Реклама / Ads
Frognews
2| 11463 |01.11.2013

Николай Милчев: Искам зениците на учениците ми да са пълни

.
Училището не е дом и път. То е пътуване и участ. Времето е окупирало всички. Всяка секунда окупира. Истините са много, гледните точки са безкрайни. Поколенията грешат непрекъснато. Но те грешат и създават живот. Това е вечният морал. Това е животът. Другото е политика, тънки сметки и отцеругателство. Така разсъждава поетът Николай Милчев.

- В един пост във Фейсбук прочетох:”Николай Милчев , поетът, който е неподвластен на моди, на измислени направления или конюнктурни съображения... « разшифровайте написаното.

- Аз съм най-подвластният човек на света. Под властта съм на съдбата, която ми отреди 25 години място в покрайнините и сенките. Подвластен съм на професията си, която едновременно ме изправя и оковава, подвластен съм на чувствата си – те са ми изписани на лицето.
Силна власт над мен имат моите пристрастия, симпатии и несъгласия. Но над всичко през цялото време е била властта на думите. Мислел съм за тях, преследвал съм ги, намирал съм ги, изплъзвали ми са се. Истината е, че съм искал да бъда модерен, но съм оставал при себе си. Търсил съм пътища към нови направления, но пътеката винаги е била под обувките ми. Честно казано, не ми се мисли даже за всякакви съображения извън съображението, наречено поезия. Не знам дали има добра или лоша поезия. Сигурно има. Но аз не я деля нито на бяла и черна, нито на преди и сега, нито на минала и бъдеща. Искам я само сега – естествено, не я искам слаба и безпомощна. Желая я сетивна, цветна, разчупила нормалните представи за метафора. Искам я и полетяла, и писукаща в тревата.

А иначе във Фейсбук се пише какво ли не. Бих казал – за щастие.

- Вие сте учител в 105 СОУ «Атанас Далчев». Призвание ли е учителската професия за поета ?

- Не знам дали е призвание, но е сигурно, че в началото аз не бях призван, а повикан. Повика ме вятърът, който, меко казано, отвя едното ми битие в друго. Първоначално „повиквателната” ми на „новобранец” ме и плашеше, и стряскаше. После свикнах. После сънувах, че съм призван. А после – 25 години до днес. Да бъда сред ученици за мен е едновременно най-трудното и най-сложното нещо. Младостта, която си отиде от мен, идва всеки ден при мен. Тя сяда във вид на трийсет чифта очи и ме гледа остро, внимателно и очакващо. Учителството за мене беше и като камертон, защото аз сверявах нотите на времето с нотите на думите си. Не съм се щадил нито за миг. Каквото съм имал, съм го дал.
Служа си и с трикове – вадя от фокусническите ръкави на професията тайни-  и явни, и неявни, за времена, писатели, произведения. Литературата според мен трябва да е най-интересното нещо на света, защото тя е най-интересното нещо на света. Искам да я отворя за учениците, за я завържа с невидими нишки за всички сфери на изкуството – кино, театър...Поставил съм си най-високата цел, а тя звучи така: Моите ученици да имат вкус към литературата, да я усещат, да ѝ се радват, да я вкусват. Не искам никаква друга награда, освен зениците на учениците да са пълни.

- Много ваши колеги-поети май са загърбили учителството и будителството и непрекъснато дават съвети и политизират в медийното и общественото пространство ? Това ли е техният хляб?

- Това са техните трохи. Е, за някои трохите са златни. Но реката преди да ти даде златни песъчинки, ти пълни коритото с пясък. Поетите никога не могат да загърбят нищо, включително учителската професия. Те винаги стоят с лице към часовете и секундите и същевременно всеки ден по няколко пъти ги спират за по 40 минути.
Българската традиция  се е сложила така, че много от писателите са били учители. Да искаш да слугуваш на думите и да си далеч от училище е все едно да си в непрекъснато междучасие. Но аз не съдя никого. Всеки си избира сал и плава. Но това – докъде ще стигнеш, е въпрос на съвършено различен разговор. Мисля си и друго – човекът на словото винаги е Учител, ако е човек на словото. Изкушенията обаче са много. Власт, пари, известност. Някои искат да платят тази цена, други искат да им се плати такава цена. И някак неусетно стигаме до двата основни символа на литературата – дома и пътя. Училището не е дом и път. То е пътуване и участ.

- Трябва ли литературата и животът да вървят ръка за ръка ?

- В никакъв случай. Голямата литература винаги е преди живота. Тя не може и не е отражение на живота. Тя не е и не може да бъде продължение на живота. Тя е невидимата нишка и паяжина, и кукувича прежда, които свързват земята с небето. Литературата обяснява живота, като се заблуждава, че го прави. Животът си мисли, че поражда литература. Животът и литературата са две сестри, които никога не са се виждали, а тяхната кръвна връзка е в душите на хората.

- Сигурно се вълнувате от студентската окупация на университети и вузове. Какво одобрявате и какво не ви харесва в действията на тези млади хора ? Ами ако решат ученици да окупират училищата ?

- Не съм човекът, който дава оценки. Не деля дните и действията на добри и лоши. Искам да си обясня обаче когато окупираш, какво отваряш? Когато стоиш зад заключена врата, какви ключове за влизане предлагаш? Времето е окупирало всички. Всяка секунда окупира. Истините са много, гледните точки са безкрайни.
Ако моите ученици окупират моето училище, ще ги поканя да се качим на покрива и оттам да погледаме небето. Каквото ни каже то, това е.

- Как биха действали Вапцаров и Димчо Дебелянов в тази ситуация?

- Вапцаров сигурно би тръгнал от Пирин към морето, за да погледа корабите. И сигурно би заминал с някой от тях. Вапцаров сигурно би написал нови - и „моторни”, и небесни песни. И би ги подарил на хората и на чайките. Дебелянов навярно би написал нови последни стихове от фронта. Би прозрял, че слабият и изгубилият не ни е враг. Че няма по-важно от падналия – на фронта, на барикадата, на тревата човек. Дебелянов сигурно би подал ръка на падналия човек. Сигурен съм и в още едно нещо – че и двамата биха събирали, а не разделяли, че и двамата биха обичали, а не мразели, че и двамата биха мечтали и сънували едновременно.

- Има ли вина и средното училище за това, че голяма част от учениците растат без идеи, без цели и дори без надежда в живота?

- Не мисля, че учениците са без цели и без идеи. Те може би са объркани, несигурни, плахи и агресивни едновременно, но те вече не могат да бъдат излъгани. Който се опитва да ги подлъгва, ще плати голяма цена. Да лъжеш бъдещето, значи да го изгубиш.

- Замени ли компютърът книгата? Застрашени ли са Ботев и Вазов от кривомислещи министри, чиновници, интелигенти и политици ?

- Компютърът и книгата са едно и също нещо. Те са две ръце на едно тяло, две очи на една глава. Те взаимно се проникват и помагат, съперници са, но не си противостоят. 

Ботев и Вазов няма как да бъдат докоснати от чиновниците. Те може да не са в учебниците в пълния си блясък, но те са в църквата на българската литература. Те са канон. И това е главното.Всякакви експерименти, политизиране и най-ниско подмазване пред властимащите показват само колко далече и високо са и Вазов, и Ботев. Това, което се случва с тях, е игра. Опасна игра. Но в тази игра геният и класикът няма как да изгубят. Те винаги са печеливши.

- Жива ли е българската поезия ?

- Българската поезия е родена отдавна. Сечена е върху камък, писана е по заешки и ярешки кожи и върху листо на клен.Разнасяна е в монашески торби, везана е върху знаме. Всяко поколение е раждало поезия. Понякога със секцио, понякога естествено. Но е раждало. Нейната съдба е била едновременно и да закъснява, и да догонва. И да се учи, и да служи за образец. Но българската поезия е била и ще остане българска, защото е и северна, и южна, и източна, и западна. И защото се чува. Най-много – когато мълчи.

- Пречи ли на българската литература разделението на българските писатели на леви и десни, бесепари и гербери, сини и червени и т.н.

- Литературата нехае за това. Тя няма как да е цветна. Защото има азбука, има памет, има традиция, има експеримент. Всеки опит да бъде сложена върху нечий пагон или окачена върху стената на нечий кабинет, е обречен на провал. Жалко, че лошите практики, извънлитературните оценки продължават в  трагична актуалност. Много жалко.

- Може ли да говорим за нов морал в обществото ни ? Що за животно е това. Та нима нашите бащи и майки , баби и дядовци са били неморални? Та нали всеки към тях се връща.

- Морал и нов са думи оксиморони. Моралът е такъв, какъвто е човекът.Какво по-морално от това, че сме родени именно от нашите майки и бащи. Възпитани от нашите майки и бащи, от нашите баби и дядовци. Който мисли, че баща му и майка му са неморални, да си задраска името. И тук не става дума, че трябва да бъдем безкритични. Поколенията грешат непрекъснато. Но те грешат и създават живот. Това е вечният морал. Това е животът. Другото е политика, тънки сметки и отцеругателство.

- Има ли бъдеще за българския род? Ще спасят ли децата ни България или няма да ни има след петдесет години, както твърдят някои учени. Какво ви подсказва усетът на поет ?

- След петдесет години навярно ще се питаме дали ще ни има след още петдесет години. После още след петдесет – и така до безкрай. Имало е един период от развитието на България – някъде към края на 15 век, когато над нас е надвиснал въпросът за биологичното ни оцеляване – ние просто сме се стопили. Но вместо да изчезнем, както е сочила логиката, някаква невидима ДНК се е задействала, някакъв невидим код е бил натиснат и ние сме оцелели. Не е възможно да изчезнем. А ако аз се окажа наивник, то след нас ще останат толкова знаци и такава литература, които ще ни спасят.

- Да завършим с едно от последните ваши четиристишия?


НАЧАЛО

Небето се наведе и пипна с пръст пръстта.
Направи го нехайно и просто ей така.
Направи го дъждовно – със  капка и финес.
И времето покълна – от винаги  до днес.

Николай Милчев е роден през 1958 г. в Плевен. Детството и юношеството му преминават в град Ловеч, където завършва Гимназия. Продължава образованието си във Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий", където участва в творческите търсения на студентския кръжок "Емилиян Станев". Автор е на десетина поетични книги, между които "Лирика", "Случайно и определено", "Бяла залисия" (1993), "Изневиделица", "Пейзажи с Лолита", "Очи широколистни", "Мокра светлина". Сътрудничи на целия литературен печат, негови стихове са излъчвани по Българско радио, БНТ и др. Автор е на стихове за деца, на текстове за детски песни и на детския мюзикъл "Таласъми без налъми". Водил е предаването "Поетична сряда" в Телевизия 2001, където е представил над 50 млади автори. Носител е на национални литературни награди - за студентско творчество (Шумен, 1982), наградата Николай Хрелков, наградата на СБП за детско-юношеска поезия (1995), наградата Девин (2004), лауреат е на конкурса "Златен ланец" на в. "Труд". Негови стихове са превеждани на руски, английски, немски и унгарски. Бил е заместник-главен редактор на в. "Средношколско знаме", последните десетина години е учител в 105 СОУ "Атанас Далчев" в София.

Интервю на Фрог нюз
Реклама / Ads
Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания.

Моля, подкрепете ни.
Visa Mastercard Visa-electron Maestro PayPal Epay Donate now
Реклама / Ads

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. „Вила Роза” скоро в кината 0| 7933 |31.10.2013 . Тунел ще свързва гробницата на Хонорий и "Св. София" 0| 6853 |31.10.2013 . "Силата на музиката" ще звучи по Витошка 0| 5976 |29.10.2013 . Министерство на културата се било разплатило с изкуството 1| 5267 |28.10.2013

КОМЕНТАРИ

Реклама / Ads
Реклама / Ads

НАЙ-ЧЕТЕНИ

    Реклама / Ads

    БЛОГОВЕ