Реклама / Ads
Frognews
15| 10005 |14.05.2014

В. Мутафчиева: Човекът разбира само от бой, от беди всякакви, а не от уроци

.
Вера Мутафчиева
Струва ми се, че къса е не само нашата памет, а паметта на днешното човечество. Както при всички явления при социалната психология, за това си има и общовалидни причини: рязката промяна в условията на живота, най-общо казано. Макар тя да важи за голям брой съвременни общества, ние, живеейки в България и всред българи, отнасяме въпросната черта на манталитета именно към собствената ни нация. Никак не ми се вярва другаде живите хора да разсъждават в похвална историческа дълбочина - би се забелязало.

Съвсем оправдано преди доста векове към дворовете на разни владетели е съществувала редовна служба "летописец", заплащана високо. Сиреч властта е възлагала някому, образован и писмен човек, да записва събития, дори случки, всекидневен бит, а също и биографии на дейци, отличили се с всевъзможен принос в развоя на дадено общество. С една дума, паметта била дълг не всекиму, залисан да произвежда, изхранва фамилия, да се бие и изобретява новости, ами на определено лице. Разумна практика, нали? И ако преди векове тя е била в сила, толкоз повече днес са залисаните да се трудят стократно по-усилно, за да оцеляват, но и да се забавляват по вече неизброими начини. Да не говорим какво време и усилия полага сега човекоединицата за издирване и усвояване на необятната информация, която има най-пряко отношение към човешките професии.
На този фон вместването на паметта като познание за отминала действителност и дейците й в същата мозъчна кутия не ви ли изглежда нефункционален разкош? Къде по-полезно би било да колекционираме прогнози, колкото и условни да са те. Прочее не сме в правото си да упрекваме сънародниците си в къса памет - в друга насока би трябвало да заложат умствените си усилия днес. Пък все ще се намери – въпреки упадъка на историографията през нашия век - някой историк, който да разрови миналото и да го напомни като дивно откритие пред смаяните поколения за техен размисъл и душевна разтуха.

Би могло да изброим немалко от ненаучените от нас уроци от родната история, но не съм убедена в ползата от такъв списък. Подвежда ви класическата сентенция "Историята е учителка на народите". Крилата, но пуста фраза. Човекът разбира само от бой, от беди всякакви, а не от уроци.
Нима жестоките поражения от балканските войни са ни спрели да не повторим идиотските си грешки през Първата световна война? Там дори не е била необходима памет – повторението се е състояло едва подир две години. Нека допуснем, че нормалният човек – някой редник или жена му с пет деца и реквизиран волски впряг – е запаметил кошмара от жертви и разгром. Че какво е зависело от него?! Да протестира или дезертира, а? Резултатът: затвор, разстрел.
Иначе казано: и да работи акълът на поданика, ще угроби нацията му отсъствието на акъл у ония, дето се самонаричат политически елит. Доказателство: само две десетилетия по-късно пак елитът, макар персонално различен, ни е вкарал в трета национална катастрофа по чертежа на втората.

Боя се, но не мога да отстъпя от убеждението си, че поуките от историята не работят. Успокойте се, това се отнася не само до българското минало, а и съвсем сегашно; то е потвърдено от световната история. Пример: Първата световна война и последиците от нея. Става дума за неприемливата за човешкия разум петгодишна касапница, съсипала континента и народите му. Неизбежен завършек – въстания, революции. Този път техен мотор са неимоверно изстрадалите маси, тласкани от надеждата, че трябва нещо да се промени. Към по-добро естествено.
Какво следва от вдъхновените им, яростни усилия? Авторитаризми, тоталитаризми, тероризми, многолетни вътрешни войни, геноцид, холокост и всички оттенъци на социалното зло, похабило битието на европейските поколения. Тук историята все още премълчава или дори тъмно мълчи заради съображенията в ход и в полза на международното положение изобщо. За какви уроци ще си приказваме?! Всъщност уроци има – те промениха хората, принудиха ги сами да изработват вижданията си, да стигат до изводи. Шеметните викове "Промяна!!!" доведоха до чувствителни промени: произволен растеж на данъчното бреме и цените на живота, до прозрачното за всекиго вече разграбване не само на националните ресурси, но и на територията ни. Че туй ако не е промяна! Дали наистина нашият нов стар елит не си вярва, че при "все по-нататъшното", както се изразяваше Т. Ж., населението ни ще издържи предстоящата зима? То бива оптимизъм, ама пък толкоз чак…

Съвремието ни става за сюжет на всички жанрове, нека не ги изброявам: всич-ки-те. Не съм сигурна обаче доколко ще разполага с достатъчно материал историкът – българите предимно говорят на маса, но писането не обичат. А официозните документи не чинят, груба манипулация са. Дано се натрупат занапред достатъчно спомени, мемоари, свидетелства – те биха били по-надежден източник. Радостно се уверявам, че напоследък този дял книжовност заема значително място сред печатната продукция. Ето ви още едно доказателство за промяната – доскоро българските автори се пазеха да проговорят от собствено име. Такова е наблюдението ми: у нас намаля страхът. Голямо завоевание, от което пишещите май че не ще отстъпят.

Литературата е надежден документ за времето. В известен смисъл по-надежден от академичните изследвания по история. Докато те по полувековен навик обслужват нечии политически каузи, персонални интереси, поръчани прогнози, а в литературата узнаваме поне визията и искрените предпочитания на едного индивида. Той естествено не може да бъде обективен докрай, но ще не ще предоставя документ за своите преживявания и оценки относно къс действителност. Т.е. нищожен процент истина, но истинска.

Във всяка нация има слоеве на интелект и душевност, предпочитания към дадена идея или различен вкус. Чертите от националния характер – скептицизмът, мързелът, завистта, съм откривала, но не съвсем по правило. И къде ги доказателствата, че те характеризират тъкмо нас? И дали по света не ходят милиони хора със същите неприятни черти? Бездруго ги има. По тази причина категорично избягвам да опиша качествата и недостатъците "на българина". Българин няма, има разни българи.

Българите сме имали гражданско общество само по турско време. Срути ли се мостът на селото, хората се събират и кой с каквото може, помага да го поправят. А сега чета, че дошли холандски ученици на бригада да ремонтират покрива на училището в Кнежа. Че няма ли 20 български мъже в туй градче да се хванат да свършат работата?! И това няма нищо общо с жизнения стандарт. Въобще аз се дразня от цялото безпомощно оплакване, окайване, че "никога не сме живели по-зле". "Никога", подчертавам тази дума. Говоря за големия процент от нацията, не за интелигентния кръг, който може да направи аналогия, сравнение, да стигне до извод. Няколко пъти дори съм се карала в трамвая и съм питала: докъде ви стига акълът в миналото, та ще ми говорите за "никога" и за "винаги". Сигурно затова "Бивалици"-те имат толкова млади читатели. Защото последното поколение и хабер си няма за всекидневните огорчения и компромиси при социализма.
Чудила съм се тези деца вкъщи нямали ли са майки, баби да им разказват какво е било. Мълчало се е. И съм питала такива родители защо са мълчали. От страх, казват. А, не, викам, не е било от страх, от срам е било. Не може да разкажеш на детето си за всички унижения и несгоди, за това какъв мизерник си бил. Ами че то няма да те има вече за родител, ще те смята за едно нищо.
Това премълчаване аз го помня по себе си. Аз никога не разказах на децата си какво е преживяло например нашето семейство. Е, намериха се доброжелатели да им го разкажат и за тях беше истински шок. Тъй че нещата си имат и сериозно психологическо обяснение. Как се живее, ако всеки ден признаваш поражението си?

Да видим кога българите най-после ще се уплашат от себе си. Защото нашето нещастие все иде отвън. Саморефлексия нямаме. И наистина е виновно турското робство. Така са ни оставили да правим каквото си искаме! Няма го тук момента на дисциплината. Аз, като бивш марксист, пък и сега донякъде такъв, съм била много възхитена, че в България не е имало феодализъм. Уви! Защото тогава хората са се учили на ум и разум, на спестовност, на труд, на уважение, на страх. На дисциплина. Тук това го няма. Тук ти си дете на природата и толкоз. Самозадоволяващо се стопанство – това сме ние. Тодор Живков затова ще остане незабравим, защото успя да влезе в стереотипа на българското национално съзнание.

Българинът гледа да му е сгодно. Слава богу, че сме малко! Защото представяте ли си, ако имаше не 8 милиона, а 80 милиона българи? Щяхме да взривим планетата. И ще ставаме все по-малко. Защото българинът, като излезе от България, той веднага забравя, че е българин. И навсякъде, където отидат, идеално се вписват и не щат да чуят за България.
На мен много ми е смешно: в нашите посолства има специални аташета да агитират българите за репатриране. Ние нали всичко тук решаваме, като увеличаваме администрацията. Щом някъде нещо куца, викаме: "О-о-о, сега ще направим комисия, комитет!", държавни чиновници назначаваме, неуволняеми. Акъл – море... Но не сме чак толкова за окайване, не. Първо, българинът е такъв живуч, той от всяко положение ще изплува. Никак не се боя за българина – ни тукашния, ни задграничния. Ние знаем как се минава между капките. Както вие казвате – да мушморочим. Имаме го това. И след като сме сведени дотам да мушморочим, така да бъде! Е, какво сега, няма като Раймонда Диен да легнем на релсите, пардон! Това е тя, стратегията на малките нации.

Историята върши работа. Някои трафарети от историческото развитие работят и до днес. Например да си евреин. Това са хора с много дълбока история, със способност да се справят с всякакви нови ситуации. Като помислите какво е висяло над главите на евреите през вековете – от Израел към Египет, от Египет към Магреба, от Магреба към Испания, след това обратно - от Испания към Магреба, от Магреба към Египет, от Египет към Близкия изток – всичко това е въпрос на придобиван опит. Приспособяване към различни ситуации. А ние какво? Ние като сме клекнали тука и понеже земята мека, и понеже топло - къде ги нашите мореплаватели, търговци? Толкова ни е било сгодно, че е нямало нужда да ходим никъде. Затова историята е важна: трябва да убеди хората, че без зор не става. И в това, което сега пиша, дано успея да обясня, че нашето нещастие е в леснотията. Без зор прокопсия няма. И като сме си избрали да нямаме зор, няма да имаме и прокопсия. Искаме да ни е сигурно, да не нагазваме Черно море, щото ще си намокрим чорапете, дето викаше баба ми. И май такива ще си останем, защото това с леснотията ни било е прекалено дълго.

Не понасям дидактиката. Безгрешни съдници няма и не е имало никога. Не приемам подценяването или безапелационните въздигания на определени личности. По тази причина не приемам и оценката на историята за абсолютно справедлива, обективна, окончателна. В последна сметка става дума за сбор от отделни човешки мнения, тези на историците. Лично аз, види се, имам слабост или непризната склонност към герои недооценени, подценени или направо заклеймени, на които по една или друга причина историографията е забавила несправедливо или нехайно процедурата по обжалване.
Едно от малкото неща, в които безрезервно вярвам е, че и отделният човек, и народите не могат да прекрачат напред и да подобрят съдбата си, ако не се напънат. Българският народ е надсмогнал над много неща в миналото си - над чужда власт и нищета, над културна изостаналост и духовна тъмнота. Той и днес ще надсмогне над малкотията, преходите и кризите. Стига да се запретне и разбере, че бъдещето му зависи само и единствено от самия него. Никой няма да дойде да ни помогне и да направи живота ни по-хубав! Че кому сме чак толкова мили, моля ви се? А и защо? Няма такова нещо като исторически нещастен жребий за дадена страна или регион. Ние сме си го втълпили и се жалваме от участта си...
Много свикнахме да се вайкаме и окайваме. Малко сме на чет, трудна ни е била съдбата, виновно ни е географското положение, че сме нация на кръстопът. И швейцарци, холандци, и австрийци, и датчани все са малки нации. Но са се справили със съдбата си и сега ги облажаваме. Ама помисляме ли какво са изстрадали и изстрадват хората от онзи, Третия свят, когото аз наричам Първи? Защото там е възникнал първият човек, там са се зародили цивилизацията и културата. И ми се струва, че там човечеството е по-умно и даже по-човечно някак.
Азиатецът е човек намъчен, така че и смъртта не го плаши. От, друга страна, щедрата природа му е гарантирала един минимум блага, необходими за физическото му оцеляване. Той отрича непрекъснатото действие в името на чисто земни амбиции и предпочита медитацията, която го сродява с безмълвието на отвъдното. Обратно, европеецът е човек намъчен, принуден исторически да отнема от природата със зъби и нокти благата или сам да ги твори, за да оцелее. За него животът е непрекъснато движение, напрягане, грижи. Но пък през последните столетия той е произвел толкова много, че му е останало и излишък. И се получава така, че вече не му се мре. Или както казва народът, "убав живот не омръзва" и той се вкопчва в него. Не знам дали има граници за страданието, но има една област, където всички се смиряваме - когато се стигне до смърт - на исторически герой или на наш близък. Тогава усещаме, че всички ние на този свят сме все гости незвани.
В началото на този век ми се струва повече от странно да продължава да битува онова кощунствено противопоставяне "Кой е по-велик - Левски или Ботев?", или подценяването на един Стоян Заимов за сметка на Захари Стоянов, пак по съображения за "по" и "най". Нима нашата народоосвободителна революция не заслужава двама такива значими летописци и големи българи? Затова искам да завърша с пожеланието по-щедро да прибавяме светли имена в Пантеонана отечественото безсмъртие. Понеже така ще се чувстваме повече българи, но и повече европейци, които имат с какво да се гордеят. Без да романтизираме излишно историята си, но и без да я опростяваме. Както представата за останалите в миналото блясък, национален просперитет и героика, така също подценяването на мирния труд и културата – материална и духовна, обезсилват и отделния човек, и народа. Противопоставяйки на рецидивите на национална малоценност усещането за равноценност с всички други народи.
Изконната надежда у българина да получи, без да даде, му играе мръсен номер. Наблюдавам десетки хора наоколо, които "търсят спонсор". Текнало ти нещо хитро, търсиш кой да го заплати. Не те интересува дали то някому ще върши работа, дали ще даде положителен резултат... Важното е да убедиш баламата да даде. А после? Когато той осъзнае, че се е отпуснал бадева? Няма да повтори естествено, че и ще убеди други като него вече да не дават. Нашенецът обаче си вика: "Нали този път мина." Е, така няма да я бъде.

 

Вера Мутафчиева (Факел. бг)

Реклама / Ads
Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания.

Моля, подкрепете ни.
Visa Mastercard Visa-electron Maestro PayPal Epay Donate now
Реклама / Ads

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. Режисьорът Теди Москов: Колкото по разбираш от изкуство, толкова по-счупен ти е бойлерът 11| 9355 |24.10.2011 . Наръчник учи родители как да разбират първокласника 1| 7266 |18.09.2010 . 13 години без Иван Радоев, човекът - поезия и драматургия 4| 12103 |10.07.2007 . Иво Андрич - Човекът от Изтока и човекът от Запада 0| 6130 |18.06.2007

КОМЕНТАРИ

Реклама / Ads
Реклама / Ads

НАЙ-ЧЕТЕНИ

    Реклама / Ads

    БЛОГОВЕ