартира. Снежана си го хареса още от първия път, когато някой от постоянните й гости го беше довлякъл. Защо - да ме убиеш не мога да кажа. Казват, любовта е сляпа. Добре, но и глуха ли е тя? Не чуваше ли моята малка пианистка с нейния абсолютен слух колко груб е гласът му, когато той гръмовно разказваше за великите си постижения в службата? Доколкото разбрах, работеше в автотранспортна фирма. Колко тира е изпратил днес, каква печалба се предвижда от спедиторските (ама че дума!) операции, как само благодарение на него е предотвратено сливането... Все такива неща. Засегнеше ли някой от гостите по-интересна тема, нашичкият безцеремонно го прекъсваше и започваше да разказва тъпите си истории.

Постепенно гостите оредяха. За какво да идват - да слушат самохвалствата на оня ли? Накрая почти всяка вечер тримата си оставахме сами. Това - както и да е. И без разговори за музика мога да мина, но без музика...

А Снежана свиреше все по-малко. Нямаше време. Защото нейният на всичко отгоре беше претенциозен. Всяка сутрин му трябваше идеално изгладена риза - така било прието в скъпоценната му фирма. Вечер се връщаше, заявяваше, че е ужасно уморен и сядаше на масата в очакване на вечерята. Тя естествено не можеше да бъде като преди - нещо готово, сирене, салата, за мен "Уисксас". Сега се изискваха кулинарни чудесии. Вместо при пианото, Снежана, горката, висеше пред пералнята, дъската за гладене и готварската печка.

Най-ужасни бяха съботите и неделите. Той се настаняваше пред телевизора и "отмаряше", според просташкия му израз. Гледаше безкрайни сериали, игри на късмета и всякакви девици, които се кълчеха на екрана. Мацките (защо им викат така, обидно е за моето племе!) издаваха пронизителни звуци, опитваха се да пеят. Беше непоносимо. Снежана се криеше в кухнята, от време на време се показваше и го молеше да намали звука, той уж го правеше, но след минута отново го засилваше.

Чудех се на деликатността и търпението й. Аз обаче не съм търпелив, още по-малко деликатен. Затова решително се намесих. Чували ли сте котарак да вие? Никакви фолкпевици не могат да му излязат насреща. Щом оня пуснеше телевизора, заставах срещу него и надувах сирената. Всеки път. Сигурно е било непоносимо за него. Ами аз как понасях песните на ония от екрана?

Естествено той ме намрази. И преди не ме обичаше особено, но поне беше индиферентен към съществуването ми. Не се учудих - аз го мразех отдавна, а омразата, за разлика от любовта, никога не остава несподелена.

Една събота, когато Снежана беше излязла на пазар, а ние с телевизора се надвиквахме, нейният човек не издържа, хвана ме за врата и ме изхвърли на пътя.

Така започна моят уличен живот. Кръгът се затвори - отново се озовах там, откъдето ме бяха взели. Не е толкова лошо. Свобода, чист въздух, доколкото го позволява автомобилната воня. Понякога гладувах, но не често - в кофите все намирах нещо за ядене. Запознах се с някои от бездомните котки, доста интелигентни, нищо, че нямаха образование. Малко по малко забравях и Снежана, и квартирата ни. В тоя живот с всичко се свиква.

Не можах да свикна само с липсата на музика. При обиколките ми из града се случваше да мина покрай ресторант, от който долитаха звуци, напомнящи музика. Заслушвах се. Представяте ли си разочарованието ми, когато разбирах, че това са същите крясъци, които чувах от фолкдевиците по телевизора! Опитвах се да ги надвикам, но уредбите бяха прекалено силни.

Така я карах, докато не се случи чудото.

Една хладна привечер се бях сгушил под храст в кварталната градинка. И ето, че на близката пейка седнаха двама доста очукани старци и измъкнаха от олющени калъфи странни предмети. Не бях виждала такива, чак по-късно разбрах, че са саксофон и акордеон. Този със саксофона постави пред себе си паничка (празна, веднага установих), измърмори на другия на непознат език нещо като "Самъртайм", оня кимна - и засвириха.

Целият настръхнах. Та това беше музика! Съвсем различна от онази, която свиреше Снежана, но също толкова истинска. Саксофонът сякаш се задавяше от тъга, басите на акордеона накараха сърцето ми да бие с непознати синкопи... Котките, ако ви е известно, не могат да плачат, но ако имах тази способност, сигурно бих се разревал.

Минувачи пускаха монети в паничката, рядко някой се спираше и слушаше минута-две, други, забързани, изобщо не обръщаха внимание на музикантите. Те изсвириха три "парчета" (наричаха ги така, не "пиеси" като пианистите), после направиха пауза и се разбъбриха. От думите им научих как преди, като по-млади, свирели в лъскави заведения, как после модата се сменила, заприиждала друга публика и накрая ги изхвърлили като мръсни котета. Позната история.

От този ден съм винаги с тях. Дойдат ли в градинката, настанявам се и аз - не много близко, да не отблъсквам публиката с мърлявия си вид, но не и прекалено далече, за да чувам добре.

След някой и друг ден музикантите забелязаха присъствието ми.

-Нашият верен почитател - пошегува се саксофонистът.

Без изобщо да подозира, че не се шегува.

Вече не изпитвам и капчица завист към глезльовците по домовете - сити, на топло, милвани. За какво ми е всичко това, нали си имам музиката.

С лапа на сърцето мога да кажа, че съм щастлив.

Реклама / Ads
Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания.

Моля, подкрепете ни.
Visa Mastercard Visa-electron Maestro PayPal Epay Donate now
Реклама / Ads

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. Всичко, което винаги сте искали да знаете за секса 5| 7682 |04.10.2007 . Източната мъдрост и днешните посоки на сърцето 4| 5051 |21.09.2007 . О, Шипка! 13| 14908 |21.08.2007 . Отиде си Константин Коцев-Пацо - остави ни ролите и сърцето си 10| 10437 |05.08.2007

КОМЕНТАРИ

Реклама / Ads
Реклама / Ads

НАЙ-ЧЕТЕНИ

    Реклама / Ads

    БЛОГОВЕ