Вторник, 23 Октомври 2018, 11:00
Frognews
0| 6549 |19.05.2009

Мирела Иванова: Има различни герои на нашето време

.
Мирела Иванова Източник: портретна снимка; автор: Цветелина Ангелова
Не искам живота ми да го диктуват човекоподобни образувания. Трябва да се научим да надзираваме и контролираме управляващите.

На книжния пазар е седмата книга на Мирела Иванова „Бавно”, която е необичайна и като съдържание и като форма. Завърнала се от едногодишна работа в Германия за излизането й, авторката разговаря с мен в едно столично кафене, близо до спирката на новата метростанция при стадион „Васил Левски”, защото обича шума и суетнята в любимия си град. Но и страда за него.









интервю на Стоян Колев


Има много причини да избера заглавието “Бавно” или то да ме избере. Хрумна ми от един стих, който гласи: “Смъртта бавно бърза към мене... “. Звучи трагически, но и предупредително, но и смирено и ми хареса едно многозначно завглавие. Едно заглавие, което да назовава и друг възможен ритъм, отвъд стреса, отвъд цялата блъсканица – като контрапункт на дейснвителността също.




- В тази книга съжителстват 11 стихотворения, 11 разказа и 11 илюстрации. Как кореспондират помежду си?

- Това беше най-опасното предизвикателство, за което ме предупреди и издателката. Самата аз не се боя от опасности. Измислила съм книгата така, че поезията и прозата да съществуват отделно. Всъщност това са две книги в едно и макар че определени словосъчетания, теми, иронии се прескачат тук или там в двата жанра, това наистина са два отделни текста, две отделни територии и могат да се обитават поотделно. Рисунките на Греди Асса, които от години мечтаехме, той да направи към моите стихове, са великолепни и завършват света на поезията, не прекрачват в прозата, прозата е оставена сама на себе си.

- Можем ли да говорим за някакво общо послание или общо настроение или всяко отделно произведение си има свое и какво е то?

- Струва ми се, че ако има общо послание, то е посланието на модерния човек, който се опитва да остане в себе си – въпреки илюзиите, въпреки възторзите и разочарованията и героите на разказите и лирическите герои в стиховете говорят именно за това духовно превъзмогване, вървене в пътя – по различен начин и с различен патос, но общо взето ми се струва страшно важно, подобно на лермонтовия герой на нашето време и аз да открия, или да назова, или да потърся героите на моето време, на нашето време. Уморих се, додея ми, ужасно съм отегчена от това тези интересни години от живота ни да се четат непрекъснато през призмата на мутри, бандити, злонамереност, агресия, простотия, чалга. Та ние устояхме и съществуваме тъкмо благодарение на това, че устояха и съществуваха и интересни хора. Хора като морални пречиствателни станции, през които преминаваше въздухът, който дишаме. Това е общото послание – има различни герои на нашето време.
Много обичам своя град. Много ходя пеш, научих и дъщеря си. Има хора, които живеят тук без да познават съседната улица, а камо ли да си знаят града, да си го обичат, да се гневят от боклука в него. Аз съм родена в София и се учех да карам летни кънки край войнишките паметници, които отдавна не съществуват и дори това е описано в част от разказите ми...

- Тези, които бяха там, където сега е НДК, нали? Едни огромни каменни стени с безброй имена на тях – поне такива ми се струваха като бях малък. Черни плочи с издълбани имена от горе – до долу...

- Да! И те изчезнаха! Изчезнаха заедно с част от останалата ни памет и важните знаци на живота, на историята и войнишките паметници се изгубиха.
Какво не ми харесва в моя град? Не ми харесва точно това, че се смениха знаците. И то знаците на ценностната система. Духовната, театралната улица „Раковски” стана и банкова улица с много офиси. Местата на нашето духовно израстване – книжарниците, кината в центъра станаха места с комерсиални измерения, а много ми се иска един модерен град като София да съхрани своите духовни центрове, да съхрани своите улици, да има една красива пешеходна зона, където да не минават дори трамваи.
Всъщност София е проекция на цялата държава или нейно средоточие – липсват каквито и да е правила, улиците напомнят джунгла, разходката в центъра не предизвиква удоволствие, а стрес. А не е нужно толкова много, за да се превърне тя в уреден, а не по-скоро ориенталски град.



Бойко Ламбовски, Пламен Дойнов и Мирела Иванова пред фигурата на Е.Т.А. Хофман и едноименния театър в Бамберг

- Къде виждате изхода, спасението?

- Хората, които живеят тук, трябва да престанат да бъдат население, което по всякакъв начин употребява града си и някак си да започне да се грижи за него.

- Мисля си за студентските протести през февруари когато много се говореше за един миниград в града – Студентски град. Трябва ли всички да излезем на протест, за да се мисли не само за Студентски град, а и за града, в който се намира той. И въобще за всички градове. София не е България, макар и да е нейна проекция.

- Не е зле да протестираме и въобще да се научим да държим изкъсо тези, на които сме делегирали права да управляват града ни, донякъде и живота ни. Това чувство за дълг да надзираваш и да изискваш от управляващите, все още е напълно чуждо на българските граждани. Много ми се ще по-младите хора наистина да го приемат като част от същността си непрекъснато да изискват. Да изискват от кметовете, от кварталните кметове, от големия кмет, от всички, за които гласуват. Да гласуват и да изискват! Мисля, че само така – със смяна на манталитета, със смяна на отношението нещата биха започнали да се оправят.



поетите Мирела Иванова, Галина Николова и Ханс Тил мигове преди началото на "Дългата нощ..."

- А как да отправят тези изисквания? Аз не знам за някаква образно казано кутия за народен контрол.

- Бедата е, че непрекъснато се изплъзват механизмите, чрез които ние да упражняваме контрол над политиците и над избраните от нас хора. Видях в Германия откъдето се връщам, как хората държат на правата си и ги отстояват. Видях как една жена, която пиеше кафе на съседната маса в град Бамберг, стана и потърси сметка на кмета защо е минал с колата си през пешеходната зона! И смея да твърдя, че гласът на хората в обществата с регламентирани правила наистина се чува. А ние само се оплакваме. Вчера в един магазин две продавачки в продължение на 15 минути се оплакваха една на друга вместо да ми обърнат внимание за какво съм влязла. Всичко започва от отделния човек. Свикнали сме на дребни шмекерлъци, на опити да надхитрим другите. Това като че ли стана норма и тя се задава от най-високо политическо ниво. Виждаме какви шмекерлъци текат в Парламента, за да не бъде допусната до нормални избори опозицията и това се проектира върху всеки останал човек. Вижда се, че почтения труд не носи никакви дивиденти и хората не могат да живеят от него. Като важни обществени фигури непрекъснато във фокуса на вниманието се налагат разни Галевци – Малевци – Трапаталевци и не знам какви още братя, сестри и прочие и всъщност почтените хора, на които се крепи все още животът тук, започват да се отчайват, да изпадат във вътрешни емиграции, в апатия, което ми струва страшно – все пак каквото и да е, дори да сме в самия ъгъл на Европа, ние сме европейци, хора с мислене, с възможности и би трябвало да се справим в една толкова малка страна, да започне най-сетне някакъв градеж. Да не говорим, че тука се самооблъщаваме – каква история, какво нещо! Никой никъде не ни знае освен с някой застрелян бандит. Не фигурираме в общественото съзнание.
Много е гадно това, което се случва наистина – извиват се ръцете на хората, непрекъснато се натикват в капани и миши дупки почтените и нормални хора – човешкият пейзаж се смени. Защо допуснахме да диктуват живота ни някакви човекоподобни образувания! Не искам да живея в този контекст! Аз съм нормален човек и искам да си вървя спокойно по улицата и хората да са усмихнати.
Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания. Моля, подкрепете ни.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. Томас Ман „Против зрелостния изпит” 6| 5304 |16.05.2009 . BG кино превзема Националния археологически музей 0| 7469 |15.05.2009 . Златната палма на киното в Кан зачака новия победител 0| 5819 |14.05.2009 . Владимир Висоцки и любовите му 9| 33651 |25.01.2013

КОМЕНТАРИ

Реклама
Реклама
Реклама

БЛОГОВЕ

Ние използваме "бисквитки", за да улесним Вашето сърфиране и да Ви покажем съдържание, което може да Ви заинтересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия

Разбрах